Определение № 1235 от 23.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1235 гр. София, 23.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20258002900038 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството Б. Н. С. срещу въззивно решение № 491 от 25.04.2024 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 2429 по описа на съда за 2023 г., потвърждаващо първоинстанционно решение № 3423 от 28.06.2023 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 15321 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че касаторът не дължи на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 20 772,47 евро главница, сумата 3 564,14 евро - договорна лихва за периода 24.04.2013 г. 10.02.2016 г., наказателна лихва в размер на 163,98 евро за периода 13.01.2016 г. - 10.02.2016 г., предмет на изпълнителен лист, издаден по гр. дело № 7568/2016 г. на СРС, 34 състав, поради погасяване по давност, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като се оспорват възприетата от съда фактическа обстановка и правните му изводи. Сочи се, че единствените изпълнителни действия по процесното изпълнително дело са на дати 14.09.2016 г. и 19.09.2016 г., като второто е в условията на спряно на 14.11.2016 г. изпълнително дело по искане на взискателя, но с продължаващо действие на удържане на 1 суми от заплатата на касатора за м. ноември и декември 2016 г. Според касатора всички други цитирани действия на ЧСИ по изпълнителното дело са несъставомерни, защото не са реално осъществени по вина на ответника, в каквато насока се излагат съображения. Сочи се, че по изп.д. № 1203/2016 г. по описа на ЧСИ А. Василева, от неговото образуване на 22.07.2016 г. до незаконосъобразното му „преобразуване“ на 30.01.2020 г., давността не е прекъсвана от дата 19.09.2016 г. до 30.01.2020 г., общо 3 години и 4 месеца. Твърди се, че първоначално образуваното изпълнително дело е незаконосъобразно преобразувано, защото няма акт за това, съответно – всички извършени по преобразуваното дело действия, възприети от въззивния съд като прекъсващи давността, не водят до прекъсване на същата, и от дата 30.01.2020 г. давността не е прекъсвана.

Поддържа се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, в какъвто смисъл се цитират част от мотивите към т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТКВКС, в които според касатора ясно се казва, че само предприетото действие прекъсва давността, т.е. взискателят не трябва да бездейства и следва да подава молби за предприемане на изпълнителни действия, но само предприемането на тези действия води до същинско прекъсване на погасителната давност. В изложения смисъл се цитира и разпоредбата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, според която давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение. Твърди се и че в мотивите на обжалваното решение е налице още едно противоречие с практиката на ВКС, а именно - с решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС, Четвърто г.о., обширна част от мотивите към което е цитирана в жалбата.

Оспорва се като противоречащ на посочената практика на ВКС – задължителна и казуална, съответно – и като неправилен, изводът на въззивния съд в насока на това, че макар от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че исканите от взискателя способи не са приложени, това не се е дължало на неговото поведение, доколкото същият своевременно е внасял дължимите такси за осъществяването на тези способи. Касаторът твърди, че това, че взискателят е депозирал молби за предприемане на изпълнителни действия, не е достатъчно условие да се прекъсне давността и няма как 2 да се счита прекъсната давността само и единствено въз основа на подадени молби, но не и предприети действия.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявения иск.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че:

I. Обжалваният съдебен акт е постановен с противоречие с практиката на ВКС - основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Сочи се, че апелативният съд е възприел доказателствата по делото, но е достигнал до неправилен извод в обжалвания съдебен акт, а именно: „От събраните по делото доказателства безспорно се установява, че исканите от взискателя способи не са приложени, но това не се е дължало на негово виновно поведение, доколкото същият своевременно е внасял дължимите такси за осъществяването на тези способи.“ Според касатора този извод е в противоречие с цитираните ТР № 2/2015 на ОСГТК, т. 10 и решение № 37 от 24.02.2021 г. на четвърто ГО, ВКС.

II. Разглежданият въпрос в настоящото производство се явява от съществено значение точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а именно: Прекъсва ли давността молбата за предприемане на изпълнително действие без този способ да бъде приложен и да бъде предприето действие от съдебния изпълнител? Касаторът настоява за произнасяне по този въпрос като се има предвид, че в съдебната практика не следва да се заобикаля императивната разпоредба на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, както и не следва да се нарушава принципът на равнопоставеност между страните, и да се тълкуват нормите единствено в полза на взискателя.

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и 3 становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

От доказателствата по делото се установява, че на 26.09.2016 г. на длъжника - ищцата по настоящото дело Б. Н. С., е връчена редовно покана за доброволно изпълнение. В срока по чл. 414 от ГПК, ищцата е възразила само срещу част от вземането на банката, а именно - за главница в размер на 3000 евро и 1000 евро лихва за забава за периода от 24.04.2013 г. до 10.02.2016 г.

Изрично е признала дължимостта на сумите от 17 772,47 евро, ведно със законната лихва от 11.02.2016 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 3 522,07 евро за периода от 24.04.2013 г. до 10.02.2016 г., наказателна лихва в размер на 163,98 евро за периода от 13.01.2016 г. до 10.02.2016 г. и такса в размер на 525,34 евро. Следователно, според съда и за изрично признатите суми, заповедта за изпълнение е влязла в сила след изтичане на двуседмичния срок, съобразно разпоредбата на нормата на чл. 414 от ГПК, в редакцията й към 2016 г., т.е. на 11.10.2016 г. За оспорените суми се е развило производство по реда на чл. 422 от ГПК, приключило с решение № 254604/30.10.2017 г., постановено по гр.д. № 67203/2016 г. по описа на СРС, 34 състав, за което по делото няма доказателства на коя дата влязло в сила.

Съдът е приел, че от датата 11.10.2016 г., когато заповедта е влязла в сила по отношение на признатите от длъжника суми, за тях е започнала да тече новата 5-годишната давност за вземанията, установени със сила на пресъдено нещо, в какъвто смисъл и за срока на давността е цитирано решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г.о., ГК.

Според съда всички възражения на длъжника срещу дължимостта на вземането, които са били могли да бъдат заявени, включително и че вземането на банката към 11.10.2016 г. е било погасено по давност, са преклудирани с изтичане на двуседмичния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, съобразно действащата 4 към този момент редакция на нормата, в какъвто смисъл изцяло е решение № 22 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 1112/2021 г., III г.о., ГК, в което съставът на ВКС е приел, че когато исковете по чл. 439 ГПК се основават на факти и обстоятелства, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, които са били известни на ищеца, който е могъл да ги посочи в срока за възражение по чл. 414 ГПК, те са недопустими. Преклудират се и възраженията срещу основателността на претенцията, и отрицателен установителен иск, че длъжникът в заповедното производство не дължи на заявителя сумата, за която е издадена заповедта, е недопустим.

По същество на предявените искове съдът е посочил, че доколкото първото изпълнително дело е образувано на 22.07.2016 г., т.е. след датата 26.06.2015 г., на която е постановено Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК, перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността. Тя е имала значение при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като до обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело.

Посочено е, че новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника, с оглед на което, от 11.10.2016 г. е започнала да тече петгодишна давност, която не е изтекла. Съдът сочи, че същата е била прекъсвана съответно на: 23.07.2018 г. с подадена от взискателя молба с посочване на изпълнителен способ, на 09.08.2018 г. с налагането на запор върху трудово възнаграждение на длъжника, на 06.01.2020 г. с подаване на молба от взискателя с искане за извършване на принудителни изпълнителни действия и посочване на конкретни изпълнителни способи - опис, оценка и публична продан на ипотекирания имот, запор върху банкови сметки, с подаване на молба със същите искания на 13.04.2021 г., съответно с молби на взискателя от 16.06.2021 г., 31.08.2021 г., 13.12.2021 г., 15.12.2021 г. и 18.04.2022 г. Т.е. според съда, видно от описаните в хронологичен ред действия (всичките от вида, прекъсващи давността, съобразно примерно посочените в обявеното на 26.06.2015 г. Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС), взискателят е поддържал висящността на изпълнителния процес, като е искал извършване на съответните изпълнителни способи. Съдът сочи, че не само осъществените 5 изпълнителни способи прекъсват давността, а и искането на взискателя да бъде приложен определен изпълнителен способ също прекъсва давността. В този смисъл, според въззивния състав, са изцяло мотивите на т. 10 от цитираното постановление, цитирани от съда: „При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.“ Въззивният състав излага по-натам, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че исканите от взискателя способи не са били приложени, но това не се е дължало на негово виновно поведение, доколкото същият своевременно е внасял дължимите такси за осъществяването на тези способи. Доколкото, според съда всички молби на взискателя за изпълнение, които са изброени в решението му, съдържат искане за прилагане на посочените в тях изпълнителни действия, те прекъсват давността, с ефект от поискването им, доколкото неосъществяването им не е по причина, за която взискателят отговаря, като напр. - след направеното искане да не е внесъл такси, разноски, да не е оказал необходимото съдействие и така да е осуетявал тяхното прилагане. Изцяло в този смисъл според въззивния състав, е решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г.о., ГК и др., които съдът споделя.