Решение № 892 от 02.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 892 гр. Пловдив, 02.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър М. Милев при участието на секретаря Катя Г. Грудева като разгледа докладваното от Петър М. Милев Гражданско дело № 20245330114295 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба, подадена от Ц. Д. Й., ЕГН **********, с настоящ адрес в *******************************, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, с която се иска ответникът да бъде осъден за заплати на ищеца сума в размер на 144 лв. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД като получена без основание от ответника по Договор за потребителски кредит № ********* от 19.02.2024 г.

В исковата молба се твърди, че страните са сключили договор за паричен заем, по силата на които ответникът е отпуснал заем на ищеца в размер на 800 лв. при фиксиран лихвен процент по заем 50% и годишен процент на разходите – 65,64%. Сочи се, че съгласно чл. 5 от Договора същият следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, а именно: едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ 1 документ за размерът на получавания от тях доход. Навеждат се твърдения, че съгласно чл. 11 от Договора в случай на непредставяне на соченото обезпечение в тридневен срок от сключването на договора или ако представеното обезпечение не отговаря на условията на договора, потребителят дължи неустойка в размер на 144 лв., която се престира разсрочено заедно с погасителната вноска.

Ищецът твърди, че е усвоил паричните средства по кредита и е заплатил на ответника изцяло задълженията си по кредита, включително и за неустойката.

Като аргументи сочи, че ответникът поставил към потребителите изисквания, на които те не могат да отговарят във връзка с горепосоченото обезпечение, и при неизпълнение изискват плащане на процесната неустойка, с което се заобикаляли правилата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. С оглед на това се твърди, че с неустойката ответникът си осигурявал допълнителна печалба, която наред с възнаградителна лихва преодолява тавана на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Сочи се и че неустойката е загубила присъщата на неустойка обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди и тя не зависи от вредите от неизпълнението на договореното задължение, както и по никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението.

Излагат се твърдения, че недобросъвестно ответникът е поставил неизпълними условия към потребителя, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Сочи се, че неустойката е излязла и извън нейната обезпечителна функция, тъй като в общия случай кредиторът получава обезпечение преди сключването на договора, за да си гарантира евентуалното неизпълнение на същия. В същото време ищецът твърди, че няма логика кредиторът да е поел риска от евентуално неизпълнение на договора и да изисква обезпечение след сключването на договора, което на практика го лишава от гаранции срещу неизпълнение.

Отправено е искане за присъждане на разноските по делото, като и присъждане на адвокатския хонорар в полза на адвоката при условията на чл.

38, ал. 2 от ЗА.

В срока за отговор по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът сочи, че исковата молба е неоснователна. Оспорва твърденията, че клаузата за неустойка в договора е недействителна, нищожна, в противоречие с добрите нрави и нарушаваща принципа на добросъвестност и справедливост.

Твърди се, че клаузата за неустойка е действителна и индивидуално уговорена, както и че ищецът е бил запознат с клаузата за обезпечение по договора преди неговото сключване, както и с размера на клаузата за неустойка, поради което е можел да прецени икономическите последици, които ще възникнат за него от договора за кредит.

Ответникът е на мнение, че уговорената неустойка не е включена в ГПР.

Не оспорва получаването на процесната сума по договора за кредит, за което са представени доказателства, но твърди, че същата е платена на валидно правно основание.

Навеждат се твърдения, че неустоечната клауза не заобикаля 2 разпоредбите на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, понеже с нея не се цели неправомерен резултат. Сочи се, че потребителят е разполагал с възможност да се откаже от договора в 14-дневния срок.

В обобщение, ответникът моли искът да бъде отхвърлен, както и да бъдат присъдени разноски по производството. Оспорва присъждането на разноски на ищеца с доводи за злоупотреба с процесуални права.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД за връщане на дадено без основание.

Съдът е разпределил с доклада по делото в тежест на ищеца да докаже, че е платил по процесния договор сочената сума, а в тежест на ответника да докаже наличието на валидно правно основание за получаване на същата.

Съдът е отделил като безспорно между страните следните факти и обстоятелства: ответникът е получил процесната сума по договора за кредит.

Съдът намира, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ********* от 19.02.2024 г., съгласно който ответникът е предоставил в заем на ищеца сума в размер на 800 лв., която реално е предадена от ответника на ищеца, а последният се е задължил да я върне на ответника на погасителни вноски, годишният процент на разходите (ГПР) по сключения договор е 65,64%, при ГЛП 50%, общата сума за плащане по договора е 907,54 лв. Уговорено е заплащане на неустойка, ако потребителят не предостави допълнително обезпечение – поръчител или банкова гаранция, която неустойка е в размер на 449,46 лв. съгласно чл. 11, ал. 1 от договора.

Безспорно е между страните, че ответникът е получил процесната сума по договора за кредит от ищеца.

От приобщения по делото доказателствен материал се установява реалното отпускане на заетата сума, клаузата за неустойка в договора и наличието на нейните предпоставки за дължимост и начисляване съгласно клаузите на договора. Единствено ответникът по делото не успя да докаже действителността на клаузата за неустойка по изложените по-долу съображения, поради което исковата молба се явява изцяло основателна.

По действителността на клаузата:

Доколкото ищецът не обосновава интерес от кумулативното разглеждане на възраженията за нищожност на клаузата от договора, нито определена поредност, следва да се приеме, че възраженията са предявени в условията на алтернативност.

Размерът на неустойката (повече от половината от главницата по кредита и в пъти повече от възнаградителната лихва) и характерът на самото неизпълнение, за което се предвижда неустойката – непредоставяне на обезпечение по договор за потребителски кредит, определят уговорената неустойка като накърняваща добрите нрави. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка – каквито са и фактите по настоящия казус. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със 3 сумата за неустойка. Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка. Липсата на обезпечение е свързано единствено с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщата й функция да обезщетява при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което клаузата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Преценката дали да отпусне кредита без обезпечение, следва да е на кредитора, а възможността да се предостави такова по време да договора следва да се отразява в размера на възнаградителната лихва, тъй като кредиторът може да поиска по-високо възнаграждение, когато рискува повече и обратно.

В гореизложения смисъл е и съдебната практика на Окръжен съд – Пловдив: Определение № 2942 от 13.12.2023 г. по ВЧГД № 3132/2023 г.;

Определение № 2732 от 22.11.2023 г. по ВЧГД № 2887/2023 г.; Определение № 2227 от 27.09.2023 г. по ВЧГД № 2235/2023 г.; Определение № 1721 от 12.07.2023 г. по ВЧГД № 1726/2023 г.; Определение № 1708 от 11.07.2023 г. по ВЧГД № 1818/2023 г.

Доколкото се установява нищожността на клаузата от договора за потребителски кредит на гореизложеното основание, то не е настъпила процесуалната предпоставка за разглеждане на останалите алтернативно предявени възражения за нищожност.

По основателността на иска:

Доказано е по делото, че ищецът е платил на ответника сума в размер на 144 лв., която е разпределена от ответника за неустойка. Претенцията е отправена за връщане на дадено по неустоечната клауза.

Следователно исковата молба за връщане на дадено без основание е изцяло основателна, като ответникът следва да бъде осъден да върне на ищеца сума в размер на 144 лв. Ответникът не успя в процеса да докаже наличието на валидно правно основание за задържане на сумата. Тъй като исковата претенция е по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, съдът се произнася по недействителността на клаузата от договора за потребителски кредит само в мотивите на решението, като за това обстоятелство не се формира сила на пресъдено нещо между страните.

По разноските:

Ищецът има право на разноски за заплатените държавна такса в размер на 50 лв., която следва да бъдат възложени на ответника да ги заплати на ищеца.

4

Процесуалният представител на ищеца е отправил претенция по чл. 38, ал. 2 от ЗА да му бъде присъден адвокатски хонорар за оказаната правна помощ на ищеца като материално-затруднено лице в размер на 400 лв.

Ответникът оспорва присъждането на разноски на процесуалния представител на ищеца с доводи за злоупотреба с процесуални права и липса на предпоставки за предоставяне на безплатна правна помощ. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз и ВКС (Решение по съединени дела C‑224/19 и C‑259/19 на Съда на ЕС и Определение № 366/16.08.2022г. по ч.т.д.

№ 1085/2022г. на ВКС) съдът не е задължен от минималните размери в наредбата, а следва да извърши цялостна преценка. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, действаща към момента на сключване на договора за правна помощ, минималният адвокатски хонорар по иска е в размер от 400 лв. за настоящото дело. Съдът, като има предвид за ориентир минималните размери в Наредба № 1, малкия материален интерес на иска, подаването на писмени молби, ненеобходимостта от провеждане на множество доказателствени искания за доказване предмета на иска от ищеца предвид разпределената доказателствена тежест, признанието от ответника на правнорелевантни за делото факти, както и пасивното поведение на процесуалния представител на ищеца, изразяващо се в неявяване на проведеното открито съдебно заседание, в това число и преценката на делото като такова с ниска правна и фактическа сложност и константната съдебна практика по предмета на делото, счита, че следва да определи 250 лв. адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния представител на ищеца.