Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 203 от 31.03.2026, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 1082/2025
Вид
Решение № 203
Подписан
31.03.2026
В сила
31.03.2026
Състав
Камелия Маринова, Диана Коледжикова, Веселка Марева

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл.154, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.1, т.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.290 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.294, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 295, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.537, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.12 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
  • чл.42, ал.2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.108 · Закон за собствеността
  • чл. 13 · Закон за собствеността

РЕШЕНИЕ

№ 203 гр. София, 31.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 3-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове:

Веселка Марева

Диана Коледжикова при участието на секретаря Даниела Ив. Танева като разгледа докладваното от Диана Коледжикова Касационно гражданско дело № 20258002101082 по описа за 2025 година

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по подадена от името на А. Д. А. -С. и Л. Р. С. чрез адвокат С. Б. касационна жалба с вх.№ 4151 от 14.01.2025 г. срещу решение № 6324 от 18.11.24 г., постановено от Софийски градски съд по гр.дело № 599/2024 г. по описа на същия съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение № 20121531 от 21.05.2021 г. по гр.д. № 31603/2016 г. по описа на Софийския районен съд са отхвърлени предявените от А. А. - С. и Л. С. срещу Д.

С. Д. и С. П. Д. искове с правно основание чл.108 ЗС за осъждането на ответниците да предадат на ищците собствения им имот: апартамент, находящ се в [населено място],[жк], блок 98Б, вх. Б, ет. 11, ап. 62, идентификатор ---, с площ от 47,52 кв.м., ведно с припадащите се площи и права, както и прилежащото към него мазе № 65 с площ от 2,48 кв.м.

Касаторите правят оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Оспорват извода, че договорът за продажба на държавно жилище по реда на НДИ отм., с който праводателят на ищците е придобил имота, е нищожен, тъй като приобретателят е добросъвестно лице. Оспорват извода за недобросъвестност на купувача по договора. Считат, че въззивният съд не е обсъдил представени заповеди и договори от СО Студентски, както и преписката за закупуване на имота.

Ответниците оспорват жалбата в писмен отговор.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок и от легитимирана страна 1 с правен интерес да обжалва неизгодно за нея решение.

С определение от № 5736 от 09.12.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, взаимна връзка и обусловеност, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – ТР №1/2013 г. на ОСГТК, и по материалноправния въпрос за критериите, по които се определя дали едно лице е добросъвестно при сключване на договор – за проверка съответствието с решение № 64 от 12.07.2018 г. по гр. д. № 5520/2016 г., на ІІ г. о. на ВКС.

По основанията за допускане на касационно обжалване.

По първия въпрос е формирана постоянна практиката на ВКС, че независимо от предвидената в чл.272 ГПК възможност на въззивния съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава нейното решение, той не е освободен от задължението да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира собствени изводи и да постанови решение по същество, като обсъди и оплакванията във въззивната жалба, възраженията и доводите на страните. В този смисъл са решение № 331/19.05.2010 г. по гр.д. № 257/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.; решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 160-А от 16.12.2020 по т. д. № 2156/2019 г., ІІ т.о.; решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г., ІV г. о.; решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о.; решение № 145 от 7.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о. и други.

Настоящият състав споделя напълно посочената практика.

По втория въпрос практиката на ВКС се съдържа в решение № 140/23.11.2015 г. на състав на Второ ГО на ВКС, постановено по гр. д. № 2725/2015 г., с което е възприето становището, изразено в решение № 419 от 19.07.2010 г. по гр. д. № 389/2009 г. на І г.о. на ВКС, съобразяващо практиката на ЕСПЧ в решението от 15.03.2007 г. по делото В. и др. срещу България по жалби №№ 43278/1998 г., 45437/1999 г., 48014/1999 г., 48380/1999 г., 51362/1999 г., 53367/1999 г., 60036/2000 г., 73465/2001 г. и 194/2002 г., досежно преценка кои нарушения на нормативни актове при покупко-продажба на държавни жилища, обуславят отнемане на собствеността на купувачите. Според него при добросъвестност на купувачите, придобили държавното жилище без да се възползват от положението, което са заемали в обществото, както и когато няма съществено нарушение на материалноправни разпоредби, а само дребни административни пропуски, за които вина носи администрацията, а не приобретателите, те не могат да бъдат лишавани от своята собственост.

При преценка на допуснатите нарушения на нормативни актове винаги следва да се отчита тежестта на нарушението, както и дали ответниците са били добросъвестни от гледна точка на това дали са могли да влияят върху условията на сделката. Когато по делото няма данни лицата, които са подписали необходимите документи в административната преписка, да са действали в нарушение на правомощията си с цел да облагодетелстват конкретния купувач на държавен имот, както и когато договорът не е сключен при нарушения на материалноправните разпоредби на жилищното законодателство, следва да се приеме, че 2 купувачът е бил добросъвестен и че продажбата на държавното жилище не е нищожна. Така решение по гр.д. № 4134/2007 г. на ВКС, ІІ г.о.

По основателността на касационната жалба:

Предявен е ревандикационен иск от А. А. - С. и Л. С. против Д. Д. и С. Д. за предаване владението на апартамент в [населено място], за който ищците твърдят, че са придобили правото на собственост по договор за продажба от 22.10.1992 г., с който П. Х. Д. им продал това право като си запазил правота на ползване. След смъртта на Д. ответниците – негови наследници по закон, отказали да предадат имота на ищците като представили констативен нотариален акт за придобиване правото на собственост върху апартамента по давност.

Въззивното решение е постановено в производство по чл.294, ал.1 ГПК. С решение № 15 от 08.01.2023 г. по гр.д. № 4415/2022 г. на ВКС, І г.о. е отменено предходното въззивно решение и делото е върнато на въззивния съд за разглеждане на възражението за нищожност на договора от 30.06.1992 г., сключен по реда на НДИ отм. – поради нарушение на чл.120 НДИ отм. (неподписване на заповедта от председателя на ИК на ОбНС); възражението за липса на съгласие на купувача; възражението за нищожност на договора от 22.10.1992 г. поради абсолютна симулация; възражението за придобивна давност.

При повторното разглеждане на делото въззивният съд установил следното от фактическа страна: Въз основа на Заповед № 22 от 01.07.1992 г., издадена от П. П., зам.кметски наместник на Общински народен съвет на община „Студентска“ на основание чл. 13 ЗС и чл. 120 НДИ (отм.), с която е заповядано държавен недвижим имот, представляващ апартамент № 62 в [населено място], комплекс „М.“, [жилищен адрес] със застроена площ от 47,52 кв. м., да бъде продаден на П. Х. Д., на 30.06.1992 г. между П. П., зам.кметски наместник на Общински народен съвет, община „Студентска“, от една страна, в качеството му на продавач, и П. Х. Д., от друга страна, в качеството му на купувач, е сключен договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ. Към момента на издаване на заповедта кметски наместник на Общински народен съвет на община „Студентска“ е С. Д.

С., който за периода от 30.06.1992 г. до 01.07.1992 г. не е ползвал отпуск.

Купувачът е участвал в този договор чрез пълномощник А. А.. Установено е, че подписът за упълномощител в пълномощното с нотариална заверка на подпис, с което П. Х. Д. е упълномощил А. А. да подпише договора за продажба на недвижим имот от 30.06.1992 г., не е положен от П. Д..

П. Д. е починал на 06.01.2016 г. в [населено място], като е оставил за свои наследници по закон: Д. С. Д. - съпруга, С. П. Д. - син, М. П. Д. -Т. - дъщеря) и С. П. Д. - дъщеря.

Прието е от правна страна по възражението на ответниците за нищожност на договора от 30.06.1992 г., с който П. Д. закупил апартамента от държавата, че договорът е нищожен поради противоречието му с чл.120 НДИ отм. – заповедта за продажбата е подписана не от председателя на ИК на ОбНС, а от друго лице. Нищожността произтичала и от подписването на самия договор от друго лице, без доказателства за делегиране на правомощия за това. Намерена е за неприложима практиката на ВКС, според която добросъвестните купувачи не могат да бъдат лишавани от своята собственост: прието е съществено нарушение на материално-правната норма на чл.120 НДИ отм., а не дребен 3 административен пропуск. Въззивният съд е наблегнал на липсата на делегирани функции на подписалото заповедта и договора лице П. и приел, че е опровергана добросъвестността на купувача Д.. За да направи извод за недобросъвестност, съдът е съобразил, че заявлението за купуване на имота е било подадено не от П. Д., а от неговата майка С. Д.. Въпреки това договорът бил сключен от П. Д.. Добавено е и обстоятелството, че цената по договора била платена от А. С., а не от купувача по договора, както и че договорът бил подписан от С. за купувач.

По изложените съображения въззивният съд приел, че П. Д. е оказал влияние върху условията на сделката, с което обосновал недобросъвестност на поведението му. Въззивният съд направил след това извод за неосъществяване на транслативния ефект по договора от 22.10.1992 г., тъй като праводателят на ищците не бил придобил права от нищожния договор, сключен по реда на НДИ отм.

Посоченото дало основание на въззивния съд да заключи, че ищците не притежават право на собственост върху имота, поради което отхвърлил предявения от тях ревандикационен иск.

С оглед отговора на правните въпроси, по които е допуснато касационното обжалване, тези изводи на въззивния съд са неправилни. Постановеното въззивно решение е постановено при нарушение на процесуалния закон и при неправилно приложение на приложимия материален закон.

Неправилна е преценката на въззивния съд за недобросъвестност на купувача П. Д.. На първо място, неправилно и в противоречие с доказателствата по делото е прието, че заявлението за закупуване на имот държавна собственост е било подадено не от П. Х. Д., а от неговата майка С. П. Д.. Видно от преписката, първоначално заявление е било подадено от С. П. Д. на 12.12.1991 г., но след нейната смърт, настъпила на 27.01.1992 г., нейният син П. Д., който също е бил наемател на жилището (видно от отбелязването на гърба на Заповед № 06-30 от 04.05.1983 г.) и е живял в него (видно от служебна бележка от 24.11.1991 г. от домоначалника на сградата), е поискал с молба от 03.02.1992 г. да купи жилището като негов наемател.

На следващо място, неправилно е прието, че нарушението на изискването заповедта по чл.120 НДИ да е подписана от председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет, а не от заместник кметски наместник, както е в случая, съставлявало съществено нарушение на материалноправните разпоредби, уреждащи продажбата на държавни имоти, а не дребен административен пропуск. Съществено би било нарушение на материално - правните разпоредби, уреждащи основанията за продажбата: например продажба на държавен имот на лице, което не е наемател – чл.117 НДИ отм.; имотът да не подлежи на продажба по този ред – чл.109 и чл.110 НДИ отм.; продаденото жилище да надхвърля нуждите на купувача – чл.112 НДИ отм.; купувачът да не е жител на населеното място – чл.116 НДИ отм.

В случая не се установява договорът да е сключен при нарушения на материалноправните разпоредби на жилищното законодателство. Разпоредбите на чл.120 и чл.121 НДИ отм. са от процедурен характер (§ 220, § 223 от решение на ЕСПЧ от 15.03.2007 г. по делото В. и др. срещу България). Поради това не може да се приеме, че договорът е нищожен само затова, 4 че заповедта за продажбата е била подписана от заместник кметския наместник, а не от кметски наместник, който е имал правомощия за това, съгласно решение № 3, т.13 на Столичния общински съвет по протокол № 5 от 22.01.1992 г. Административният пропуск е по вина на администрацията, а не на купувача и не може да обуслови нищожност на сключения договор.