Решение № 1311 от 20.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1311 гр. Пловдив, 20.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20245330117552 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от З. А. З., ЕГН **********, гр. П., ул.*** № *, чрез пълномощник ЕАД Е. И. против МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ ЕАД, ЕИК: 201284228, гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ 4, ет. 6Б, с която се предявява иск с правно основание чл. 124 във вр. с чл. 26 ЗЗД във вр. с чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК и чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожността на клаузата от договор за кредит № ****** като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща закона и по – конкретно материално – правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и нарушаващи предпоставките на чл.11, т. 9 и 10 ЗПК.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем, по силата на който на ищеца е представена в заем сумата от 700 лв., при годишен процент на разходите 43,18 % и ГЛП -39,72 %.

Съгласно чл. 12, ал.1 от договора, същият е следвало да бъде обезпечен. При неизпълнение на условията, визирани в договора, ищецът дължи на кредитора неустойка в размер на 161,40 лв., като счита, че така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, като същевременно неизпълнението на това задължение реално не рефлектира върху същинското задължение за погасяване на заема, като същата противоречи на добрите нрави.

Счита, че тази неустойка представлява допълнителна печалба, като с нея се заобикалят материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

1

Излагат се доводи, че неустойката е загубила присъщата й обезщетителна функция, като същата е близо 50 % от заетата сума. Твърди се, че е излязла и извън присъщата й обезпечителна функция. Изразява се становище, че представлява добавка към възнаградителната лихва.

На основание изложените доводи се моли предявения иск да се уважи. Претендират се разноски.

Ищецът заявява, че искът е допустим. Признава иска и моли да се представи банкова сметка, по която да се преведат претендираните суми.

Оспорва претенцията за разноски, като сочи, че ищецът с оглед резултата по заведените множество дела за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка е могъл да се обърне към ответника за извънсъдебно уреждане на спора.

Моли в случай, че се приеме, че се дължат разноски, то да определи в полза на адв. Е. И. адвокатско възнаграждение в размер по – малък от минималния по Наредба № 1/09.07.2004 г.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С отговора на исковата молба ответникът е признал иска, като предвид обстоятелството, че ищецът не е поискал постановяване на решение при признание на иска, то съдът приема направеното признание, като такова, касаещо фактите по делото, а именно: сключване на договор за кредит № ****** по силата на който на ищеца е представена в заем сумата от 700 лв., при годишен процент на разходите 43,18 % и ГЛП -39,72 %, както и наличието на разпоредба в договора, в която е предвидено, че при неизпълнение на задълженията за представяне на обезпечение се дължи неустойка в размер на 161,40 лв.

Гореизложените признати от ответника факти се потвърждават и от приетото като писмено доказателство Приложение № 1 към Договор за кредит № ****** в което е отразено, че заемната сума е в размер на 700 лв., срокът на кредита е 12 седмици, дата на първа вноска – 06.10.2020 г., размер на вноската – 123, 04 лева и размер на вноската при приложение на чл.12, ал. 4 от договора 149,94 лв. т.е. обща сума на предвидената неустойка 161,40 лв.

Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Не е спорно, а и се установява от приетото приложение, че между ищеца и „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор за заем № ****** с визираното по-горе съдържание, при което ищецът З. З. има качеството на кредитополучател, но също така и на потребител. В тази насока същият се ползва със законоустановената потребителска закрила, паради което приложение в случая следва да намерят правилата на ЗПК и ЗЗП.

С оглед признанието на ответника, съдът приема, че клаузата на чл. 12 от договора за кредит 2 е с описаното в исковата молба съдържание.

В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер. Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, според който всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока – 23 % от предоставената в заем сума и четирикратно надвишаваща предвидената договорна лихва.

Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Тя по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума.

Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.

Предвид гореизложеното съдът приема, че искът за прогласяване на нищожността на клаузата поради противоречие с добрите нрави е основателен и следва да се уважи. Не следва да се разглеждат останалите посочени от ищеца основания за недействителност.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК има ищецът.

Съдът счита, че не е приложима разпоредбата на чл. 78, ал.2 ГПК, доколкото не са налице кумулативно изискуемите предпоставки за това. Ответникът признава иска, но доколкото клаузата на договора за кредит не е изрично отменена от страните, то с поведението си 3 ответникът е станал причина за завеждане на делото.

Ищецът е освободен от такси и разноски по делото, поради и което и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК следва да се осъди ответникът да заплати по сметка на ПРС дължимата държавна такса в размер от 50 лв.

Представен е договор за правна защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал.

1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.

В производството по делото ищецът е защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

При съобразяване на така посочената практика и с оглед липсата на фактическа и правна сложност на производството по делото съдът намира, че възнаграждението следва да бъде определено в размер на 240 лв. с ДДС.

Така мотивиран, Пловдивският районен съд

РЕШИ:

4

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните З. А. З., ЕГН **********, гр. П., ул.*** № *, чрез пълномощник ЕАД Е. И. и „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД, ЕИК 206613478, гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ 4, ет. 6Б, че клаузата на чл. 12 от договор за кредит № 10109509 е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД, ЕИК 206613478, гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ 4, ет. 6Б да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на ПРС сумата от 50 лв. – държавна такса върху уважения иск.

ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт” ЕАД, ЕИК 206613478, гр. София, ул. „Рачо Петков Казанджията“ 4, ет. 6Б да заплати, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на ЕАД Е. И., с адрес гр.

П., ул.*** № *, сумата от 240 лв. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. с ДДС.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

5