Решение № 69 от 30.03.2021, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 69 гр. Велико Търново , 30.03.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И

ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на десети март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело № 20214001000010 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по депозирана въззивна жалба от срещу Решение № 417/ 11.08.2020 г. по Т.д. № 164/ 2019 г. по описа на ВТОС. С решението съдът по искове срещу ЗАД „Армеец“ е присъдил в полза на Й. Х. Л. в качеството му на баща и законен представител на Р.Й. Л. и на Д. С. И. обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта вследствие на ПТП на 08.06.2015 г. на Д. Й. Л. – брат на първия и внук на втория, в размер на 40 000 лв. на първия жалбоподател и 10 000 лв. – на втория, ведно със законната лихва, считано от 16.08.2018 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил исковете им до пълния претендиран размер от по 50 000 лв. и за лихва върху обезщетението от датата на увреждането 08.06.2015 г. до 16.08.2018 г. С решението съдът е отхвърлил изцяло предявения от П. Н. И. иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на внука й в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва върху него от датата на увреждането до окончателното изплащане.

Жалбоподателите Д. С. И. и Р.Й. Л., който в хода на производството е станал непълнолетен, със съгласието на своя баща Й. Х. Л. обжалват решението в 1 отхвърлителната му част относно главницата на обезщетението и лихвата. Считат го за неправилно и незаконосъобразно, постановено от съда при несъобразяване на действително претърпените от тях болки и страдания, доказани в хода на производството, и в този смисъл присъденото обезщетение било силно занижено и не отговаряло на критериите за справедливост. По делото липсвал задълбочен анализ на доказателствата – съдът не обсъдил в достатъчна степен личността на починалия, фактическите му отношения с пострадалите, не съобразил и лимитът на застрахователните обезщетения към датата на ПТП и съдебната практика по сходни казуси. П. Н. И. обжалва решението в частта, с която е отхвърлен предявения от нея иск за обезщетение и лихва за забава. Счита, че съдът неправилно приел, че тя няма право да получи обезщетение, независимо че ангажираните по делото доказателства установявали не просто формална родствена връзка между нея и загиналия й внук, а наличието на изключително близки емоционални отношения, както и силната мъка и страдание, които тя изпитвала от загубата му. По отношение на лихвата за забава жалбоподателите сочат, че предвид нормата на § 22 от ПЗР на ЗИДКЗ към казуса е приложим КЗ – отм., при което лихва върху застрахователното обезщетение е дължима от датата на увреждането, като за пострадалите не е въведено задължение да уведомяват застрахователя и да претендират обезщетение първо от него. Молят въззивният съд да отмени решението и уважи исковите им претенции в пълния заявен размер, като им присъди лихва от датата на увреждането. Процесуалният им представител претендира присъждането на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 ЗАдв. В писмена защита, изложена в молба от 05.03.2021 г., жалбоподателите излагат, че не може от разширения кръг наследници да се изисква да са претърпели по-високи по интензитет и продължителност болки и страдания от тези на най-близките и да се изисква особената им близост с пострадалия да произтича от житейски обстоятелства.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна ЗАД „Армеец“, като становище по жалбата не е заето и в хода на производството.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и е разбираем, не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.

2

Съдът, като взе становищата на страните и събраните по делото доказателства, в рамки на въведения с жалбата предмет на въззивното производство, намира следното:

На основание чл.272 ГПК ВТАС препраща към изложената от първоинстанционният съд фактическата обстановка по делото, която е изяснена правилно и детайлно и жалбоподателите не правят оплаквания срещу възприетите от съда факти и обстоятелства, релевантни към спорното материално право. Установено е следното: На 08.06.2015 г. при ПТП е загинал Д. Й. Л. на 19 г. – брат на ищеца Р.Л. и внук на ищците Д. С. И. и П. Н. И.. С влязла в сила Присъда № 119/ 02.11.2018 г. по НОХД № 47/ 2017 г. по описа на ВТОС за виновен за ПТП поради нарушаване на ЗДв.П и ППЗДв.П е признат водачът на МПС Й. Т. Й.. Отговорността на водача при управление на лекия автомобил, с който е станало ПТП, е била предмет на задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите, сключена с ответното дружество ЗАД „Армеец“, валидна за периода 04.09.2014 г. – 03.09.2015 г.

От събраните гласни доказателства се установява, че двамата братя са живели заедно с родителите си, делели са една стая, поради голямата възрастова разлика помежду им – 9 г. – големият брат винаги се е грижел за по-малкия, помагал му, закрилял го и го окуражавал. Смъртта на брат му се отразила много зле на Радостин, който към датата на инцидента бил на 10 г. – той не желаел да говори от уплаха и стрес, започнал да се страхува и да заеква, което наложило да ходи на психолог и баба му и дядо му по майчина линия – жалбоподателите – да се преместят да живеят в дома на родителите му, за да не стои детето само вкъщи и да осъществяват контрол над него. Малко преди катастрофата била починала бабата по бащина линия, която живяла в едно домакинство с семейството и гледала децата. Свидетелите сочат, че за бабата и дядото мъката от загубата е огромна. Те живеели в същото село и децата ходели при тях, Данчо им помагал. Особено тежко изживял смъртта на първия си внук дядото, който споделял скръбта си със св. Ж. Пеев и последният го виждал, че винаги щом има време ходи на гроба му и плаче.

При така изяснената фактическа обстановка формираните от първоинстанционния съд правни изводи по предявените субективно съединени искове с правно основание чл.226 ал.1 КЗ – отм., за доказаност на изискуемите от закона предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на конкретното ПТП, за правото на ищците Р. Л. и Д.И. да получат обезщетение и за липса на материалната легитимация на ищцата П.И. да получи такова, се споделят изцяло от настоящата инстанция, която на основание чл.272 ГПК препраща към изложените в тази насока мотиви.

По делото е доказано осъществяването на всички елементи на фактическия състав, обуславящ отговорността на застрахователя за репариране на причинените от 3 застрахования при него деликвент вреди на трети лица. Влязлата в сила присъда по отношение на водача, чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното застрахователно дружество, е задължителна за гражданския съд съгласно чл.300 ГПК и тя установява, че извършеното от него деяние е противоправно и виновно при форма на вината непредпазливост. В пряка причинно-следствена връзка с деянието е причинена смъртта на брата и внука на ищците, която е елемент от обективната страна от състава на престъплението, за което деецът е осъден. Налице е застрахователно събитие по см. на §1 т. 3 от ДР на КЗ – отм.

С Тълкувателно решение № 1/ 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г. бе разширен кръгът на лицата, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техни близки, като бе прието, че освен посочените в Постановление № 4/ 25.05.1961 г. низходящи – деца, възходящи – родители и съпруг на пострадалия и в Постановление № 5/ 24.11.1969 г. – фактическият съжител, отглежданото от пострадалия неосиновено дете и отглеждащият пострадалия, „по изключение“ възможността за обезщетяване следва да се допусне и за лица, които са създали трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпят от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В разясненията, дадени от ВКС, е посочено, че в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, но само ако поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за претендиране, респ. получаване на обезщетение не е достатъчна само формалната връзка на родство, а следва да бъде доказано, че смъртта на близкия човек е причинила на преживелия родственик морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/ 61 г. и № 5/ 69 г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. С оглед така дадените разяснения, неоснователно е оплакването на жалбоподателите, че от претендиращите обезщетение родственици не следва да се изисква особена близост с починалия като следствие от житейски обстоятелства. Тази особена близост е отграничителният критерий от нормално присъщата близост между роднини, която изключва правото на обезщетение. В настоящия казус по отношение на ищците Р.Л. и Д.И. с първоинстанционното решение е прието, че те са материално легитимирани да 4 получат обезщетение и този въпрос не може да бъде преразглеждан от въззивната инстанция предвид липсата на жалба от застрахователя срещу решението в осъдителната му част. По отношение на ищцата И. събраните доказателства безспорно установяват, че между нея и починалия й внук са съществували близост, обич и привързаност – те не са живели в едно домакинство и не са споделяли общо ежедневие, но са живеели в едно населено място, поддържали са непрекъснато отношения. При това положение е естествено нелепата му смърт да й се отрази негативно в емоционален план, но отношенията им са нормално присъщите за този родствен кръг и по делото не е доказано претърпените от нея в пряка причинно-следствена връзка със смъртта вреди да са изключителни, т.е. да надхвърлят като интензитет и по продължителност обичайните за родствената връзка между двама баба и внук, за да бъде счетено, че тя следва да получи обезщетение наред с най-близките на починалия – двамата му родители. Тук следва да се отбележи, че нито първоинстанционният съд, нито настоящата инстанция изисква търпените от родственика болки и страдания да са с по-голяма интензивност или по продължителни от тези на най-близките, както се оплакват жалбоподателите. Съпоставянето им е до степен дали те са идентични, за да се обоснове изключението от принципа, че право на обезщетение имат само найблизките на починалия. Исковата претенция на И. се явява неоснователна и като е достигнал до правния извод, че застрахователят не следва да й дължи обезщетение, ВТОС е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.

Относно справедливия размер на присъдените в полза на ищците Р.Л. и Д.И. обезщетения съдът намира следното: