Решение № 1692 от 13.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1692 гр. Пловдив, 13.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20255330113801 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. Д. Ж. против „Аксес Файнанс” АД, с която е предявен иск за признаване за установено, че клаузата на чл. 20 от Договор за паричен кредит от **** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка, е нищожна като противоречива на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и е прекомерна.

В исковата молба се твърди, че ищецът и ответникът са сключили Договор за паричен кредит „Б. к.“ от **** г. за сумата от 1700 лв., при ГЛП от 50,40 % и ГПР от 64,96 %. Твърди се още, че в чл. 15 от договора е предвидено задължение за длъжника да предостави обезпечение на кредита, изрично посочено в договора и общите условия към него, като при неизпълнение на това задължение, същия дължал неустойка по чл. 20 от договора в размер на 15 % от усвоената и непогасена главница за текущия месец, която е включен в текущото задължение на настоящия месец и се начислява за всяко отделно неизпълнение. Счита, че неустойка за непредоставяне на обезпечение, с оглед нейния размер излиза извън присъщите на една неустойка обезщетителна и обезпечителна функции, съгласно т.3 на ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, и цели обогатяване на кредитора за сметка на потребителя и не служи за обезпечаване на задължението по кредита или обезщетяване на вредите за кредитора. Последното се извеждало още от размера на неустойката, краткия срок за предоставяне на поръчителство или друго обезпечение и обичайната практика при добросъвестно договаряне при договорите за кредит. Неустойката излизала извън присъщата й обезпечителна функция, доколкото кредитът се отпускал преди да се 1 предостави обезпечението, а не обратното, както повелявала житейската логика. Поставените ограничения за поръчителите и краткия срок за тяхното осигуряване предполагало, че кредиторът целял да не се изпълни условието на чл. 15 и да не начисли процесната неустойка. Така неустойката водела до скрита печалба за кредитора, без да се включва в договорното съдържание като договорна лихва или част от ГПР. По тези съображения моли за уважаване на иска и присъждане на съдебни разноски. Представя писмени доказателства.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Аксес Файненс” ООД, с който оспорва иска. Излага фактически съображения относно сключването между страните на процесния договор за кредит.

Възразява се по цената на иска. Счита за неоснователно твърдението в исковата молба, че неустойката следвало да се включи в ГПР по кредита, поради което оспорва да има нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като развива съображения в тази насока. Посочва се в отговора, че липсва нормативна забрана да се уговаря задължение за предоставяне на обезпечение при настъпване на определени условия, като намира за неоснователни доводите на ищеца, че множеството изисквания към поръчителите и краткият срок за предоставяне не обезпечението целели да препятстват кредитополучателя да предостави исканото обезпечение и така да се начисли процесната неустойка, която да доведе до обогатяване на кредитора. В подкрепа на тези свои възражения ответното дружество излага подробни съображения и аргументи. Целта на процесната неустойка се заключавала в желанието на кредитора да обезпечи своевременно своето вземане, като тя притежавала присъщите на всяка неустойка обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска.

Претендират се разноски, като се възразява от ответното дружество и относно размера на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

С Определение 1727 от 10.02.2026 год. съдът е отделил като като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства, а именно: че е сключен между страните Договор за кредит „Б. К.“ от **** г., с визирано в исковата молба и отговора на исковата молба съдържание; както и че сумата за неустойка по чл. 20 от договора за кредит не е включена като разход по кредита при изчисляването на ГПР, посочен в договора.

Съгласно приобщения по делото Договор за кредит „Б. К.“ от **** год.

/л. 7-14/ на ищеца, като кредитополучател, е отпусната сумата от 1700 лв. от ответното дружество, като кредитодател, която сума е изцяло усвоена, при уговорен годишен лихвен процент от 50.4 % и посочен годишен процент на разходите – 64.96 %. Договорът е сключен за неопределен срок. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 20, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 15 % от 2 стойността на усвоената е непогасена главница, която е включена в текущото месечно задължение и се начислява за всяко отделно неизпълнение. За длъжника е предвидено задължение – чл. 15 от Договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или на поръчителство. Поръчителят следва до отговаря на конкретно посочени в договора изисквания – да е физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, живеещ в Б., назначен на постоянен трудов договор от поне шест месеца и получаващо редовно трудово възнаграждение, с минимален осигурителния доход от 1500 лв., както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка от 15 % от стойността на главницата, която се начислява за всяка просрочена месечна погасителна вноски.

Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за недействителна, в частност нищожна, като противоречаща на добрите нрави, и неравноправна поради нейната прекомерност – нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПК, като се споделя изложеното от ищцовата страна в тази насока и се намират за неоснователни възраженията на ответника в обратния смисъл.

Уговорената в чл. 20 от Договор за потребителски кредит „Б. к.“ от **** год.. неустойка действително излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора, и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договорът. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно ежемесечно, заедно с погасителните вноски. С оглед на изложените съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетинелно и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са задължителните указанията в т. 3 от ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Предвид пък липсата на срок на договорното правоотношение, съгласно чл. 4, ал. 1 от договора, и размерът на отпусната сума – 1700 лв., то неустойката от 15 % от главницата, изчислена за всяка просрочена вноска, то на годишна база тази неустойка може да надхвърли 100 % от главницата. В тази насока и при съобразяване с изложеното, клаузата за неустойка в чл. 20 от процесния 3 договор за кредит, действително се намира да е прекомерна и нарушаваща изискванията на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Посоченият извод не се променя независимо, че неустойката не е във фиксиран размер, а се начислява за всяка забава и крайният й размер зависи от поведението на длъжника. Това е така, защото кредиторът не е предвидил най-малкото лимит на сумата за неустойката, който да е съобразен със законоустановените ограничения досежно общите разходи по кредита, като вземе предвид и размерът на възнаградителаната лихва.

С оглед на гореизложеното искът се намира за основателен и като такъв ще се уважи, като клаузата за неустойка в чл. 20 от Договор за потребителски кредит „Б. к.“ от **** год. се прогласи за нищожна, като противоречаща на добрите нрави и уговорена в нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, поради прекомерността на уговорената неустойка.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищцата на основание чл.78, ал.1 ГПК. Предвид това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат на основание чл. 38 ЗАдв., като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на ЕАД Е. И..

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. И., съдът счита следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна 4 уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе съображения и като взе предвид фактическа и правна сложност на делото, материални интерес, обстоятелството, че е е приключило в едно заседание, без събиране на гласни доказателства, изслушване заключение на в. л., без участие на процесуалния представител на ищцата, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД Е. И. се дължи възнаграждение в размер от 150 евро или 180 евро с ДДС.

Ищцата е освободена от разноски с Определение № 12752 от 06.10.2025 год., поради което ответната страна, на основание чл. 78, ал.6 ГПК следва да бъде осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС Пловдив сумата от 25.56 евро разноски за държавна такса.