Решение № 18807 от 19.10.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18807 гр. София, 19.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 162 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА при участието на секретаря АНЕЛИЯ Н. Г.А като разгледа докладваното от РУМЯНА З. ЗАПРЯНОВА Гражданско дело № 20241110145441 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от Ф. Е. П., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес в ..., чрез пълномощника му адв. Б. Й., АК – София, със служебен адрес в гр. София, бул. „Свети Наум“ № 55 против „Неткредит“ ООД, ЕИК 201253421, седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3, ет. 10, представлявано от управителя И. Н. Х.С. .

Твърди се в исковата молба, че между ищеца и ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит № 202403060527200059 на 06.03.2024 г. Договорът е сключен при следните параметри: размер на кредита - 4 000 лева; лихвен процент – 41,04 %; годишен процент на разходите (ГПР) – 49,71 %, срок на договора - 24 месеца; падеж на първата вноска - 07.04.2024 г.; падеж на последната вноска - 07.03.2026 г.; обща сума за връщане (главница + лихва) - 5 928 лева; неустойка в размер на 6 840 лева.

Съгласно чл. 4 ал. 3 от Договора, кредитополучателят се задължава в срок до края на следващия ден от сключване на договора да предостави на кредитора гаранции по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, а именно: банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сумата от 5 928 лева със срок на валидност до 08.03.2026 г.; поръчители - физически лица, които поемат задължение при условията на чл. 138 и следващите от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) да отговарят солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на кредитополучателя, произтичащи от договора за потребителски кредит, като поръчителите трябва да са наети на безсрочен трудов договор и да получавал минимум 1 500 лева брутно месечно възнаграждение. В случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на гаранция, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 6 840 лв.

В исковата молба ищецът излага подробни съображения, обосноваващи нищожност на договора за потребителски кредит поради противоречието му с императивни правни норми на ЗПК и ЗЗД и тъй като съдържа неравноправни клаузи.

Като излага тези обстоятелства, процесуалният представител на Ф. П. обосновава правния си интерес от предявяването на установителен иск за прогласяване на нищожността договора, а при условията на евентуалност на неустоечната клауза, регламентираната в чл. 4 1 ал. 3 вр. чл. 6 ал. 1 от договора за кредит.

С исковата молба ищецът моли за събирането на писмени доказателства и за допускането и назначаването на съдебно – счетоводна експертиза.

За датата на откритото съдебно заседание процесуалният представител на ищеца депозира писмено становище, с което поддържа предявените искове и направените доказателствени искания. Не ангажира допълнително доказателства.

В срока по чл. 131 от ГПК процесуалният представител на ответното дружество депозира писмен отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен. Ответникът не оспорва сключването на процесния договор за кредит, включително и клаузата за заплащане на неустойка в посочения от ищцата размер в случай, че не бъде предоставено обезпечение от страна на кредитополучателя. Ответникът, обаче, сочи, че заплащането на неустойката не следва да се включва в размера на годишния процент на разходите. Излага подробни съображения касателно действителността на неустоечната клауза на чл. 6 ал. 1 от договора за кредит, както и на целия договор.

С отговора ответникът не прави доказателствения искания.

В съдебно заседание пълномощникът на ответното дружество представя писмено становище, с което поддържа направените в отговора възражения.

Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Не е спорно между страните, а и от писмените доказателства се установява, че на 06.03.2024 г. между Ф. П., като заемополучател и „Неткредит“ ООД, като заемодател е сключен договор за потребителски кредит № 202403060527200059, при следните параметри: размер на кредита - 4 000 лева; лихвен процент – 41,04 %; годишен процент на разходите (ГПР) – 49,71 %, срок на договора - 24 месеца; падеж на първата вноска - 07.04.2024 г.; падеж на последната вноска - 07.03.2026 г.; обща сума за връщане (главница + лихва) - 5 928 лева; неустойка в размер на 6 840 лева.

Съгласно чл. 4 ал. 3 от Договора, кредитополучателят се задължава в срок до края на следващия ден от сключване на договора да предостави на кредитора гаранции по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, а именно: банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сумата от 5 928 лева със срок на валидност до 08.03.2026 г.; поръчители - физически лица, които поемат задължение при условията на чл. 138 и следващите от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) да отговарят солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на кредитополучателя, произтичащи от договора за потребителски кредит, като поръчителите трябва да са наети на безсрочен трудов договор и да получавал минимум 1 500 лева брутно месечно възнаграждение. В случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на гаранция, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 6 840 лв.

Заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изслушано и прието, без да е оспорено от страните в съдебно заседание на 17.06.2025 г., установява, че в посочения в договора размер на ГПР като разход по кредита е включена само договорна лихва. Ако в годишния процент на разходите се включи и размерът на неустойката по чл. 6 ал. 1 от договора, същият възлиза на 311,92 %.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира предявеният главен иск за основателен, предвид следните съображения:

Сключеният между ищеца и „Неткредит“ ООД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на 2 периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

В частност преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 6, ал. 1 от договора следва да се извърши, както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки- съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,71 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно- неустойката в размер на 6 840 лв., която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).

Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите- ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита)- чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни- чл.

19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 6 840 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 6, ал. 1 от договора за заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар „скрита възнаградителна лихва“. Този извод, на първо място, следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал 3 изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки месец заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция.

Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия.