Решение № 261348 от 19.04.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ………….

Гр. София, 19.04.2022 г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,

IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЗДРАВКА И.

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

ДЕСИСЛАВА

ЧЕРНЕВА при секретаря Екатерина

Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 417 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С решение №

20204958 от 23.09.2020 г. по гр. д. № 16636/2019 г. по описа на СРС, ГО, 72 състав, съдът е признал за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, че ответникът Г.А.Г., ЕГН **********,***, дължи следните суми: 134,93 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 02.11.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 1,44 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 23.10.2018 г., 6,89 лв. такса дялово разпределение за периода 01.05.2016 г. - 30.04.2018 г. и мораторна лихва върху нея в размер на 0,99 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 23.10.2018 г., присъдени със заповед от 25.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 70516/2018 г. на СРС, 72 с-в, като е отхвърлил исковете за установяване дължимостта на вземането за такса дялово разпределение за сумата над 6,89 лв. до претендиралите 9,67 лв. и за лихва за забава върху нея за разликата над 0,99 лв. до 1,65 лв.

Със същото решение съдът е признал за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, че ответникът С.С.И., ЕГН **********,***, дължи следните суми: 539,71 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законна лихва от 02.11.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 5,77 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 23.10.2018 г., 27,56 лв. такса дялово разпределение за периода 01.05.2016 г. - 30.04.2018 г. и мораторна лихва върху нея в размер на 3,97 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 23.10.2018 г., присъдени със заповед от 25.06.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 70516/2018 г. на СРС, 72 с-в, като е отхвърлил исковете за установяване дължимостта на вземането за такса дялово разпределение за сумата над 27,56 лв. до претендираните

38,66 лв. и за лихва за забава върху нея за разликата над 3,97 лв. до 6,59 лв.

С решението Г.А.Г. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 136,94 лв. разноски в исковото производство и сумата от 12,21 лв. разноски в заповедното производство, С.С.И. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 273,89 лв. разноски в исковото производство и сумата от 48,84 лв. разноски в заповедното производство, а „Т.С.” ЕАД е осъдено да заплати на С.С.И. сумата от 2,32 лв. разноски в исковото производство.

Недоволна от така постановеното решение, в частта, с която са уважени установителните искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 и сл. ЗЕ и чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД по отношение на нея, е останала ответницата в производството С.С.И., която чрез процесуалния й представител адв. Р.Р. го обжалва при твърдения, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и допуснати от съда процесуални нарушения. По-конкретно поддържа, че първоинстанционното решение в частта относно признатото вземане за дялово разпределение и лихва за забава върху сумата за дялово разпределение е недопустимо, тъй като по делото не са налице каквито и да било доказателства, че страните са уговорили конкретен размер на услугата дялово разпределение, т.е. ищецът не е доказал, че ФДР и ищцата са сключили възмезден договор за извършване на услугата. Отделно от това счита, че ищецът предявява чуждо право, тъй като тази сума се дължи на трето лице, а не на ищеца. Оспорва наличие на облигационна връзка с ищеца. На следващо място, намира за неправилно първоинстанционното решение в частта, в която съдът е признал за установено вземане на обезщетение за забава върху главница за топлинна енергия, поради факта, че не са представени доказателства процесните общи фактури да са публикувани в сайта на дружеството. Също така, счита, че разпоредбата от Общите условия на „Т.С.“ ЕАД, с които се указва, че вземането става изискуемо от публикуване на интернет страницата на дружеството, е нищожна като неравноправна с подробно изложени съображения. Счита за недоказано количеството на доставена ТЕ до сградата и до имота на ищцата, при твърдения, че топломера в АС не е преминал метрологична проверка. С тези доводи моли съда да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявените срещу нея искове. Претендира разноски за заплатена държавна такса.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД е депозирала отговор на въззивната жалба по реда на чл. 263 ГПК, с който я оспорва по съображения, че първоинстанционния съд е постановил правилно и обосновано решение, като моли същото да бъде потвърдено.

Претендира разноски за юрк. възнаграждение, прави възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на въззивника – ответник.

Решението в уважителната част по отношение на ответника Г.А.Г., като необжалвано от ответника е влязло в сила.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;

№ 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни, при правна квалификация чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ, и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД.

Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове, а в тежест на ответниците е да установят положителния факт на плащането й.

Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за битови нужди. За установяване на посочените обстоятелства по делото са представени договор за продажба на държавен недвижим имот от 13.06.1990 г. и удостоверение за наследници на А.И., от които се установява, че А.И. и С.И. са придобили процесния топлоснабден имот по време на брака си, при което той е влязъл в състава на СИО. След смъртта на А.И., неговата 1/2 част от имота са наследили наследниците му - съпругата С.И. и децата му Г.А.Г. и В.А.И.М./починала/. По силата на наследственото правоприемство и съобразно наследствения си дял, наследниците са станали собственици на по 1/6 идеална част от имота, като така преживялата съпруга притежава 4/6 части от него. Следователно анализът на събраните по делото доказателства обосновава извода, че въззивниците Г. и И. са съсобственици на процесния топлоснобден имот при квоти 1/6 ид.ч. за Г.Г. и

4/6 ид.ч. за С.И. и същите имат качеството на потребители на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.

Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот.

Замяната на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал.

1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.

Следователно от приемането на ЗЕЕЕ

(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.

Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба №

16-334 за топлоснабдяването дяловото разпределение на топлинната енергия между потребителите в сграда-етажна собственост, се извършва възмездно от топлопреносното предприятие или от доставчика на топлинна енергия-самостоятелно, или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от потребителите или от асоциацията по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на наредбата и приложението към нея. В Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.” ЕАД ***, одобрени с Решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, е предвидено, че купувачите заплащат на продавача стойността на услугата „дялово разпределение”, извършвана от избрания от тях Търговец - чл. 22, ал. 2, респ. в чл. 13, ал. 1, т. 1 от ОУ също е предвидено задължение за заплащане на дължимите суми за топлинна енергия и дялово разпределение в срок. Следователно, ответниците дължат на ищеца, а не на трето лице стойността на услугата дялово разпределение, поради което възраженията на въззивника в тази насока са неоснователни.

На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за възражение от ответниците по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са обвързващи между ищеца и ответниците.

Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на установителните искове).