Решение № 1337 от 16.03.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1337 гр. София, 16.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Темислав М. Димитров

Виктория М. Станиславова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело № 20231100501273 по описа за 2023 година

Производството е по чл.258 – чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.

В. гр.д. №1273/2023 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на Б. Ц. И. ЕГН ********** от гр.София срещу решение №11768 от 26.10.2022 г постановено по гр.д.

№27401/22 г на СРС , 46-ти състав , с което е отхвърлен иска на въззивника с правно основание чл.124 ал.1 ГПК срещу Й. Ц. В. ЕГН ********** от гр.София да се признае за установено , че И. е собственик на основание давностно владение за периода от 2005 г 25.05.2022 г на 1/4 идеална част от недвижим имот /жилищна сграда/ с идентификатор №*** в гр.София кв.Модерно предградие ул.******* , която жилищна сграда е с площ от 64 кв.м. и се състои от три стаи и кухня ; и е построена върху държавно мястоимот с идентификатор №*** от 300 кв.м. с отстъпено право на строеж за сградата . Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските .

Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС . Владението на имота е продължило повече от 20 години , а не е започнало през 2017 г както твърдят свидетелите на ответника . Показанията на тези свидетели са заинтересовани и противоречиви относно ползване на стая , плащане на наем или изкупуване на имота . Въззивникът е ползвал еднолично имота , заплащал е данъците за целия имот и го е ремонтирал , на което ответникът не се е противопоставил . Не е било възможно въззивникът да демонстрира на ответника промяна на намерението и отблъскване на владението , защото ответникът не посещава имота и не е виждана в него от никого . Ответникът никога не е разполагал с ключ 1 за имота . Ищецът е доказал пълно , явно и необезпокоявано владение за дълъг период от време .

Въззиваемата страна е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба и изразява съгласие с мотивите на СРС . Ищецът не е бил владелец , а държател на спорната идеална част . Ищецът не е доказал промяна на намерението си и своене на чуждата идеална част .

Без значение е плащането на данъци от ищеца и че за определен период ответникът само периодично е посещавал имота . Ответникът е държал стая в имота , почиствала е същия и е държала в него багаж . Едва след смъртта на майката на страните /02.06.2017 г / ищецът е започнал да създава пречки на ответника да посещава имота и е променил намерението си .

Ищецът си противоречи като от една страна твърди невъзможност за манифестиране на промяна на намерението , а от друга , че е имало такова манифестиране . Ответникът не е заел за намерението на ищеца да опита да присвои имота , а и констативен нотариален акт на името на ищеца не е бил съставен .

Въззивната жалба е допустима. Процесното решение е връчено на въззивника на 07.11.2022 г и е обжалвано в срок на 18.11.2022 г .

Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС.

След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за недопустимост на съдебното решение в обжалваната част , като такива основания в случая не се констатират . Относно доводите за неправилност съдът /принципно/ е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС . Във всички случаи въззивният съд е длъжен служебно да даде законосъобразната правна квалификация на предявените искове .

За да отхвърли иска СРС е приел следното . С нотариален акт №43 от 04.05.1972 г бащата на страните /които са сестри/ им е дарил по ¼ идеална част от процесния имот . Към датата на дарението ответникът е бил току що навършил 18 години , а ищецът е бил непълнолетен – на 14 години .

С нотариален акт №70 от 01.10.2004 г родителите на страните са продали на ищеца своята оставаща ½ идеална част от имота .

Според СРС от показанията на разпитанието свидетели се установява , че от 1974 г ответникът не живее в имота , а в него е живял ищецът . Само по себе си плащането на данъци от ищеца не доказва владение на целия имот , включително на спорната идеална част . Промяна на субективния елемент на владението от ищеца има едва през 2017 г , защото тогава е сменена ключалката на входната врата . Не е доказано по делото ище през 2005 г ответникът да е искал ключ от имота , но токав да му е бил отказан .Липсва хипотеза на добросъвестно владение , а 10-годишния срок за недобросъвестно владение по чл.79 ал.1 ЗС не е изтекъл .

2

Решението на СРС е правилно , като водещите мотиви на първоинстанционния съд се споделят и от настоящия съд . В случая се твърди , че ищецът е владял за себе си целия процесен имот за дълъг период от време , поради което е придобил идеалната част на сестра си придобита от последната с нотариален акт №43 от 04.05.1972 г.

Съгласно посоченото в мотивите на Тълкувателно решение №1 от 06.08.2012 г на ОСГК на ВКС по тълк.д.№1/2012 г презумцията по чл.69 ЗС , че владелецът държи вещта като своя следва да се счита за оборена ако основание , на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение . Изрично като такъв в тълкувателното решение е посочен случаят , при който имотът е прехвърлен едновременно на съсобствениците , те са установили съвладение , но впоследствие само един от тях /сам или с други съсобственици/ е останал в имота .

Такъв е и процесният случай , в който с дарението с нотариален акт №43 от 04.05.1972 г страните по делото /сестри/ са придобили от баща си по ¼ идеална част от процесния имот .

Не се спори по делото , че към този момент надарените систри са били в много млада възраст и са живели с родителите си . Така според св.К. ответницата се омъжила през 1973 г и тогава напуснала жилището . Безспорно има възникнало съвладение , както между страните по делото , така и между тях и родителите им , които са останали в имота си и десетилетия по късно и до смъртта си – починали са чак през 2005 г /бащата/ и през 2017 г /майката/ . Абсурдно би било да се приеме , че към 1972 г ищецът тогава непълнолетен и само на 14 години не е имал съвладение със сестра си и с родителите си , а е владеел само за себе си. Очевидно такова дарение между родител и дъщери се прави повече с оглед на бъдещо наследяване или по други семейни причини .

През 1973 г , например , влиза в сила ЗСГ с големи ограничения по отношение на придобиването на имоти . Към 1973 г е било много често срещано явление да се прехвърлят идеални части от жилища на близки роднини , за да се получат повече на брой апартаменти при евентуално отчуждаване за държавни нужди и пр. Подобно дарение по принцип - и в конкретния случай - няма данни да е променило съвместния начин на живот на семейството , още повече , че особено ищецът е следвало да продължи да живее с родителите си и да бъде издържан от тях . След като веднъж е установено съвладение и държане на чуждата идеална част , както е посочено в решение № 291/09.08.2010 г., постановено по гр. д. № 859/2009 г на ВКС , II ГО , за да промени това държането във владение държателят на чуждата идеална част трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота , която открито да демонстрира спрямо собственика. Така и в решение № 270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г на ВКС , II ГО е прието, че при установена фактическата власт върху имота като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя , тази фактическа власт може да доведе до придобиване на собственост по давност само ако държателят промени намерението си по недвусмислен начин и превърне държането във владение. В решение № 145/14.06.2011 г., постановено по гр. д. № 627/2010 г на ВКС , I ГО е прието, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не 3 могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани.

Според Тълкувателно решение №1 от 06.08.2012 г на ОСГК на ВКС по тълк.д.№1/2012г. когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, т.е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици.

Упражняващият фактическата власт съсобственик следователно е длъжен да манифестира спрямо останалите завладяването на идеалните им части чрез действия, обективиращи установяване на своене и отблъскващи владението им.

Законосъобразно първоинстанционният съд е приел , че по делото няма установени данни за демонстриране промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота от ищеца спрямо ответника . До 2005 г е бил жив бащата на страните , а до 2017 г майка им .

Плащането на данъци за целия имот няма доказателства да е доведено до знанието на ответника , а само по себе си няма съществено значение . Също и извършването на „непрекъснати ремонти“ според показанията на св.Н. е без значение ако успоредно с това не се демонстрира на съсобственика промяна в намерението и че тези ремонти се правят с оглед на това , че ищецът счита себе си за изключителен собственик . Иначе съсобственикът поначало може да извърши и сам ремонт като претендира съответна част от средствата от другия съсобственик / чл.30 ал.3 ЗС/ .

Без значение са и показанията на св.В. и св.Н. , че не са виждали ответникът в имота , а там са виждали само ищеца и родителите му , или че после родителите са се изнесли в с.Понор .

Дори да не се кредитират показанията на св.К. и св.В. , че ответникът е държал една стая в имота , то ищецът не е доказал , че е демонстрирал промяна на намерението си спрямо ответника – този факт не се установява от показанията на свидетелите на ищеца и от приложените квитанции за платени данъци .

Няма данни на ответника да е отказван продължително време достъп до имота , след като ответникът е пожелал да има такъв . Ответникът не е длъжен да ползва имота , нито да се снабдява с ключ за него , а предвид близките родствени отношения и съсобствеността е предоставил фактическото ползване на сестра си , без с това да е извършил отказ от владението и собствеността си .

Основателни са възраженията на въззиваемата страна , че ищецът си противоречи във въззивната жалба . От една страна твърди , че е демонстрирал промяна на намерението си за своене на ответника и на процесната идеална част , а от друга твърди , че това било „невъзможно“ . Това всъщност е косвено признание , че пълно доказване пред СРС на демонстриране на промяна в намерението не е извършено . Практика на ВКС за „невъзможност“ да се демонстрира промяна в намерението действително съществува /напр.решение №214 от 28.10.2015 г по гр.д.№1919/15 г на ВКС , I ГО, решение №17 от 4

01.03.2017 г по гр.д.№2923/16 г на ВКС , II ГО , решение №70 от 16.08.2017 г по гр.д.

№3991/16 г на ВКС , II ГО и др./ , но касае коренно различни случаи – например , ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал , липсва всякаква възможност за контакт с него , включително с писмо , по телефона , по интернет и пр. Процесният случай не е такъв , като по твърдения на св.К. и св.В. страните са поддържали макар и минимални контакти , ответникът е идвал на погребенията на родителите си и пр. Ответникът живее в гр.София и в близост до процесния имот – в ж.к.Люлин . Ищецът е посочил адреса му в исковата молба и в течение на делото не е твърдял , че не знае адреса и телефона на сестра си , че не може да се свърже с нея с години и пр.