Решение № 363 от 23.11.2025, Районен съд - Димитровград

РЕШЕНИЕ

№ 363 гр. гр. Димитровград, 23.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Огнян Хр. Гълъбов при участието на секретаря Силвия Ив. Димова като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело № 20255610100451 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на клаузи от договор за паричен заем, сключен между страните по делото.

Ищецът Р. Х. Р. твърди в искова молба, че е страна по Договор за паричен заем №605887, сключен с ответника „Ай Ти Еф Груп“АД. По силата на този договор, ищецът получил сумата от 1000 лева, която трябвало да върне на 12 месечни вноски. Посочва, че в чл.4 от Приложение №5 към Договора било уговорено той да заплати неустойка в размер на 802,99 лева, като по този начин общото задължение по Договора с включена главница, лихва и неустойка било в размер на 2040,80 лева. Счита, че така търсената неустойка по Договора, е нищожна на основание чл.26, ал.1 от 33Д, вр.с чл. 143, ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП, както и поради нарушение на чл.19 ал.4 от ЗПК, вр.с чл.21 ал.1 от ЗПК.

Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 предл. 3- то от 33Д било налице, когато се нарушавал правен принцип изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от Т3, чрез която бил прокаран този принцип, е чл.289 от Т3, но общите правила на 33Д също намирали приложение - чл.8 ал.2 и чл.9 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави“ по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 от 33Д се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена изгода за кредитора.

Търсената неустойка по Договора била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата, която се претендирала 1 чрез нея в размер на 802,99 лева, била в прекомерно голям размер спрямо получената сума по отпуснатия кредит. По този начин се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Уговорката за неустойка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка, за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Неустойката по съществото си била добавък, към възнаградителната лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя, която увеличавала стойността на договора. Основната цел на така уговорените клаузи била да доведат до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежащата на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница.

Наред с това, счита че търсената неустойка по Договора била нищожна на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП; вр. с чл.24 от ЗПК. Съгласно чл.146, ал.1 от 33П неравноправните клаузи в договорите са нищожни освен ако са уговорени индивидуално. Процесната неустойка не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 ЗЗП, а част от стандартни и бланкетни отнапред изготвени условия на договора, като кредитополучателите нямали възможност да влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора. На следващо място, съгласно чл.21, ал.1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона била нищожна. С търсената неустойка се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Събирането на такива разходи била част от дейността по управление на кредита и следвало да са включени в годишния процент на разходите. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК като с търсената неустойка по Договора се нарушавало изискването ГПР да не бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове. Чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва.

Поради невключване на неустойката в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 т.1 от Закона за защита на потребителите. Въведените изисквания в процесния договор за вида обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Кредиторът изисквал от потребителя да представи лично обезпечение, като условията за това били уговорени в чл.2, ал.3 и чл.3 от Приложение №5 към договора: банкова гаранция или поръчителство на две физически лица, които да отговарят на конкретно формулирани изисквания. Вредите компенсирани с тази неустойка не били съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен интерес за кредитора, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне противоречало на изискването към доставчика 2 на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и единствено при наличие на кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на срока на кредита и наличния риск. Преценката за обоснования размер на неустойката следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди, тъй като съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката представлявала предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението. Чл.33 от ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва бил максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. Предвидената неустойка излязла извън присъщата й обезщетителна функция, доколкото била прекомерна спрямо представената в заем сума, без да зависи от вредите от неизпълнението на същинското договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението.

Предвид изложеното иска съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността на чл.1 от Приложение №5 към Договор № 605887 за потребителски кредит от дата 24.10.2023 г. сключен между ищеца и ,,Ай Ти Еф Груп" АД, на основание чл.26, ал.1 пр.3 от З3Д, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Също така въз основа на гореизложеното, иска съдът да прогласи нищожността на чл.4 от Приложение №5 към Договор за паричен заем № 605887 от дата 24.10.2023 г. сключен с ,,Ай Ти Еф Груп" АД, на основание чл. 26, ал. 1 пр.3 от 33Д, като противоречащ на добрите нрави и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

Ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД поддържа, че предявените искове са неоснователни и необосновани, поради което иска съдът да ги отхвърли. Възразява, че клаузата за неустойка в сключения между страните договор е нищожна. Не оспорва, че между страните е бил сключен посочения в исковата молба договор. Договарянето между страните се осъществило чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит се сключил във формата на електронен документ и правоотношението се реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор за кредит Общи условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД.

Съгласно сключения между страните процесен договор, ищецът е получил от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД паричен заем в размер на 1000 лева, като сумата е предоставена по банкова сметка на кредитополучателя. Възразява и оспорва твърденията на ищеца, че предвидената неустойка в сключения между страните процесен договор била недействителна на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, на основание чл.143 от ЗЗП, както и поради заобикаляне на закона на основания чл.21 от ЗПК, включително поради надхвърлянето на нейните функции, присъщи на всяка неустойка, следователно поради накърняване на добрите нрави. Чл.19, ал.3, т.1 ЗПК изрично предвиждал, че при изчисляване на ГПР по кредита не се включват 3 разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Начисляването на неустойка в настоящия случай се извършвало и произтичало от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на кредита – поръчители или банкова гаранция. ГПР имал за цел да информира потребителя какви ще са му разходите, ако изпълнява надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит. Посоченият ГПР по договора за кредит бил в размер на 65,00% и съобразен с всички изисквания на ЗПК, като били взети предвид допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.

Неустойката представлявала обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора си за кредит. Начислената неустойка била в размер на 2,77 лева на ден. Неустойката се дължала само за периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение, т.е. ако Кредитополучателят осигурял надлежно обезпечение по кредита, макар и след изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спирала да се начислява. Неизпълнението на задължението за представяне на описаните в договора за кредит обезпечения се явявало неизпълнение на установено между страните задължение, като кредитополучателят бил информиран за евентуалното начисляване на тази неустойка още при предоставяне на приложимия Стандартен европейски формуляр. Кредитополучателят знаел и бил информиран по отношение на изискванията за обезпечение чрез Стандартния европейски формуляр преди подписване на договора за кредит и с оглед на това могъл да прецени дали да сключи или не кредита, респективно да се съгласи с условията по кредита. Счита, че въпросната неустойка и нейният размер бил съразмерен на обезпечителната и обезщетителната й функция. В конкретния случай имало договорена между страните компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като страните по тази клауза били акцентирали върху обезщетителната функция на неустойката. Заемодателят предоставял високо рисков паричен заем на потребител, с бързо одобрение, без поръчител, без допълнителни обезпечения, липсвало съгласие за директен дебит от трудово възнаграждение и/или банкова сметка, както при един банков потребителски кредит. Неустойката по кредита била предвидена не като част от ползването на паричния заем, а като неизпълнение на задължението за обезпечаване на същия - именно за да обезщети липсата на поръчители или банкова гаранция, които да гарантират изпълнението на договорните задължения и кредиторът, при неизпълнение, да има право да поиска вземанията си и от тях. Твърди, че неустойка, като размер и вреди, които обезщетява, била индивидуално договорена между страните и това я правело равноправна клауза съгласно Закона за защита на потребителите, т.е. създавала равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията на воля в търговския оборот. Клаузата за предоставяне на обезпечение била индивидуално договорена между страните, като не била инкорпорирана в Общите Условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД. Нещо повече, размерът на уговорената между страните неустойка при неосигуряването на лица, които да поръчителстват за задължението на потребителя, или при непредоставянето на банкова гаранция, не бил еднакъв за всички отпуснати от Дружеството кредити, а се преценявал във всеки отделен случай, с оглед всеки отделен потребител, като 4 се вземали предвид и размерът на предоставяния кредит, уговорките за погасяването му и други допълнителни условия. На следващо място, съгласно сключения между страните договор за кредит, размерът на ГПР бил изчислен съгласно формулата, посочена в Приложение 1 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗПК. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК, ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В процесния договор, единственият разход, който формира ГПР бил договорната лихва. С оглед изложеното предвидения в договора лихвен процент не противоречал на предвидения в закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК. Разпоредбата на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.