Определение № 1045 от 10.05.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1045 гр. София, 10.05.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

ТеоД. Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Милена Даскалова Касационно гражданско дело № 20228002104346 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 288 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 261741 от 25.05.2022 г., постановено по гр. д. № 3118/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20236871 от 27.10.2021 г., постановено по гр.д.№ 1036/2020 г.на Софийски районен съд в частта, с която общината е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на ищеца И. Н. Д. /починал след завършване на съдебното дирене пред въззивната инстанция и заместен в процеса от наследниците си по закон Г. А.

Д. и малолетните И. И. Д. Н. И. Д., представлявани от законния си представител Г. А. Д./ обезщетение в размер на 10 000 лв. за неимуществени вреди, претърпени вследствие инцидент, настъпил на 17.04.2019 г. в гр.

София, на ул. "Граф Игнатиев" и 330,39 лв.- обезщетение за имуществени вреди от същия инцидент.

Касаторът поддържа неправилност на въззивното решение поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Твърди, че въззивният съд е мотивирал решението си на база медийни публикации, без да са налице доказателства по делото за виновно противоправно поведение на служители на Столична община в резултат на 1 което на ищеца да са причинени вреди. Поддържа се, че е налице съпричиняване, както и че неправилно е приложена разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните правни въпроси:

1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как те се отнасят към конкретните установени обстоятелства по делото и при определяне обезщетението за неимуществени вреди, в случай на предявен иск за отговорност от противоправно бездействие ? По този въпрос се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС 4/1968г.; ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС , решение № 142/05.06.2013г. по гр.д. № 419/2012г. на ВКС, IV – то г.о.; решение № 100/16.02.2021г. по гр.д. № 696/2009г. на ВКС, III– то г.о.; решение на СГС по гр.д. № 1096/2021г.; решение на ОС – Враца по гр.д. № 50/2012г. и решение № 686/15.04.2013г. по гр.д. № 7737/2012г. на РС- Русе.

2. В какво се състои оценката на обстоятелствата, които обуславят вредите при определяне на обезщетението за неимуществени вреди?

Достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението?

Поддържа се, че по тези въпроси въззивния съд се е произнесъл в противоречие с решение № 158/28.12.2011г. по т.д. № 157/2011г. на ВКС, I-во т.о.; ППВС 4/1968г.; решение № 183/30.06.2017г. по гр.д. №4028/2016 г. на ВКС, IV– то г.о.; решение № 142/05.06.2013г. по гр.д. № 419/2012г. на ВКС, IV–то г.о. и решение № 370 /11.11.2011г. по гр.д. № 1740/2010г. на ВКС, IV – то г.о.

3. Как следва да се прилага разпоредбата на чл. 51, ал.2 ЗЗД за наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди ?

Достатъчно ли е увреденият да е благоприятствал настъпването на отрицателния резултат чрез противоправно поведение, когато не е положил дължимата грижа към себе си, не проявява нужното внимание, изискуемо или 2 предполагаемо според неписаните житейски правила ?

4. Следва ли да бъде ангажирана отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, след като във въззивното решение не се установи кумулативното наличие на възлагане на работа от ответника /възложителя/ на делинквента /изпълнителя/ и деянието да е осъществено при или по повод изпълнението на възложената работа? Допустимо ли е ангажиране отговорността по чл. 49 ЗЗД, без да е установено наличието на вина от възложителя или третото лице?

5. Правилно ли е посочена правната квалификация на иска, предвид дадените в ППВС № 17/1963г., допълнено с ППВС 4/1975г. указания относно разграничаване на отговорността по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД ?

Ответниците по жалбата Г. А. Д. и малолетните И. И. Д. и Н. И. Д., представлявани от законния си представител Г. А. Д., чрез адв. Ю. Б. и адв.Д.

Р., оспорват касационната жалба, като твърдят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба против решението в частта му, с която е уважен предявеният иск за присъждане обезщетение за неимуществени вреди е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска над 5 000 лв.

/размерът на претендираното обезщетение е 15 000 лв./, което съгласно чл.

280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК.

В останалата й част /по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди/, касационната жалба следва да се остави без разглеждане като подадена срещу решение на въззивен съд с цена на иска под 5 000 лв./ предявеният иск е с цена 620,87лв./, което по силата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.

Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от ответника по делото срещу осъдително въззивно съдебно решение, постановено по иск с цена от 15 000 лв.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск с 3 правно основание чл. 49 ЗЗД.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд в частта му, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК. Приел е за установено от фактическа страна, че на процесната дата около 17-17,30 ч. ищецът се е придвижвал пеша по десния тротоар на ул. "Граф Игнатиев" в посока към ул. "Солунска".

Ищецът, който е бил незрящ, е бил придружаван от св. Еленкова. При разминаване с група от хора ищецът се е спънал в един от тротоарните ограничители, в следствие на което е паднал, като при изправянето си не е можел да се придвижва сам, а по панталона му е имало кръв. С помощта на свидетеля ищецът се е върнал до работното си място. От показанията на свидетеля Д. – съпруга на ищеца, е прието за установена, че след случилото се ищецът й се е обадил и тя е отишла в офиса му, като двамата отишли в УМБАЛ "Царица Йоана – ИСУЛ – София", където е назначено лечение в домашни условия, но след една седмица състоянието на ищеца се е влошило.

През време на отпуска по болест ищецът не е излизал и не се е виждал с приятели, като е бил подпомаган от съпругата и децата си.

Въз основа заключението на съдебно-медицинската експертиза е прието за установено, че при инцидента на 17.04.2019 г. ищецът е получил контузия на лява раменна става, обширно кръвонасядане с дълбоко охлузване по предната повърхност на дясната подбедрица. Оказана му е първа медицинска помощ и му е назначена терапия в домашни условия. След около една седмица ищецът е получил усложнения на раната на десния крак – некроза на кожата, което е наложило хирургично лечение – некректомия. Раната е супурирала и се е наложило продължително лечение с превръзки и приемане на лекарства – антибиотик и обезболяващи. Заздравяването на раната е продължило повече от 40 дни, през което време е изпитвал болки и страдания, имал е затруднения в придвижването и неудобства в ежедневното си обслужване.

При приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника. Изложени са мотиви, че съгласно чл. 31 от Закона за пътищата изграждането, ремонтът и поддържането на 4 общинските пътища е задължение на общината. Тази дейност съгласно § 1, т.

14 от ДР на ЗП касае осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година. Неизпълнението на това законово задължение от общината, чиято собственост е пътят и прилежащият му тротоар, е предпоставка за ангажиране на нейната отговорност за настъпили вследствие на това неизпълнение вреди. В случая се касае за поставяне на елементи – бетонови ограничители, които имат за цел осигуряване безопасното преминаване на пешеходци, като индикират границата на тротоара и по този начин възпрепятстват или поне намаляват вероятността от неусетно навлизане в участък, в който се движат трамваи.

Тази целева насоченост на монтираните бетонови ограничители обаче е компрометирана от техните цвят, форма и размери. Ограничителите са били в цветова гама, близка до тази на пътната настилка, с остри ръбове и ниска височина, което от своя страна е предпоставка вследствие на спъване и падане върху тях преминаващите пешеходци да получат значителни телесни увреждания, както е в случая с ищеца. Макар на теория отговарящи на техническите изисквания, в процеса на тяхната експлоатация проличават недостатъци, които крият рискове от увреждане на преминаващите в този участък граждани. Съдът е посочил, че доказателство за това са и следните ноторни факти – множеството публикации в медиите за настъпили инциденти с преминаващи хора в тази зона, както и фактът, че скоро след поставянето им бетоновите ограничители с пирамидална форма са демонтирани и заменени с друг тип. Съдът е изложил мотиви, че поставянето на тези технически елементи от пътната инфраструктура, криещи реална опасност от увреда, е деяние – както действие – поставянето, така и бездействие – непремахването, което обуславя ангажиране на отговорността на ответника по иска.

Съобразявайки момента на настъпване на увреждането, икономическата обстановка в страната към този период, възрастта на пострадалия, конкретните увреждания, получени от ищеца, последвалите след травмата усложнения, наложили хирургична интервенция, лечение и възстановителен период повече от 40 дни, през което време ищецът е изпитвал болки и страдания, имал е затруднения в придвижването и неудобства в ежедневното си обслужване, както и отчитайки възрастта на пострадалия, страха му от излизане сам от вкъщи, претърпените неудобства, въззивният съд е приел, че 5 сумата от 10 000 лв. справедливо ще обезщети ищеца за причинените му неимуществени вреди.

За неоснователно е счетено направеното от ответника възражение за съпричиняване. Съдът е приел, че задължително условие за приложение на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди. В случая поставените бетонови ограничители създават пречки относно свободното придвижване и риск от увреда на хората, ищецът е положил в достатъчна степен дължимата грижа към себе си, за да се самосъхрани,тъй като си е осигурил придружител, което в по- голяма степен гарантира безопасното му придвижване в сравнение с използваните от лица със зрителни проблеми друг тип средства за тази цел.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касатора основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Поставените от касатора първи и втори правен въпрос са по приложението на чл. 52 ГПК и същите са от обуславящо значение за изводите на съда, касаещи определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. По тях обаче не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не се констатира твърдяното от касатора противоречие на приетото от съда с ППВС № 4/1968г. В последното са дадени разяснения, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва да се съобразят конкретните обективно съществуващи обстоятелства за всеки отделен случай, каквито са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. В случая съдът при определяне размера на обезщетението не се е отклонил от тази задължителна практика, защото е взел предвид установените по делото увреждания, получени от ищеца, настъпилите усложнения, продължителността на възстановителния период и търпените през него неудобства. Т.е. съдът не е определил немотивирано размера на дължимото се обезщетение, а напротив изложил е ясни и конкретни аргументи, които според него обосновават присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди.