Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 19148 от 21.11.2023, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 21678/2021
Вид
Решение № 19148
Подписан
21.11.2023
Състав
ЙОАННА НАСКОВА СТАНЕВА

Цитирани разпоредби

  • чл. 131, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 202 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 13, ал. 4 · Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
  • чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал.1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 9 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 143, ал. 2 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за кредитните институции
  • чл. 22 · Закон за кредитните институции
  • чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 11, ал. 1, т. 9 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 5 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 19148 гр. София, 21.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЙОАННА Н. СТАНЕВА при участието на секретаря С. ЕМ. Д. като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело № 20211110121678 по описа за 2021 година

Предявен е от М. Г. С. срещу „Н.“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 50 лева, представляваща частична претенция от сума в общ размер на 378 лева – недължимо платена сума по нищожен Договор за потребителски кредит № 202010090818550102, сключен между страните на 09.10.2020г., ведно със законната лихва от дата на предявяване на исковата молба- 16.04.2021г., до окончателното й изплащане.

Ищецът М. С. твърди, че на 09.10.2020г. е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № 202010090818550102, като в договора било посочено, че сумата по отпуснатия заем била в размер на 300 лева. Сочи, че в чл. 6, ал. 1 от договора било посочено, че в случай че кредитополучателят не предостави на кредитора гаранция по кредита по чл.

4, ал. 3 от договора в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 342 лева.

Неустойката се изчислявала на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 и се заплащала заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорен погасителен план. Твърди, че в чл. 11, ал. 1 било посочено, че фиксираният годишен лихвен процент бил 40,05 %, като общият размер на сумата, която трябвало да се върне бил 336 лева. ГПР бил 48,28 %. Сочи, че погасил изцяло сумата по договора, а именно 678 лева.

Поддържа, че договорът е нищожен на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като противоречи на закона. Намира, че е нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. В случая не била предоставена изискуемата преддоговорна информация, не било постигнато валидно съгласие за сключване и изпълнение на договора, както и условията, при които може да се откаже от него. Счита, че разменените съобщения не отговорят на изискванията на ЗЕДЕУУ. Счита, че не бил налице съществен елемент от съдържанието на договора, а именно ГПР по кредита.

Не били посочени данните, които послужили за изчисляване на ГПР. Счита, че бил посочен грешен размер на ГПР, а действителният размер бил 252 % и бил над установения праг на ГПР, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че клаузата, с която в процесния договор за заем е уговорено, че заемателят дължи неустойка в размер на 342 лева в случай че не предостави в срок до края на следващия ден от сключване на договора обезпечение- гаранция, издадена 1 от небанкова финансова институция, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел. Освен това поддържа, че неустойката накърнява добрите нрави, като излиза извън присъщите й функции и цели постигане на неоснователно обогатяване. Счита, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, както и че клаузата е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.

143, ал. 2 ЗЗП, както и че не е индивидуално уговорена. Твърди, че договорът е нищожен и защото клаузата за възнаградителна лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Сочи, че била налице и разлика между посочената в договора сума, подлежаща на връщане, и тази, която реално е върнал на ответното дружество. Счита, че е налице унищожаемост на процесния договор с оглед сключването му поради крайна нужда или явно неизгодни условия. Евентуално твърди, че договорът е нищожен поради нарушаване на добрите нрави.

Поддържа, че е претърпял вреди, изразяващи се в разликата между чистата стойност на кредита и действително платената сума, а именно 378 лева. С уточнителна молба от 05.05.2021г. ищецът е посочил, че сумата от 678 лева, включваща главница, лихва и неустойка, е заплатена изцяло и единствено на ответника. Сочи, че не е предявен отделен иск за унищожаемост на договора. Искането към съда е да уважи предявения иск.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който е оспорен предявения иск. Твърди, че между страните на 09.10.2020г. бил сключен договор, с който била предоставена сумата от 300 лева. Същият бил погасен на 09.11.2021г., като общата сума, платена по договора била в размер на 334,41 лева, от които главница – 300 лева и 34,41 лева лихва. Поради което недоказано било твърдението на ищеца за заплащане на сума в размер на 678 лева. Счита, че договорът за кредит бил изцяло валиден, като твърди, че основният шрифт бил 12,5, а дадени абзаци и заглавия били дори с по-голям шрифт. Сочи, че съглашението между страните е възникнало след съвпадане на волеизявленията на страните, изразени в електронна форма по смисъла на ЗПФУР.

Поддържа, че годишната лихва по кредита била 40,05 % от главницата, а ГПР бил 48,28 %.

Твърди, че договорът е с фиксиран лихвен процент, като кредитополучателят е имал пълна предвидимост относно всяка една погасителна вноска по кредита- главница и лихва, които оставали непроменени и валидни между страните. Поддържа, че на ищеца изобщо не била начислена неустойка по договора. Твърди, че ищецът фактически не е извършил каквито и да е плащания с основания неустоечна клауза. Отделно от това излага съображения, че неустойката била валидно уговорена между страните и била в съответствие със задължителната практика на ВКС. Сочи, че дължимата по договора лихва била изцяло съобразена с действащата към момента на сключване на договора правна уредба и предвидените в ЗПК ограничения. Поддържа, че спазва всички стандарти за отговорно кредитиране. Счита, че дори дадена клауза да бъде прогласена за недействителна същата не влече нищожност на цялата кредитна сделка, а единствено нейната частична недействителност по отношение на конкретната клауза. Искането към съда е да отхвърли предявения иск.

Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна.

Исковата молба е редовна, а предявеният с нея иск е процесуално допустим.

По така предявения иск, в доказателствена тежест на ищеца е да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника, както и възражението си за унищожаемост на договора поради крайна нужда и явно неизгодни условия. В доказателствена тежест на ответника е да установи, че е налице основание за получаването на сумата, което включва наличието на валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, размера и изискуемостта на вземанията по него, наличието на валидна неустоечна клауза и клауза за 2 заплащане на възнаградителна лихва, както и че клаузите, от които произтичат процесните вземания, са индивидуално уговорени.

Страните по делото не спорят и от приетия Договор за потребителски кредит № 202010090818550102 от 09.10.2020г., сключен по реда на ЗПФУР, се установява, че между тях е сключен процесният договор за потребителски кредит за главница в размер на 300 лева с краен срок на плащане 10.04.2021г., при лихвен процент от 40,05% годишно и годишен процент на разходите от 48,28%.

Не е спорно и че заемната сума е била предоставена на ищеца, за което е приета разписка № 0700011742380025 от 09.10.2020г. от „И.“.

От приетото експертно заключение по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като пълно и компетентно изготвено на основание чл. 202 ГПК, се установява, че на 12.10.2020г. и на 23.10.2020г. ищецът е извършил две плащания по договора в общ размер на 330,41 лева, с които са били погасени задълженията по кредита, както следва: 300 лева- главница и 30,41 лева- възнаградителна лихва.

Спорът между страните се концентрира върху релевираните от ищеца възражения за нищожност, съответно унищожаемост на договора, както и за нищожност на клаузите, уреждащи вземания на ответника за договорна лихва и за неустойка. В тази насока съдът намира следното.

Релевираните от ищеца възражения за недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК са неоснователни. Видно от съдържанието на договора, същият е написан по ясен и разбираем начин. Неоснователно е и оплакването на ищеца, че електронният документ е неподписан – съгласно т. 2.4 от Раздел II от Общи условия приложими към договорите за потребителски кредит на „Н.“ ООД, договарянето се осъществява чрез средствата за комуникация от разстояние /електронна поща, уебсайт и телефон/, като договорът за потребителски кредит се сключва във формата на електронен документ при спазване изискванията на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЗД, ЗЕДЕУУ и ЗПК. В частност съгласно т. 2.6 от ОУ, за да получи потребителски кредит, клиентът попълва формуляр за кандидатстване, намиращ се на уебстраницата на дружеството, където предоставя пълни и верни данни относно своята самоличност като имена, ЕГН, адрес, лична карта, месторабота, мобилен телефонен номер, актуална електронна поща, банкова сметка на лицето и други. С цел избягване на съмнения, при подаване на формуляра за кандидатстване, клиентът следва да попълни правилно цифровия код в полето, указано в самия формуляр за кандидатстване, което е условие за разглеждане на искането. Цифровият код се изпраща от дружеството под формата на кратко текстово съобщение на телефонния номер, който клиентът е предоставил при кандидатстването си за кредит /т. 2.8 от ОУ/.

Видно от така постигнатите уговорки в общите условия, авторството на електронното изявление на потребителя, с което изразява волята си за сключване на договора, се удостоверява от него чрез добавяне на данни в електронна форма, които го индивидуализират – електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 година, както и че така положеният обикновен /неусъвършенстван и неквалифициран/ електронен подпис се приема от страните по договора за достатъчен за удостоверяване на авторството и се приравнява на саморъчен подпис в съответствие с нормата на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ. От представените от ответника документи се установява, че е била подадена заявка в системата на ответника за потребителски кредит № 202010090818550102 при стойност на кредита от 300 лева. Видно от представената справка на 08.10.2020г. е била подадена заявка, която на 08.10.2020г. в 20.00 часа е била потвърдена с кратко текстово съобщение, както и че на 09.10.2020г. е бил изпратен договора към ищеца по имейл. Стандартният европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити е представен по делото от ищеца.

С оглед на това съдът намира, че ответното дружество е изпълнило своето процесуално 3 задължение съгласно чл. 18, ал. 1 ЗПФУР да докаже получаването на неговото съгласие за сключване на договора за кредит от разстояние. Що се касае до възражението, че договорът не уреждал правото на потребителя да се откаже от него, същото е неоснователно, тъй като това право е изрично уредено в раздел III, чл. 4, ал. 1, т. 4 от договора за кредит, в т. 3.4 от ОУ и е надлежно описано в съдържанието на стандартния европейски формуляр.

Неоснователно е и възражението на ищеца за нищожност на договора на основание чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради липса на посочен годишен процент на разходите. Годишният процент на разходите е посочен в таблицата към чл. 11, ал. 2 от договора за кредит и той е в конкретен цифров размер от 48,28%, а не е изразен чрез математическа формула, в каквато насока е цитираната от ищеца практика на СЕС. Следва да се посочи също така, че дори да бъде възприето развитото в исковата молба становище, че неустойката за непредоставяне на обезпечение следва да бъде включена като компонент при формиране на годишния процент на разходите, което обосновава по-висок размер от посочения в договора, това обстоятелство води единствено до нищожност на клаузата, която надвишава законоустановения пределен размер от 50% съгласно чл. 19, ал. 4 ЗКИ, а не до недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗКИ вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.