Решение № 6382 от 13.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6382 гр. София, 12.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа М.-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа М.-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100510145 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 7130 от 24.06.2022 г. по гр.д. № 29714/2021 г. Софийски районен съд, 138 състав осъдил ДИРЕКЦИЯ ЗА НАЦИОНАЛЕН СТРОИТЕЛЕН КОНТРОЛ, БУЛСТАТ *******, да заплати на М. М. М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ЗДСл сумата 13 000 лв. - главница, представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на претърпяна от ищцата трудова злополука на 22.06.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 22.06.2018 г. до окончателното плащане, и сумата 211 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лечение, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска – 27.05.2021 г., до окончателното плащане, като отхвърлил предявените искове по чл. 78, ал. 1 ЗДСл за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за разликата над сумата от 13 000 лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв., и за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди за разликата над сумата от 211 лв. до пълния предявен размер от 325.10 лв. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА ответникът е осъден да заплати на пълномощника на ищцата 1 адвокатско възнаграждение в размер на 662.30 лв.; На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете в размер на 49.82 лв.; На основание чл. 78, ал.

6 ГПК ответникът е осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийския районен съд сумата от 570 лв. - държавна такса, и сумата от 150.55 лв. - разноски по делото за експертиза.

Срещу решението са подадени въззивни жалби от двете страни.

Ищцата М. М. М. обжалва решението в частта, с която искът с правно основание чл. 78 ЗДСл за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 13 000 лв. до пълния му предявен размер от 26 000 лв.

Наведени са оплаквания за неправилност на решението в посочената част като постановено при неправилно приложение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди бил неоправдано занижен, като при определянето му съдът не взел предвид характера и степента на увреждането, обстоятелствата, при които е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и интензитет, конкретната личност и нейната възраст, търпените болки, продължителното неудобство и неразположение за ищцата, проведените рехабилитации, че травмата пет години по-късно не е отшумяла, как това се е отразило на начина на живот на ищцата, както и икономическата конюнктура в страната към датата на настъпване на трудовата злополука. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло иска за обезщетение за неимуществени вреди.

Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника й на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът ДИРЕКЦИЯ ЗА НАЦИОНАЛЕН СТРОИТЕЛЕН КОНТРОЛ обжалва първоинстанционното решение в осъдителните му части с оплаквания за недопустимост, евентуално за неправилност. Претенцията на ищцата била недопустима, тъй като процесната злополука се случила на тротоар – публична общинска собственост, и претенциите си за неимуществени вреди ищцата следвало да предяви срещу Столична община.

Твърди и частична недопустимост на иска за обезщетение за имуществени вреди – в частта му за сумата 114.10 лв., която била претендирана по по-рано образувано дело – гр.д. № 33629/2019 г. на СРС, 153 състав, във връзка с 2 друга трудова злополука, състояла се на 06.01.2017 г. Решението в обжалваните от ответника части било неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Съдът неправилно приложил нормата на чл. 52 ЗЗД, като присъдил обезщетение за неимуществени вреди в завишен размер, в противоречие със събрания доказателствен материал.

Съдът неправилно приел и възражението на ответника за съпричиняване на вредите при груба небрежност за недоказана; Не ценил свидетелските показания съобразно чл. 172 ГПК предвид обстоятелството, че св. М. била приятелка на ищцата от дълги години. Съдът не извършил обективна оценка на заключението на СМЕ и не го обсъдил съвкупно с останалите доказателства. Заключението било формално и незадълбочено изготвено.

Навеждат се доводи, че съгласно заключението травмата теоретично можело да е причинена и по друг начин и същата можело да е възникнала по друг начин, напр. в дома на ищцата, а не по обичайния й път към работа. При доказателствена тежест за ищцата, същата не доказала предпоставките за ангажиране отговорността на ответника. Не били налице доказателства за причинно-следствена връзка между процесната трудова злополука и причинените вреди, изразяващи се в страдания, болки и негативни физически и емоционални изживявания, а предходната трудова злополука от 06.01.2017 г. била повлияла за наличието на визираните болки и страдания. Не било взето предвид от районния съд и наличието на придружаващо заболяване на ищцата – Хашимото, чиито основни симптоми били отпадналост и хронична умора, напрежение на мускулите и слабост в краката, както и стара травма, предхождаща процесната трудова злополука. Искът бил изцяло неоснователен, евентуално следвало да се присъди обезщетение в по-нисък размер и след отчитане на допуснатата от ищцата груба небрежност. Изцяло недоказан бил и искът за обезщетение за имуществени вреди за сумите 79 лв.

– за закупуване на стелки, и 120 лв. – за ортопедичен гипс. По делото нямало доказателства за направени такива разходи от ищцата, които да се намират в пряка причинно-следствена връзка с поставената й диагноза Счупване на метатарзална кост – закрито, както и за дадени медицински предписания за закупуване на стелки и гипс. Развиват се и подробни доводи за недължимост на сумата 114.10 лв. – разходи за рехабилитация в периода 01.12. – 08.12.2018 г. в СБР-НК – филиал Поморие, която претенция е отхвърлена от СРС и в 3 която част решението не е обжалвано. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в осъдителните му части и вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове, евентуално – да намали размера на обезщетението за неимуществени вреди. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

С депозирани отговори по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна.

Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността им.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 78, ал. 1 ЗДСл - за сумата 26 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания вследствие претърпяна от ищцата на 22.06.2018 г. злополука, призната за трудова по чл. 55, ал. 2 КСО с разпореждане № 22288/06.07.2018 г. на НОИ – ТП – София град, и за сумата 325.10 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в извършени разходи за лечение и рехабилитация, от които 12 лв. - разходи за потребителска такса в УМБАЛСМ „Пирогов“, 79 лв. – разходи за стелки, 120 лв. – разходи за ортопедичен гипс фибростъкло и 114 лв. – за престой в СБР-НК – филиал Поморие за периода 01.12. – 08.12.2018 г. Претендирана е и законната лихва върху главницата за неимуществени вреди от датата на увреждането до окончателното плащане, както и законната лихва върху главницата за имуществени вреди от датата на завеждане на исковата молба в съда на 27.05.2021 г. до окончателното плащане.

Преписи от исковата молба с приложенията са връчени на ответника на 15.06.2021 г. (видно от съобщение на л. 37 от делото на СРС). В срока по чл.

4

131 ГПК, изтекъл на 15.07.2021 г., четвъртък, работен ден, не е депозиран писмен отговор. Такъв е изпратен по пощата на 16.07.2021 г., видно от известие за доставяне на л. 90 от делото на СРС. С отговора ответникът е оспорил предявените искове с възражения, поддържани и във въззивната му жалба, вкл. е релевирал възражение по чл. 79, ал. 2 ЗДСл за съпричиняване от ищцата при условията на груба небрежност. Искал е от съда да отхвърли исковете.

Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частите, с които исковете за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди са уважени, както и в частта, с която искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен. В частта, с която искът за обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен за разликата над 211 лв. до 325.10 лв. решението не е обжалвано, влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка. Поради това доводите на въззивника-ответник във връзка с допустимостта, евентуално основателността на претенцията за обезщетение за имуществени вреди в размер на 114 лв. – разходи за престой в СБР-НК – филиал Поморие за периода 01.12. – 08.12.2018 г., не следва да се обсъждат от въззивния съд.

Обжалваното решение е валидно. Въззивният съд го намира и за допустимо в обжалваните части, а доводът на въззивника-ответник за недопустимост на решението като постановено по недопустими искове предвид обстоятелството, че трудовата злополука се е състояла върху тротоар – публична общинска собственост, е неоснователен. Както е посочил и районният съд, отговорността на работодателя/съответната администрация по чл. 78, ал. 1 ЗДСл е обективна, като в случай че вредите са причинени от виновно и противоправно действие или бездействие на трето лице, отговорността на съответната администрация не се изключва. Това обстоятелство може да бъде основание за регресен иск срещу прекия причинител – по реда на чл. 80 ЗДСл или по общия ред, но не освобождава съответната администрация от отговорността й по чл. 78, ал. 1 ЗДСл.

С оглед непреклудираните доводи в жалбите, въззивният съд намира първоинстанционното решение в обжалваните части и за правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 78, ал. 1 ЗДСл, за вреди от трудова злополука и 5 професионално заболяване, които са причинили временна неработоспособност, инвалидност или смърт на държавния служител, съответната администрация дължи обезщетение независимо от това дали органът по назначаването или друг негов служител има вина за настъпването им. Според ал. 3 на чл. 78 ЗДСл, претенции за неимуществени вреди и пропуснати ползи се предявяват по общия исков ред. Както беше посочено, отговорността е обективна и може да бъде изключена само при условията на чл. 79, ал. 1 ЗДСл – увреждането е причинено умишлено от пострадалия, и намалена – само при условията на чл. 79, ал. 2 ЗДСл - ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност.

Характерът на злополуката като „трудова” следва да бъде установен по предвидения в чл. 55 и сл. КСО ред, с разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО. Липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на иск по чл. 200 КТ, респ. по чл. 78, ал. 1 ЗДСл, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, респ. съответната администрация. Разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО има двойствено значение - от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя/съответната администрация, и от който зависи съществуването на правото. Съответно при влязло в сила валидно разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО характерът на злополуката като „трудова“ не може да се оспорва от страните в съдебното производство по чл.