Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 115 от 15.01.2025, Окръжен съд - Бургас

Съд
Окръжен съд - Бургас
Дело
Въззивно частно гражданско дело 1925/2024
Вид
Определение № 115
Подписан
15.01.2025
В сила
15.01.2025
Състав
Вяра Иванова Камбурова, Златомира Минчева Стефанова, Галя Василева Белева

Цитирани разпоредби

  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 411, ал. 2, т. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 413, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 3, буква "ж" · Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
  • чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 19, ал. 4 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 22 · Закон за потребителския кредит
  • чл. 23 · Закон за потребителския кредит

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 115 гр. Бургас, 15.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Златомира М. Стефанова като разгледа докладваното от Златомира М. Стефанова Въззивно частно гражданско дело № 20242100501925 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „Профи кредит България“ ЕООД чрез юрк. Ивета Тенева срещу Разпореждане №13258/02.12.2024г., постановено по ч.гр.д. №8146/2024г. по описа на Районен съд Бургас в частта, в която е отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК против длъжника Н. Р. К. за вземанията за неплатено договорно възнаграждение в размер на 20,72лв., дължимо за периода от 05.01.2024г. до 05.04.2024г. по договор за потребителски кредит №40009538011 от 16.05.2022г.

Жалбоподателят счита постановеното разпореждане за неправилно и незаконосъобразно в обжалваната част. Сочи се, че заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на сделката, превишил е правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила. Оспорени са като неправилни изводите на съда за отказ да се издаде заповед за изпълнение за исканата сума, за което са изложени съображения. Моли въззивния съд да отмени разпореждането в обжалваната част и да постанови издаването на заповед за изпълнение за заявеното вземане за договорно възнаграждение.

Претендират се разноските по делото – 15 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Съгласно чл. 413, ал. 2 ГПК препис от жалбата не е връчен на другата страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:

Производството по ч. гр. д. №8146/2024 г. по описа на Районен съд 1

Бургас е образувано по подадено от "Профи кредит България" ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК против Н. Р. К. за заплащане на следните суми, дължими по договор за потребителски кредит №40017461941 от 19.05.2023г: 286.95лв. – главница;

20.72лв. – договорно възнаграждение за периода от 05.01.2024г. до 05.04.2024г.; 87.26лв. – неплатено възнаграждение за закупена услуга „Фаст“;

130.89лв. – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“; 200 лв. – неплатени такси по тарифа за извънсъдебно събиране на вземане при забава, продължила повече от 90 календарни дни за заплащане на вноската по договора за кредит, начислени на 06.12.2023г.; 30,04лв. законна лихва, дължима от 05.04.2024г. датата на изтичане на погасителния план до 27.11.2024г., както и законна лихва от подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски в заповедното производство от 25лв. за държавна такса и 180 лв. за юрисконсултско възнаграждение и 80лв. за подготовка на документи.

В заявлението е посочено, че претенцията произтича от сключен между страните Договор за потребителски кредит №40017461941 от 19.05.2023г., приложими общи условия, надлежно разписани от потребителя и представляващи неразделна част от договора, и закупени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Описани са обстоятелствата, при които са възникнали претендираните вземания и техните размери. Към заявлението са приложени пълномощно и квитанция за внесена държавна такса, а като доказателства: Договор за потребителски кредит №40009538011 от 16.05.2022г., ведно с общите условия и погасителен план към него.

Първоинстанционният съд е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с №4152/02.12.2024г. за главницата от 286,95лв., ведно със законната лихва върху нея от подаване на заявлението – 28.11.2024 г. до изплащане на вземането, както и съдебни разноски от 28,47лв. съобразно с уважената част от заявлението. За всички останали вземания, претендирани със заявлението, е постановен отказ да се издаде заповед за изпълнение с постановеното по делото разпореждане №13258/02.12.2024г., което се обжалва пред настоящата инстанция единствено в частта за договорното възнаграждение, като в останалата част като необжалвано е влязло в сила. За да отхвърли заявлението за претендираното договорно възнаграждение, районният съд е приел, че договорът за потребителски кредит е изначално недействителен, тъй като предвидените в договора такси за услугите "Фаст" и "Флекси" представляват общи разходи по кредита и следва да бъдат взети предвид при определяне на ГПР по договора за потребителски кредит, но не са включени в него, поради което на основание чл. 23, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК потребителят дължи само чистата стойност на кредита, т. е. главницата по договора.

Въззивният съд намира така постановеното от БРС разпореждане в обжалваната му част, касаеща договорната лихва, за правилно и в съответствие с актуалната съдебна практиката и тази на СЕС.

Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи. Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК, при разглеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави. В настоящия случай, процесният договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при 2 действието на Закона за потребителския кредит, поради което съдът е задължен служебно да следи за спазването на неговите разпоредби. Ето защо, не е налице превишаване на правомощията на районния съд и липсва нарушение на съдопроизводствените правила, като изложените в този смисъл възражения на жалбоподателя са неоснователни.

Настоящата инстанция изцяло споделя изводите на заповедния съд за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК.

Видно от приложения към заявлението договор за потребителски кредит, на кредитополучателя е отпуснат потребителски кредит в размер на 600лв. за срок от 11 месеца, при годишен лихвен процент в размер на 40,90% и ГПР в размер на 47,91%, като е посочено, че общо дължимата сума по кредита е в размер на 715,09лв., при месечна погасителна вноска в размер на 65,02лв.

От договора е видно също, че клиентът е закупил допълнителни услуги "Фаст", даваща му право на приоритетно разглеждане за отпускане на потребителски кредит и "Флекси" – осигуряваща право на едностранна промяна от страна на кредитополучателя на погасителния план по договора, за които се дължат възнаграждения в размер съответно на 240лв. и 360лв., като тези възнаграждения стават изискуеми с подписването на договора и плащането им е разсрочено за срока на договора, на равни месечни вноски, които се добавят към месечните вноски за погасяване на кредита. След прибавянето на тези две възнаграждения за допълнителни услуги към общо дължимата сума по кредита е посочено, че общото задължение е в размер на 1315,09лв. и общ размер на месечната погасителна вноска от 119,57лв. В заявлението и в жалбата липсват твърдения, че стойността на допълнителните услуги е включена в ГПР, но видно от размера на възнаграждението за тях /600лв./, който е точно толкова колкото е и размера на отпуснатия кредит /600лв./, посоченият в договора ГПР /47,91%/ и дължимата сума-715,09лв., невключваща възнаграждението за допълнителните услуги, въззивният съд приема за обоснован извода на заповедния съд, че посоченото възнаграждение не е включено като общ разход по кредита. Налице е конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и водеща до заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Уговореното възнаграждение за допълнителните услуги представлява разход, свързан с договора за кредит (т. нар. косвен разход), който трябва да бъде включен в ГПР. Очевидно обаче това не е сторено, като по този начин се заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща размера на ГПР.

Липсата на този разход при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК и до прилагане на последиците по чл. 23 ЗПК, според които длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита – главницата, но не дължи лихва или други разходи по него. В тази връзка са и разясненията, дадени от СЕС в Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, в което е прието, че за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да се включат всички разходи по чл. 3, буква "ж" от Директива 2008/48/ЕО, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална 3 правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски, така, че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на потребителя на предоставената в заем главница.

Ето защо и предвид гореизложеното, напълно обосновано и законосъобразно заповедният съд е достигнал до извод, че претендираното договорно възнаграждение е недължимо, поради което разпореждането в обжалваната му част е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото, искането на жалбоподателя за разноски в настоящото производство е неоснователно.

Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №13258/02.12.2024г., постановено по ч.гр.д. №8146/2024г. по описа на Районен съд Бургас в обжалваната му част, с която е отхвърлено заявлението на "Профи кредит България" ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК против длъжника Н. Р. К. за вземанията за неплатено договорно възнаграждение в размер на 20,72лв., дължимо за периода от 05.01.2024г. до 05.04.2024г. по договор за потребителски кредит №40009538011 от 16.05.2022г.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4