Решение № 2388 от 27.05.2024, Районен съд - Пловдив
- Съд
- Районен съд - Пловдив
- Дело
- Гражданско дело 17692/2022
- Вид
- Решение № 2388
- Подписан
- 27.05.2024
- В сила
- 21.06.2024
- Състав
- Крум Борисов Гечев
Цитирани разпоредби
- чл. 124, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38 ал. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 26, ал. 1, предложение трето · Закон за задълженията и договорите
- чл. 27, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 55, ал. 1, предложение първо · Закон за задълженията и договорите
- чл.143, ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл.146 · Закон за защита на потребителите
- чл. 68г ал. 4 · Закон за защита на потребителите
- чл. 68д ал. 1 · Закон за защита на потребителите
- чл. 19 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 3 · Закон за потребителския кредит
- чл. 9 ал. 4 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 2388 гр. Пловдив, 27.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20225330117692 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Съдът е сезиран с искова молба от К. Д. Ж., с ЕГН: ********** против „СТИК-КРЕДИТ„ АД, с ЕИК: 202557159, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД и иск по чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл.
27, ал. 1 от договор за потребителски кредит № ***************** г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 298,11 лева, като противоречаща на добрите нрави и сключена при неспазване на разпоредбата на чл.143, ал. 1 от ЗЗП, както и иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 75 лева, представляваща недължимо платена като неустойка по договор за потребителски кредит № ***************** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че по силата на договор за потребителски кредит № ***************** г., сключен с ответника, ответникът се е задължил да предостави на ищеца кредит в размер 500 лева, а ищцата от своя страна се задължила да върне сумата 857,73 лева при ГПР в размер на 42,58 % и годишен лихвен процент в размер на 36 %. Ищцата излага, че в чл. 27, ал. 1 от договора било предвидено, че ако същата на предостави допълнително обезпечение на кредитора му дължи неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е 1 представил договореното обезпечение. Излага, че съгласно чл. 27, ал. 2 неустойката следвало да бъде заплащана периодично във всяка от погасителните вноски.
Ищцата сочи, че е начислена неустойка в размер на 298,11 лева, разпределени в 6 месечни вноски, всяка от които добавена към главницата и лихвата по договора за кредит, като по този начин общата месечна погасителна вноска нараснала до 142,96 лева. Ищецът излага, че е заплатил по договора за потребителски кредит сумата 646,62 лева, от които 500 лева главница, 59,62 лева лихва и 75 лева неустойка. Намира клауза на чл.127, ал. 1 от договора за нищожна като противоречаща на добрите нрави и поради противоречие на същата с разпоредбите на чл. 143, ал. 1 и чл.146 от ЗЗП, като излага подробни съображения относно недействителността на посочената клауза.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от страна на ответника, с който се излагат съображения за неоснователност на предявените искове. Не се оспорва, че между страните е сключен процесния договор за потребителски кредит, като се заявява, че договорът е сключен от разС.ие и при спазване на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУ. Посочва, че процесната неустойка не е начислявана и събирана от дружеството, но въпреки това същата е валидна и отговаря на изискванията на действащото законодателство. Поддържа, че след подадена заявка от ищеца на същия са били предоставени договор за потребителски кредит, погасителен план към него, стандартен европейски формат и общи условия, в които документи се съдържала преддоговорна информация за желания кредит в ясен и четлив вид на български език и при съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. Счита, че договорения размер на неустойката като определен процент не води до неоснователно обогатяване, а самата неустойка не излиза извън присъщата за нея функция. Посочва, че целта на неустойката е да реперира причинените вреди, както и да гарантира точно изпълнение, а ако това не се постигне - да санкционира поведението на неизправната страна.
В съдебно заседание съдът е допуснал изменение на предявения осъдителен иск чрез увеличаване на неговия размер, като същият се счита предявен за сумата от 88, 41 лева.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По делото между страните не са спорни обстоятелствата относно сключването на процесния договор, размера на заемната сума, условията по кредита, както и факта на усвояване на кредитния лимит от страна на ищцата.
В тази насока са представени и писмени доказателства – договор за кредит с общи условия към него, погасителен план, стандартен европейски формуляр /СЕФ/.
По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза от ВЛ К., което съдът кредитира като обективно, компетентно и добросъвестно 2 изготвено. От заключението се установява, че сумата, заплатена от ищеца в полза на ответното дружество за неустойка по ДПК възлиза на 88, 41 лева.
Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.
Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.
В исковата молба основното възражение за недействителност на договора за потребителски кредит е свързано с предвидената неустойка, която се начислява при непредставяне на обезпечение (поръчителство или банкова гаранция). Това непредставяне обаче самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това.
Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в кратък срок (тридневен) от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение. Така и ГПР не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на понисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на 3 това задължение с фиксиран размер от почти двукратната стойност на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Ето защо, предявеният установителен иск се явява основателен и ще се уважи.
Относно иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД , от приетото по делото заключение на в.л. С. К. по ССчЕ се установява, че ищецът К. Ж. е заплатила в полза на ответното дружество сумата от 88, 41 лева по клаузата за неустойка. Заплатеното се явява без правно основание, доколкото клаузата е нищожна, а предявеният осъдителен иск също ще се уважи като основателен.
По отношение на разноските:
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски, в размер на сумата от 300 лева, от които 100 лева – заплатена държавна такса и 200 лева – депозит за ССчЕ.
В производството по делото ищецът е бил защитаван на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на адв. М. М. се следва възнаграждение за оказаната правна помощ. Предявени са два кумулативно съединени иска, които обаче протизтичат от едно и също правоотношение, като защитата и по двата иска е идентична – с обосноваване недействителност на процесната клауза за неустойка от сключения между страните договор за потребителски кредит и при недоказване на основание за получаване на сумата от страна на ответника, ще се достигне до уважаване и на двете претенции.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. М., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.
Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.
В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в 4 смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. М. следва да се определи възнаграждение в размер от 360 лева с ДДС, което да бъде заплатено от ответника.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между К. Д. Ж., с ЕГН: ********** и „СТИК-КРЕДИТ“ АД, с ЕИК: 202557159, че клаузата на чл. 27, ал. 1 от сключения между страните Договор за потребителски кредит № *****************г., предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 298,11 лева е НИЩОЖНА поради противоречие с добрите нрави.
Разпечатката съдържа 33 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a2666c5a-f7bd-44f4-b40f-c8f903c1f032