Определение № 544 от 30.09.2026, Районен съд - Тетевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 544 гр. Тетевен, 30.09.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело № 20264330100811 по описа за 2026 година

Производство е по чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по молба вх. № 6550 от 31.07.2025 г. на адв. П. Т., с която моли съда на основание чл. 248 от ГПК да измени решението си, в частта с разноските, като присъди на адв. Т. адвокатски хонорар в общ размер на 300.00 евро за осъщественото процесуално представителство.

На тези основания моли да бъде постановено определение, с което да се измени решението в частта за разноските.

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от насрещната страна „Стик - Кредит“ АД, ЕИК 202557159, чрез адв. М. от САК, с който ответното дружество оспорва молбата за изменение на разноските и моли за отхвърлянето й.

Съдът, след като обсъди доводите на молителя и данните по делото, намира следното:

Съгласно чл. 248, ал. 1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или измени постановеното решение в частта за разноските. Предвид посоченото, с оглед нормата на чл. 248, ал. 1 ГПК и доколкото молбата за изменение на решението в частта за разноските е депозирана в срока за неговото обжалване, съдът намира, че същата е процесуално ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество молбата е НЕОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения:

В конкретния случай, в хода на производството са претендирани съдебни разноски, сред които и за адвокатско възнаграждение от адв. П. Т. по предявен от А. А. И. един иск – установителен иск за прогласяване на нищожност на договор за кредит срещу „Стик Кредит“ АД, ЕИК 202557159. Съда приема, че претенцията за разноски за осъществено процесуално представителство на един иск. Ето защо, съдът, намира, че в случая присъденото адвокатско възнаграждение следва да е в размер на 102.26 евро, за един предявен иск. При определяне на този размер съдебният състав съобрази конкретната фактическа и правна сложност на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на адвоката, както и извършените от процесуалния представител на ищцата действия /изготвяне на ИМ и писмено становище/.

В настоящото производство ищцовата страна е представлявана от адвокат, при 1 условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за правна защита и съдействие. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗА адвокатът може да оказва безплатно адвокатска правна помощ и съдействие на посочените в т. 1-3 лица. В случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.

2 и осъжда другата страна да го заплати - чл. 38, ал. 2 ЗА.

Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че Наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

В този смисъл с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о. и Определение № 211/10.05.24 г. по ч.т.д. № 1378/2023 г. на ВКС, е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., която препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на Наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 2

ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C-438/22 на СЕС. По тези съображения нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., препращаща към Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е счетена за несъответстваща на правото на ЕС, поради което не е приложена. Следователно посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи съда и оттам размерите подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа при зачитане на принципа на достойно заплащане на труда и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В този смисъл е последната и актуална съдебна практика, отразена в Определение № 1239/13.05.24 г. по ч.т.д. № 1555/23 г. ТК на ВКС, Определение № 2948/12.06.24 г. по ч.гр.д. № 1567/24 г. на ГК на ВКС и Определение рег. № 2700/19.09.25 г. постановено по ч.к.т.д. № 1746/25 г. на ТО на ВКС.

Съдът намира, че в настоящия случай при съобразяване със задължителна за националните юрисдикции практика на СЕС, която има превес над националната такава, както и липсата на фактическа и правна сложност на делото, което ведно с ограничените процесуални действия, следва да се съобрази при определяне на адвокатско възнаграждение.

С оглед наличието на многобройна и константна съдебна практика по сходни дела, предвид и служебното задължение на съда да следи за наличие на неравноправни клаузи, прави процесуалната защита стандартна и лишена от правна сложност и продължителни процесуални действия. С оглед на изложеното съдът намира, че сума в размер на 102.26 евро за адвокатско възнаграждение за предявен един иск, срещу ответното дружество, е достатъчна да овъзмезди положения от адвоката труд по гражданското дело. /Вж.

Определение № 892 от 06.11.2025 г. по в.гр. д. № 493/2025 г. по описа на ОС – Ловеч/.

В тази връзка, настоящият съдебен състав, намира за правилен и справедлив размер на присъдените съдебни разноски на адв. П. Т. за осъществено от процесуално представителство на А. И. по делото, да е в размер на 102.26 евро за предявен един иск, в хода на настоящето производство.

Воден от горното и на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв. П. Т. от ВАК, за изменение на Решение № 137 от 31.07.2026 г. по гр. дело 811/2026 г. по описа на РС - Тетевен в частта за разноските.

Определението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Ловеч в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Определението е неразделна част от Решение № 137 от 31.07.2026 г. по настоящото дело.

Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________

3