Решение № 4120 от 11.03.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4120 гр. София, 11.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. И.А като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско дело № 20241110155228 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Делото е образувано е по искова молба, подадена от Н. Н. И., чрез ЕАД „Д. М.“, с която срещу „*******“ АД са предявени иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал.

4 ЗПК и евентуален иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т.

5 ЗЗП за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ******/****** г., сключен с ответника, и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 16,67 лева – представляваща платена без основание сума по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

Ищецът твърди, че с ответника бил сключен договор за паричен заем № ****** от ******г., въз основа на който на ищеца била предоставена в заем сума в размер от 500 лева. Поддържа, че в договора било предвидено и задължение за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство на поне две физически лица, които да отговарят на условията в договора. В изпълнение на чл. 4 от договора, на ******г. ищецът сключил договор за предоставяне на гаранция № ****** с „******“ ЕООД, по силата на който последното поело задължение да обезпечи пред „*******“ АД задълженията на ищеца по договора за заем, като се задължило за задълженията на ищеца при условията и за срока на договора паричен заем № ******/******г., а ищецът се задължил да заплати на дружеството гарант сума в размер на 253,64 лева, разсрочена за плащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Посочва, че възнаграждението по договора за поръчителство се дължи на „******“ ЕООД, а ответникът бил овластен да получава паричните суми за възнаграждението, след което да ги предава на поръчителя. Счита, че договорът за заем е нищожен поради наличието на неравноправна клауза, задължаваща кредитополучателя при неизпълнение на негово задължение да заплати необосновано високо възнаграждение за поръчителство, както и поради заобикаляне на закона, като поддържа, че в договора 1 за кредит е посочен по-нисък от действителния ГПР, което било с оглед заобикаляне разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Поддържа, че към договора за потребителски кредит била налице застрахователна полица, съдържанието на която било с шрифт, по-малък от 12, разходите по същата следвало да се включат в ГПР. Претендира разноски.

Ответникът оспорва предявените искове с доводи за тяхната неоснователност.

По съществото на спора, твърди, че договорът за паричен заем е действителен, a сумата в размер 516,67 лева, била получена от ответното дружество на валидно правно основание, тъй като ответникът предоставил на ищеца сума в размер на 500 лева, а общо дължимата заемна сума възлизала на 542,36 лева, от които 42,36 лева – възнаградителна лихва. Тъй като ищецът погасил предсрочно задълженията си, лихвата била редуцирана до размер от 16,67 лева. Оспорва се в договора за заем да се съдържа уговорка, задължаваща потребителя, при неизпълнение на негово задължение да заплати необосновано високо възнаграждение за поръчителство. Излага доводи относно допустимостта на изискването за предоставяне на обезпечение, както и във връзка с това, че ищецът е могъл да прецени дали и какво обезпечение да предостави.

Поддържа, че клаузата за обезпечение е уговорена индивидуално. Счита, че дори и клаузата в чл. 4 от договора да е недействителна, това не води до недействителност на целия договор. Твърди се, че процесният договор съдържа ГПР и общата сума, изчислени към момента на сключване на договора, както и че за заемодателя не съществува задължение да преизчислява ГПР, в случай на промяна на условията по договора. Сочи се, че надвишаването на ГПР над максималния законоустановен размер, също не води до недействителност на целия договор. Оспорва се възнаграждението за поръчителство да е разход, който следва да се включи в ГПР, тъй като сключването на договор за поръчителство не е условие за сключване на договора за кредит. Отделно от това, възнаграждението по договор за поръчителство не било безусловно дължимо към момента на сключване на договора за кредит, а дали гаранцията ще бъде активирана, било в зависимост от действията на заемателя.

Поради неизвестността на този разход, същият не следвало да се включва в годишния процент на разходите. Допълва се, че заемополучателят би могъл да избира между три алтернативни начина за обезпечаване, като в зависимост от възнаграждението, което би се дължало за всеки един от тези способи за обезпечаване, ГПР би могъл да се формира в много високи размери, с други думи годишният процент разходи да се формира по волята на заемополучателя. Моли се за отхвърляне на исковете.

Претендира разноски, въвежда възражение за прекомерност по реда на ч. 78, ал. 5 ГПК.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Безспорни между страните са обстоятелствата, че във връзка с процесния договор за кредит ответникът е предоставил на ищеца сумата от 500 лева, която последният се е задължил да му върне, както и че на ответника е платена сумата от 516,67 лева, включваща задължение за лихва.

Видно е от съдържанието на процесния договор за потребителски кредит № ******/****** г., че с клаузата на чл. 4 е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) двама поръчители, всеки от който да отговаря на следните условия: нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с "*******" АД; да няма задължения към други банкови и финансови институции; да няма неплатени 2 осигуровки за последните 2 години; 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата от 542,36 лева със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.

На следващо място, безспорно е по делото, че на същата дата между ищеца, в качеството на потребител, и „******“ ЕООД, в качеството на гарант, е бил сключен договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция за плащане в полза на "*******" АД, с наредител-потребителят, с цел гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари.

Чл. 2 от процесния договор за предоставяне на гаранция предвижда, че договорът влиза в сила, в случай че потребителят не изпълни задължението си по чл.

4, т. 1 или т. 2 от договора за паричен заем в указания срок да предостави обезпечение – поръчителство по две физически лица или банкова гаранция.

Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция за поемане на описаните задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 253,64 лева, платимо на разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 63,41 лв., като съгласно чл. 3, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по договора за паричен заем.

Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, „*******“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора.

С влязло в сила решение по гр.д. № 67621/2022 г. по описа на СРС, 154 състав, по което ответникът е бил конституиран като трето лице помагач на страната на ищеца, е прогласена нищожността на договора за гаранция, сключен с „******“ ЕООД.

Съдът, като взе предвид обстоятелството, че потребителят се е задължил по договора за кредит да заплати възнаграждение на кредитора (възнаградителна лихва), като е посочен размер на годишния лихвен процент 40 %, а ГПР възлиза на 49,04 %, то и ако към същия се включи и дължимото възнаграждение към гаранта, в този случай размерът на ГПР ще нарасте до 1134,45 % (съгласно установеното в мотивите на съдебното решение, представено по делото).

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Твърденията на страните, съдържащи се в исковата молба и в отговора, дават на съда основание да приеме, че е сезиран с искове по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и евентуален иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал.

2, т. 5 ЗЗП за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит № ******/****** г., сключен с ответника, и осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 16,67 лева – представляваща платена без основание по договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че договорът, сключени с ответника е нищожен на заявените с исковата молба основания, а именно поради 3 нарушение на императивни норми на закона, евентуално поради наличието на неравноправни клаузи в същия.

По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е заплатил процесната сума на ответника „*******“ АД.

В тежест на ответника „*******“ АД е да докаже основателността на възраженията си, че при сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора.

По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника „*******“ АД е да установи, че е налице основание да получи и задържи заплатените му от ищеца по процесния договор суми.

Съдът намира за необходимо да посочи, че доколкото са предявени искове за прогласяване на нищожност на правна сделка, приложими са разрешенията, дадени с Тълкувателно решение по тълк.д.№ 1/2020 г., ВКС, ОСГТК, а именно че принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката и не следи служебно за пороци на сделката, в т.ч. и когато страна по същата е потребител.

Следва също така да се посочи, че когато са предявени искове за недействителност на сделка, начинът на съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца и съдът не е обвързан от начина, по който ищецът е заявил, че съединява предявените искове. Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове са предявени в условията на евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия – противоречие на закона или заобикалянето му, през по-леките – липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма. В този смисъл е напр. решение № 2 от 22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г. о., ГК и др.