Решение № 770 от 14.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 770 гр. София, 14.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-13, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Владимир Вълков при участието на секретаря Весела Хр. Станчева като разгледа докладваното от Владимир Вълков Търговско дело № 20211100902868 по описа за 2021 година

Предявени са искове с правно основание чл. 645 ал. 3 от Търговския закон (ТЗ) и чл.

645 ал. 4 ТЗ.

В исковата молба, подадена от синдика на „Н.Г.“ АД (в несъстоятелност) (Н.Г.), се твърди, че лицензът за осъществяване на търговската дейност на несъстоятелния длъжник е отнет в резултат на законодателни промени от 18.02.2020 г. в сила от 22.02.2020 г. След подадена молба от Н.Г. за откриване на производство по несъстоятелност, по която било образувано т.д. № 447/20 г. и преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност (06.01.2021 г.) по т.д. № 699/2020 г., образувано по искане на кредитор, Д.Г. като представител на ответника Н.Г. и на ответника „Н.Л.“ АД (Н.Л.) подписал споразумения за прихващане съответно на 01.03.2020 г., 03.03.2020 г., 01.04.2020 г., 30.04.2020 г., 30.06.2020 г. и 31.07.2020 г. Смята, че с оглед нормативно наложеното ограничение в дейността и обстоятелството, че Д.Г. е бил управител и на Н.Л. обосновава знание за настъпила неплатежоспособност, съответно за поисканото откриване на производство по несъстоятелност. Искане да извършените прихващания да бъдат обявени за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността.

Ищецът твърди в споразуменията от 01.03.2020 г., 03.03.2020 г., 01.04.2020 г., 30.04.2020 г., 30.06.2020 г. и 31.07.2020 г. да е извършено прихващане и от страна на длъжника след началната дата на неплатежоспособност, определена от съда по несъстоятелността на 27.02.2020 г. Иска се извършените прихващания да бъдат обявени за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността.

В отговор ответникът Н.Л., представляван от М.И., твърди прихващането да е извършено преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност.

Сочи, че между страните не е имало спор относно размера и изискуемостта на вземанията, което смята да води до валидно прихващане към датата на постигнатото съгласие, респективно подписаните споразумения.

Съдът въз основа на събраните по делото доказателства, цреценени по реда и при условията на чл. 235 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

1

На 27.02.2020 г. пред Софийски градски съд е депозирана молба от Д.Д.Г. в качеството му на изпълнителен директор на „Н.Г.“ АД в която се сочи, че законодателни промени наложили преустановяване на основната дейност на дружеството. Сочи се също така да са наложени предварителни обезпечителни мерки от данъчната администрация, довело до невъзможност дружеството да извършва плащания по свои изискуеми задължения от търговски сделки.

Страните не спорят, а и доказателствата позволяват извод, че между Н.Л. и Н.Г. АД, представлявани от Д.Д.Г. са подписани споразумения както следва:

Общ размер на вземане на:

Погасена част

Споразумение

Н.Л. АД

Н.Г. АД

Н.Л. АД от дата:

(лева)

(лева)

01.03.2020 г.

3347934,23

4144375,42

03.03.2020 г.

867816,09

796441,19

0,917753426

01.04.2020 г.

74006,48

11280,00

0,152419085

30.04.2020 г.

89783,48

4231,00

0,047124482

30.06.2020 г.

109983,48

35101,00

0,31914793

31.07.2020 г.

74882,48

3526,00

0,047087116

Н.Г. АД

0,807826003

От заключението на вещото лице съдебно-счетоводна експертиза се установява, че счетоводните записвания позволяват проследяване на осчетоводените вземания като вещото лице е установило и че споразуменията за прихващане са намерили съответно отразяване към указаната в тях дата на сключване и при двете дружества.

С решение № 260017/06.01.2021 г. по т.д. № 699/2020 г. по описа на Софийски градски съд, ТО, VI-9 е обявена неплатежоспособността на Н.Г. с определена начална дата – 27.02.2020 г., открито е производство по несъстоятелност, прекратена е дейността на търговското предприятие.

В процеса е признато за установено, че както вземанията на Н.Г., така и вземанията на Л.БГ съществуват, поради което безпредметно остава обсъждането на въведените с исковата молба оспорвания досежно платените суми от страна на Л.БГ При възприетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:

Договорът е средство за постигане на зачетен от закона интерес. С оглед принципно установената свобода на страните да определят съдържанието на договора обективираната в него воля очертава и този интерес. Съгласуваната воля между лица, съвместяващи едновременно качеството кредитор и длъжник по различни вземания не формира самостоятелен предмет, а онагледява споделен подход за уреждане на отношенията при зачитане на противопоставените вземания. При все че съгласуваната воля предотвратява последващ спор, погасителният ефект не произтича от съгласието, а от реализацията на специфичен погасителен способ. Нормата на чл. 103 ал. 1 ЗЗД овластява кредитор на изискуемо парично вземане да откаже изпълнение на свое еднородно задължение към своя длъжник, ако вместо да го изпълни, освободи кредитора си от еднородно задължение към себе си. При наличието на тези предпоставки погасителният ефект настъпва без оглед на обстоятелството дали това се приема от кредитора по пасивното вземане. Следователно необходимо, но и достатъчно е, изявлението на кредитора по активното вземане да достигне 2 до кредитора по пасивното вземане, за да настъпи погасителния ефект. Ето защо договорната компенсация не сочи на самостоятелна сделка, за да обоснове специфичен подход за третирането й в рамките на открито производство по несъстоятелност. Очевидно е, че страните желаят погасяване на насрещни задължения, а не посрещане на специфичен свой интерес. Поради тази причина и договорната компенсация не подлежи на изпълнение, а целеният погасителен ефект може да настъпи само ако и доколкото са налице обективните предпоставки за това, утвърдени с института на прихващането. Настоящият състав споделя обаче съдебната практика, свързваща относителната недействителност на договорната компенсация с наличието на предписан от закона порок за всяко от насрещните изявления за прихващане.

Невъзможността търговецът да осигури погасяване на всички свои вземания провокира конкуренция на интереси, а реализацията на указаната цел с чл. 607 ТЗ – справедливо удовлетворяване на кредиторите, изисква равнопоставеното им третиране според нормативно утвърдени правила за разпределение на наличното имущество. В тази насока и настъпилата неплатежоспособност налага преразглеждане на принципно зачетени от правния ред действия, ако накърняват равните възможности за всички кредитори. С оглед изискването за предвидимост обаче законът регламентира специфичен ред за въздействие от страна на синдика или кредитор на масата като изисква утвърждаване на тази възможност по съдебен ред при очертано съдържание на потестативното право и ограничен срок за упражняването й.

Нормата на чл. 645 ТЗ разграничава реда за утвърждаване принципа на равнопоставеност между кредиторите на несъстоятелността според инициатора на погасителния способ – друг кредитор (алинея трета) или длъжника (алинея четвърта). Макар и с оглед нормата на чл. 9 ЗЗД договорната компенцаия да е възможна, съгласуваната воля бива ограничена до верификация на достигналото изявление за прихващане до кредитора по пасивното вземане и утвърждаване ликвидността на противопоставените вземания. Понеже съгласието е средство за постигане на конкретни, зачетени от правния ред интереси, само по себе си не е в състояние да преодолее забраната за формиране на преферентен ефект, утвърдена и чрез исковете по чл. 645 ал. 3 ТЗ и чл. 645 ал. 4 ТЗ. Ето защо възприетият подход за съгласувано изявление за прихващане налага разглеждането и на двете хипотези на регламентираното от закона потестативно право и утвърждаване непротивопоставимостта на произтичащия от договора погасителен ефект спрямо кредиторите на несъстоятелността при кумулативното наличие и на двете хипотези.

Предявеното в процеса потестативно право предполага извършено прихващане.

Доколкото обаче погасяването се опира на разпореждане със свое вземане вместо изпълнение на парично задължение предпоставка за настъпване на погасителния ефект е индивидуализация на противопоставените вземания – еднозначно указание за основанието (фактите, от които произтичат) и размера на вземанията. На тази основа именно се опира визираното в чл. 103 ал. 1 ЗЗД изискване за ликвидност на вземанията. Без значение остава начинът за установяване основанието и размера на насрещните вземания – с признание на длъжника или по съдебен ред. Индивидуализацията еднозначно следва и от граматическото тълкуване на чл. 103 ал. 1 ГПК – законът изрично визира вземането (в единствено число) като обект на изявлението за прихващане. На конкретно вземане сочи и чл. 104 ГПК, а множественото число еднозначно онагледява механизма на погасителния способ – двете насрещни вземания се смятат погасени.

Процесните споразумения отразяват различни според указаните основания вземания.

Изразено е съгласие за погасяване, но не за конкретни насрещни вземания, а на базата на общия им размер. При този подход по споразумението от 01.03.2020 г. вземанията на Н.Л. се явяват надлежно индивидуализирани. Не става ясно обаче с кои от различните вземания на Н.Г. (според указаното основание) е извършено прихващането. Аналогично стои въпросът с 3 останалите споразумения, обективиращи изявление за прихващане на насрещни задължения, при които обаче са индивидуализирани изцяло погасените вземания на Н.Г., но не става с ясно кои конкретно от множеството противопоставени вземания на Н.Л. е извършено прихващането.

В контекста на чл. 20а ЗЗД настоящият състав приема, че дължи да зачете обективирано в договор съгласие, което ангажира съда да вложи в съгласувания текст допустимо от закона съдържание. Нормата на чл. 20 ЗЗД от своя страна очертава и правилата за установяване на общата воля. От заявеното съгласие за прихващане на база общ размер на насрещните вземания няма основание за съотнасяне на отделните вземания.

При положение, че страните са наясно за съществуващата стойностна разлика между окрупнената стойност на посочените в споразуменията вземания настоящият състав приема за изводим от съгласуваната воля механизъм за съразмерно погасяване на вземанията, формиращи по-високия общ размер от противопоставените вземания. Такъв подход изрично е признат и с нормата на чл. 76 ал. 1 предл. последно ЗЗД. След като законът допуска при повече задължения и частично изпълнение съразмерно погасяване, няма причина тази възможност да бъде отречена при еднозначно изразената воля за погасяване на насрещните задължения.