Решение № 541 от 29.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 541 гр. София, 29.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-10 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Десислава Зисова при участието на секретаря Евдокия-Мария Ст. Панайотова като разгледа докладваното от Десислава Зисова Гражданско дело № 20221100105901 по описа за 2022 година

Производството е образувано по искова молба от Т. С. М. и Л. Й. Х., с която са предявени искове срещу ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА АД, както следва:

- установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл. 26, ал.1, вр. чл.143, ал.1, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП за обявяване за нищожни на клаузи от Договор за ипотечен кредит „Улеснение“ № 312-548 от 20.09.2011 г., а именно - т.1.6.2 в частта „не по-малко от“, т.1.7, т.1.8.2, т.1.8.3, т.1.8.4, т.1.8.5, т.4.5, т.5.2, т.10.8 от Договора;

- предявен от Т. С. М. осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, вр. чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП за връщане суми, платени при начална липса на основание за погасяване на несъществуващи задължения, произтичащи от нищожни клаузи по Договор за ипотечен кредит „Улеснение“ № 312-548 от 20.09.2011 г. и сключените към него анекси, в размер на 19450 евро, надплатена сума в периода 20.09.2011 г. – 07.06.2022 г.

Ищците твърдят, че през 2011 г. са сключили с ответника договор за банков кредит, по силата на който им е предоставена сумата от 75000 евро, при възнаградителна лихва в размер на 10,45% за първата година и плаващ лихвен процент, съставен от действащия шестмесечен EURIBOR плюс 1 надбавка в размер на 845 базисни точки, но не по-малко от 10,45% за остатъчния срок на договора. Съгласно договора „При промяна на лихвените условия на междубанковите пазари и/или на действащата нормативна уредба в страната и/или на общото икономическо състояние в страната (включително в случай, че рейтингът на българския държавен дълг бъде понижен или се увеличат разходите на Банката за задължителни резерви поради регулативни мерки) Банката има право едностранно да променя съответно лихвения процент, договорен по настоящия договор, като Банката си запазва изключителното право да променя едностранно по собствено усмотрение лихвения процент и по всяко време, когато по нейна преценка“. Уговорени са също комисионна за управление на кредита – за първата и за всяка следваща година, за предоговаряне на параметрите на кредита, за подготовка на документи. Твърдят, че посочените разпоредби са нищожни, противоречат на закона и представляват неравноправни клаузи. Позовават се още на нищожни уговорки за анатоцизъм и забранена капитализация на лихви в анексите към договора. Твърдят, че нищожните клаузи в договора са довели до събиране от ответника на сума, превишаваща действително дължимата с 19450 евро, която сума ищцата Т. С. М. претендира да й бъде върната като платена сума без основание – начислена поради нищожни клаузи в договора, за периода 20.09.2011 г. – 07.06.2022 г.

Ответникът оспорва исковете. Ответникът оспорва исковете, твърди, че клаузите отговарят на изискванията на закона и са действителни. Оспорва да са надплатени суми, позовава се на изтекла погасителна давност за вземанията.

Съдът, след като се запозна със становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:

По исковете по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП за обявяване за нищожни на клаузи от договора:

Установява се от приложения Договор за ипотечен кредит „Улеснение“ № 312-548 от 20.09.2011 г., че Банка „МКБ ЮНИОН БАНК“ АД (чиито правоприемник е ответникът) се е задължила да предостави на ищците кредит в размер на 75000 евро, с краен срок за погасяване – 300 месеца след датата на 2 усвояване на кредита, но не по-късно 30.10.2036 г. Банковият кредит е за задоволяване на текущи нужди (т. 1.3 от Договора) и е обезпечен с ипотека върху недвижим имот (двуетажна масивна жилищна сградата и дворното място, в което е построена в ж.к. „Овча купел“, гр. София - т.1.12.1) и поръчителство от трети лица (Л.Н. Х.а и Й.Г. Х.). Уговореният съгласно т.1.6 годишен лихвен процент е в размер на 10,45% за първата година, а за остатъчния период от договора - плащащ лихвен процент, формиран от шестмесечен EURIBOR плюс надбавка в размер на 845 базисни точки (8,45 %), но не по-малко от 10,45% (т.1.6.1 и т.1.6.2). Стойността на базисната точка е разяснена в Раздел II, т. 4.6 от договора - една базисна точка е равна на 1/100 (едно върху сто) от един процентен 0,01 процентни пункта. Банката има право едностранно да променя договорения лихвен процент, по собствено усмотрение и по всяко време когато, по нейна преценка, преобладаващите пазарни условия и/или резултатите от проведен мониторинг във връзка с кредита налагат актуализиране на лихвата (т.4.5 от Договора).

Страните са уговорили неустойка за забава в т.1.7, наречена „лихва за просрочие (наказателна лихва)“ в размер на размера на лихвата за редовен дълг и надбавка от 1000 базисни точки на годишна база (или надбавка от 10%). Кредитополучателите дължат еднократна такса в размер на 1,5% върху разрешения размер на кредита, платима при разрешаване на кредита (т.1.8.2.1), а за всяка следваща година – комисиона, съгласно действащата тарифа, в началото на всеки следващ годишен период (т.1.8.2.2). При предсрочно частично или пълно погасяване на кредита се дължи комисиона в размер на 5% върху размера на предсрочно погасената част от главницата (т.1.8.4). Уговорени са още други такси и комисиони - за подготовка на документи за учредяване на договорна ипотека в размер на 500 (т.1.8.5).

Налице е препращане към действащата Тарифа на банката като неразделна част от договора, като Банката си запазва правото едностранно, да променя Тарифата и измененията влизат в сила от деня на приемането им от банката и са задължителни за страните (т.5.2). Ограничена е и договорната отговорност на банката – с т.10.8 страните са уговорили, че банката не носи отговорност за каквито и да е други действия, освен за проявена от нея груба небрежност или злоумишлено неизпълнение на задълженията й по договора.

В същия ден – 20.09.2011 г. са сключени и Договори за поръчителство между банката и Л.Н. Х.а и Й.Г. Х., по силата на които последните двама се 3 задължават да отговарят за изпълнение на задълженията по Договора за ипотечен кредит № 312-548/20.09.2011 г.

По делото не се спори, че е учредена договорна ипотека върху недвижим имот, съгласно уговорките в договора за кредит.

Страните са преуредили отношенията си със сключени анекси, както следва: Анекс №1 от 20.09.2011 г., Анекс №2 от 25.02.2014 г., Анекс №3 от 11.12.2015 г., Анекс без номер от 03.06.2015 г. и Анекс без номер от 03.06.2020 г. С анекса от 25.02.2014 г. страните са уговорили просрочените възнаградителни лихви и текущо начислените възнаградителни лихви да бъдат прибавени към главницата и да бъдат погасени съгласно нов погасителен план, изготвен съобразно новата главница. С анексите от 11.12.2015 г. и 03.06.2020 г. са разсрочени и отсрочени плащания по договора.

Не е спорно по делото, че ищците са сключили процесния договор като потребители по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП и по отношение на тях се прилага защитата на потребителите, предоставена със ЗЗП.

Съдът приема, че клаузите в договора и анексите към него не са индивидуално уговорени – по делото не е проведено от ответника съответно доказване за индивидуално уговаряне на условията по договора, съобразно чл.146, ал.4 ЗЗП.

Неоснователен е искът за нищожност на клаузата на т.1.6.2 от процесния договор, в частта „не по-малко от“. Както бе посочено по-горе, с клаузата на т.1.6 е уговорена възнаградителната лихва по договора за кредит, като страните са постигнали съгласие за годишен лихвен процент в размер на 10,45% за първата година, а за остатъчния период от договора - плащащ лихвен процент, формиран от шестмесечен EURIBOR плюс надбавка в размер на 845 базисни точки (8,45 %), но не по-малко от 10,45% (т.1.6.1 и т.1.6.2). Смисълът на уговорката е, че при формиране на размера на възнаградителната лихва, когато променливата компонента (шестмесечният EURIBOR) падне под определена стойност (в случая – под 2%), това няма да доведе до съответното намаляване на възнаградителната лихва под 10,45%.

Доколкото банката е търговско дружество, което извършва дейността си със стопанска цел – за да реализира печалба, правомерно е при осъществяване на дейностите по чл.2 ЗКИ, включително при предоставяне на кредити, да определя отнапред условията, при които си гарантира реализиране на печалба 4 или избягване на загуба. Ето защо при уговаряне на променлива възнаградителна лихва, поставянето на минимална граница не представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност – в този случай кредитополучателят не е поставен пред изненада, доколкото е отнапред уведомен за начина на формиране на възнаградителната лихвата и за минималния й праг. Уговорката е ясно и разбираемо дефинирана – начина на формирането й, включително цифровите компоненти, са недвусмислено посочени в договора (в това число разяснен е и вложенията смисъл в термина „базисна точка“ – в т.4.6). Ето защо посочената клауза отговаря на изискването за добросъвестност, не внася значително неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя и не може да се квалифицира като неравноправна клауза. Искът за обявяването й за нищожна е неоснователен.

Основателен е искът за обявяване на нищожност на клаузата на т.1.7 от договора, с която страните са уговорили неустойка за забава в размер на размера на лихвата за редовен дълг и надбавка от 1000 базисни точки на годишна база (или надбавка от 10%). Към момента на сключване на договора и съобразно размера на възнаградителната лихва, неустойката за забава е в размер на 20,45% годишно. Този размер на неустойката за забава надвишава двукратно законната лихва за забава, без да има яснота кое обстоятелство увеличава двукратно евентуални вреди за банката от забавено изпълнение.

Съгласно чл.143, ал.1, т.5 неравноправна е клаузата, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо съдът приема, че клаузата представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Поради това искът за обявяване на т.1.7 от договора за нищожна клауза е основателен.

Основателен е искът за обявяване на нищожност на клаузата на т.1.8.2 .

С тази уговорка е постигнато съгласие за задължение на кредитополучателите да платят еднократна такса в размер на 1,5% върху разрешения размер на кредита, платима при разрешаване на кредита (т.1.8.2.1), а за всяка следваща година – комисиона, съгласно действащата тарифа, в началото на всеки следващ годишен период (т.1.8.2.2). Към момента на сключване на договора 20.09.2011 г., действащият тогава Закон за потребителския кредит (Обн., ДВ, 5 бр. 18 от 5.03.2010 г.), регламентиращ съответно приложение на разпоредбите на чл. 5, 6, 16 - 18 и 25 към договори за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим имот (чл.4, ал.1, т.2 в редакцията й към ДВ бр. 58 от 30.07.2010 г.), не предвижда забрана за плащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Такава забрана е въведена с чл.10а, ал.2 от цитирания закон с изменения, приети с ДВ, бр. 35 от 2014 г. и се съдържа в чл. 27, ал.2 от Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители, обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г. Т.е. към момента на сключване на процесния договор уговарянето на такса за усвояване и управление на кредита не противоречи на закона. Въпреки това клаузата противоречи на изискването за добросъвестност и принципа на справедливост. Това е така защото одобрението за кредит и последващото му усвояване и управление са част от присъщата дейност на банката по предоставяне на кредита – т.е. част от кредитната услуга, която банката предоставя на потребителя и възнаграждението за която услуга банката получава чрез плащането от потребителя на възнаградителна лихва. Събирането на отделни такси за дейности, които попадат в съществените задължения на банката, задължително присъщи на договора за кредит, не е допустимо и е идентифицирано като проблем, довел до въвеждане на новата разпоредба на чл.10а ЗПК, видно от мотивите към Закон за изменение и допълнение на закона за потребителския кредит (№454-01-8 от 30.01.2014 г., 42 НС, налични на официалния сайт на парламента - https://www.parliament.bg/bills/42/454-018.pdf). Т.е. самият законодател с последващо изменение на закона оценява начисляването на такси за усвояване и управление на кредита като недобросъвестна практика на банките и кредитните институции и отстранява възможността за това. Поради това, макар и без формално да противоречат на материалния закон, действащ към момента на сключване на процесния договор, клаузите на т.1.8.2 в двете й подточки представляват уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Поради това искът за обявяване на т.1.8.2 от договора за нищожна клауза е основателен.