Определение № 592 от 04.10.2024, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 592 гр. Б.град, 04.10.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – Б.ГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Татяна Андонова

Членове:

Петър Пандев

Вили Дацов като разгледа докладваното от Вили Дацов Въззивно частно наказателно дело № 20241200601056 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 345 НПК.

Предмет на въззивното производство е Определение № 228 от 28.08.2024 г. по НОХД № 380/2024 г. по описа на Районен съд Р., с което е оставена без разглеждане молба с вх. № 7502/02.08.2024 г. на Районна прокуратура – Б.град, Териториално отделение – Р., с която се иска съдът да отмени взетите в хода на досъдебно производство № 3794 ЗМ-99/2024 г. по описа на РУ на МВР гр. Б. спрямо А. Б. Т. и Р. Л. П. мярка за неотклонение „подписка“ и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“.

Производството е образувано по частен протест, подаден от М. К. – прокурор при Районна прокуратура – Б.град, ТО – Р., в който са наведени доводи за неправилност на определението. Посочва, че в мотивите си съдът се е позовал на Становище от 04.04.2024 г. на ОСНК на ВКС по въпроси, свързани с процесуалното развитие на мерките за неотклонение в случаите на одобрено от съда споразумение за решаване на делото, като е приел, че с одобряването на споразумението наложените мярка за неотклонение „подписка“ и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България” са отпаднали по силата на закона и съдът не дължи произнасяне по тях. В частния протест се поддържа, че Становището на ОСНК няма задължителна сила и че в него е посочено наличието на противоречива 1 практика, като част от съдебните състави възприемат изричното произнасяне по мерките за неотклонение. Поддържа, че становището касае единствено мерките за неотклонение, но не и другите мерки за процесуална принуда.

Твърди, че липсата на изрично произнасяне по мярката за неотклонение и другите мерки за процесуална принуда ще доведе до затрудняване дейността на органите, натоварени с изпълнението и контрола на тези мерки. Иска да се отмени протестираното определение и да се постанови ново, с което да се отмени взетата по досъдебно производство № 3794 ЗМ-99/2024 г. по описа на РУ на МВР гр. Б. спрямо А. Б. Т. и Р. Л. П., двамата от гр. Р., мярка за неотклонение „подписка“ и наложената им мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България”.

За постъпилия частен протест е съобщено на А. Б. Т. и на Р. Л. П.. В срока по чл. 342, ал. 2 НПК са не постъпили възражения.

Окръжен съд Б.град, след като се запозна с материалите по делото, прие следното:

В хода на ДП № 3794 ЗМ-99/2024 г. по описа на РУ на МВР гр. Б. е наложена мярка за неотклонение „подписка“, спрямо обвиняемите А. Б. Т. и Р.

Л. П.. С постановление от 10.05.2024 г. наблюдаващия прокурор е наложил мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“ по отношение на двамата обвиняеми. На осн. чл. 242, ал.

1, предл. 4 вр. с чл. 381, ал. 1 НПК РП – Б.град е внесла в РС Р. споразумение за решаване на делото. С определение № 51 от 24.06.2024 г. по НОХД № 380/2024 г. районният съд е одобрил споразумение за решаване на делото, постигнато между Районна прокуратура – Б.град, ТО – Р. и защитниците на А.

Т. и Р. П.. Съгласно чл. 383, ал. 1 НПК одобреното от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила присъда.

Определението, с което се одобрява споразумението, по силата на чл. 412, НПК, подлежи на незабавно изпълнение (виж решение № 34 от 26.01.2010 г. по н. д. № 660/2009 г., Н. К., ІІ н. о. на ВКС). Одобряването на споразумението не слага край на процесуалното развитие на делото, затова съдът с определение следва да прекрати наказателното производство на осн. чл. 24, ал.

3 НПК (Ч., М., М., Г., „Кратък лекционен курс по Наказателно-процесуално право“, Сиела, С., 2021, стр. 641). Така и по НОХД № 380/2024 г. съдът след като е одобрил споразумението, е прекратил производството по делото. С 2 определението си съдът не се е произнесъл по отношение на мерките за неотклонение и по другите мерки за процесуална принуда. С молба с вх. № 7502/02.08.2024 г. на РП – Б.град, ТО – Р. е поискано от съда да отмени мерките за неотклонение и за процесуална принуда, които са били взети спрямо обвиняемите в хода на ДП № 3794 ЗМ-99/2024 г. на РУ МВР гр. Б..

С протестираното определение РС Р. е оставил искането без разглеждане. В мотивите си съдът е посочил, че съгласно Становище от 04.04.2024 г. на ОСНК на ВКС по въпроси, свързани с процесуално развитие на мерките за неотклонение в случаите на одобрено от съда споразумение за решаване на делото, след като съда постанови определение за одобряване на постигнатото споразумение за решаване на делото, мерките за неотклонение отпадат автоматично, по силата на закона /ex lege/, без да е необходимо съдът да се произнася по тях, като лицето, срещу което е повдигнато обвинение губи това свое процесуално качество и се счита за осъден. Приел е, че в настоящия случай, съдът е одобрил споразумение по отношение на двамата обвиняеми, което е влязло в закона сила в деня на одобрението и че наложените мярка за неотклонение „подписка“ и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане на пределите на Република България“ са отпаднали по силата на закона, след като е било одобрено споразумението. Затова съдът е приел, че не дължи произнасяне по мерките и че депозираната молба следва да се оставени без разглеждане.

Окръжен съд Б.град намира частния протест за недопустим по следните съображения:

Определенията, с оглед на възможността и реда за обжалването им, уреден в чл. 341 НПК, се делят на три групи: определения, които се обжалват по реда, по който се обжалват присъдите – те са изрично изброени в чл. 341, ал. 1 НПК; определения, които се обжалват по реда на глава двадесет и втора на НПК (чл. 341, ал. 2 НПК) – те са изрично и изчерпателно посочени в НПК; определения, които не подлежат на самостоятелно обжалване от присъдата. В този смисъл Ч., М., М., Г., Цит. съч., стр. 528. Съгласно чл. 341, ал. 1 и ал. 2 НПК, определенията, подлежащи на отделна от присъдата въззивна проверка са изрично посочени (решение № 504 от 15.12.2008 г. по н. д. № 459/2008 г., ІІІ н. о. на ВКС). Останалите определения, извън очертаните в ал. 1 и 2, законодателят е оставил без самостоятелен въззивен контрол (определение № 3

884 от 28.11.2014 г. по ч. н. д. № 988/2014 г. на Окръжен съд - Плевен).

Според чл. 341, ал. 1 НПК по реда на глава двадесет и първа се проверяват определенията и разпорежданията, с които се прекратява наказателното преследване, както и определенията по чл. 306, ал. 1, т. 1 - 3, чл.

431, 436, чл. 452, ал. 1 и чл. 457, ал. 2 НПК. С протестираното определение не се прекратява наказателното преследване и то не е сред посочените в чл. 341, ал. 1 НПК. Затова то не подлежи на проверка по реда на глава двадесет и първа.

За да подлежи определението на обжалване по реда на глава двадесет и втора е необходимо да е налице изрична правна норма, която да го предвижда (в този смисъл определение № 28 от 09.03.2021 г. по ч. н. д. № 112/2021 г., Н.

К., ІІІ н. о. на ВКС, определение № 2435 от 18.08.2014 г. по ч. н. д. № 3521/2014 г. на СГС).

В НПК са регламентирани хипотези (чл. 243, ал. 2, чл. 250, ал. 2, чл. 289, ал. 3 НПК) на прекратяване на наказателното производство, при които прокурорът, съдията-докладчик или съдебният състав в зависимост от фазата на производството са задължени да се произнесат по взетите мерки за процесуална принуда, защото те са функция на наказателното производство (Ръководство на прокурора. Книга първа, НИП, С., стр. 355). Настоящия случай обаче не е сред уредените хипотези. Чл. 243, ал. 2 НПК касае прекратяване на наказателното производство от прокурора и е неотносим.

Според чл. 250, ал. 2 НПК, когато прекратява наказателното производство, съдът отменя наложените на обвиняемия мерки за процесуална принуда.

Съгласно чл. 289, ал. 3 НПК, когато прекратява наказателното производство, съдът отменя наложените на подсъдимия мерки за процесуална принуда.

Одобреното от съда споразумение има последиците на влязла в сила присъда, което означава, че изпълнението на наказанието започва непосредствено след съдебното заседание (Помагало по наказателно процесуално право за кандидати за младши прокурори. Част II, НИП, 2015, стр. 378). Но в заключителния стадии на наказателния процес (привеждане в изпълнение на влязлата в сила присъда) въобще няма обвиняем, а само осъден или оправдан – фигурата на обвиняемия е отпаднала (П., С.. Наказателен процес на Република България (обща част). С., Сиби, 1996, стр. 97). Одобреното от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила 4 присъда, поради което по делото вече няма обвиняем или подсъдим, а само осъден (в този смисъл определение № 178 от 13.07.2023 г. по ч. н. д. № 228/2023 г. на Апелативен съд - Варна). Затова чл. 250, ал. 2 НПК и чл. 289, ал.

3 НПК не са относими при прекратяване на наказателното производство на осн. чл. 24, ал. 3 НПК. Това основание за прекратяване не е и сред предвидените в чл. 250, ал. 1 НПК и чл. 289, ал. 1 НПК.

В практиката има спор по въпроса дали след одобряване на споразумението следва да има служебно произнасяне по мярката за неотклонение, аналогично на произнасянето по реда на чл. 309, ал. 1 НПК (Помагало по наказателно процесуално право за кандидати за младши съдии, НИП, С., 2015, стр. 435, Помагало по наказателно процесуално право за кандидати за младши прокурори. Част II, НИП, 2015, стр. 377). Съгласно чл.

309, ал. 1 НПК след постановяване на присъдата съдът се произнася и по мярката за неотклонение. Мярката за неотклонение действа единствено при висящо наказателно производство, а такова не е налице след като е одобрено споразумението, поради което е безпредметно произнасянето по реда на чл.

309 НПК (виж Помагало по наказателно процесуално право за кандидати за младши прокурори. Част II, НИП, 2015, стр. 378). Доколкото определението за одобряване на споразумението има характера на влязла в сила присъда и влиза в сила незабавно с постановяването му, следва да се приеме, че съдът не дължи произнасяне по мярката за неотклонение, аналогично на произнасянето по реда на чл. 309, ал. 1 НПК, защото самият съдебен акт подлежи на незабавно изпълнение, а необходимостта от мярка за неотклонение отпада с приключването на наказателното производство (Помагало по наказателно процесуално право за кандидати за младши съдии, НИП, С., 2015, стр. 435).

Съдебната практика също приема, че чл. 309 НПК не е приложим в случая. Според определение № 72 от 13.10.2016 г. по внчд № 262/2016 г. на Апелативен специализиран наказателен съд в това особено съдебно производство е недопустимо прилагане по аналогия и произнасяне по мярката за неотклонение по реда на чл. 309, ал. 1 НПК, който институт регламентира процесуални действия на съда по невлязъл в сила съдебен акт, постановен след съдебно разглеждане на делото по общия ред.

Съгласно определение № 178 от 13.07.2023 г. по ч. н. д. № 228/2023 г. на Апелативен съд – Варна доколкото присъдата винаги подлежи на обжалване, 5 съответно никога не влиза в сила веднага, законодателят е предвидил отделен ред за произнасяне по мерките за неотклонение - този по чл. 309 НПК.

Определението, с което се одобрява споразумение между страните, въпреки че има последиците на влязла в сила присъда, е изключение от това правило - тъй като не подлежи на обжалване и влиза в сила веднага. Поради тази причина /или пък поради празнота в закона/ законодателят не е предвидил ред за произнасяне по мерките за неотклонение. Т.е. съдът в тези случаи не се произнася по взетата по отношение на подсъдимото лице мярка за неотклонение.

Изводът е, че при прекратяване на производството на осн. чл. 24, ал.

3 НПК законът не урежда задължение за съда да се произнася по мерките за неотклонение (в този смисъл определение № 262 от 14.06.2021 г. по ч. н. д.

№ 2215/2021 г. на СГС).

Законодателят не е предвидил задължително произнасяне по другите мерки за процесуална принуда след постановяване на присъдата (както е сторил това по отношение на мерките за неотклонение в чл. 309 НПК), така че липсва законово задължение за изрично произнасяне и по забраната за пътуване след постановяването на присъдата (виж Ръководство на прокурора.