Решение № 272 от 01.11.2023, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 272 гр. Бургас, 01.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Яни Г. Гайдурлиев

Членове:

Цвета Ж. Попова

Ангел Д. Гагашев при участието на секретаря Жанета Здр. Кръстева в присъствието на прокурора Благовест Д. Вангелов като разгледа докладваното от Яни Г. Гайдурлиев Частно наказателно дело № 20232100201473 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 32, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 1 - 8 от Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции /ЗПИИРКОРНФС/.

Образувано е по повод постъпило пред Окръжен съд – гр. Бургас удостоверение по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета относно прилагането на принципа на взаимно признаване на финансови санкции, издадено въз основа на Решение № 09.6527935.1, постановено на 17.03.2023 г. от несъдебен орган в издаващата държава – Централна служба „Глоби и парични санкции“ на Полицейски президиум Райнпфалц, Федерална република Германия, влязло в сила на 11.04.2023 г., с което на българския гражданин П. В., роден на *** г., с адрес: гр. ***, ул. „**“ № *, е наложена финансова санкция в размер на 128,50 евро.

В съдебно заседание пред настоящата инстанция представителят на Окръжна прокуратура – гр. Бургас изразява становище за наличие на законовите предпоставки за признаване на решението за налагане на финансови санкции, постановено от несъдебен орган в издаващата държава по отношение на българския гражданин П. В..

Засегнатото лице П. К. В., редовно призован, не се яви в съдебно заседание. При уведомяването му по телефона от съдебен секретар при Окръжен съд – гр. Бургас за датата и 1 часа на съдебното заседание, същият е заявил, че не желае да присъства лично в съдебно заседание, наясно е с предмета на делото, не желае да му бъде назначаван служебен защитник, и е изразил готовност да заплати наложената му глоба. Същевременно по делото е постъпило по електронна поща и писмено становище от засегнатото лице В., с което уведомява съда, че е запознат с преписа от удостоверението по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР и няма възражения по наложената му финансова санкция, като сочи, че към настоящия момент се намира извън територията на Република България.

Съдът, след поотделната и съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразно становищата на страните, намира следното:

Федерална република Германия е държава - членка на Европейския съюз. Като такава се явява издаваща държава по смисъла на § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПИИРКОРНФС.

Засегнатото лице П. К. В. е*** гражданин, роден на *** г., с ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: гр. ***, област ***, ул. „***“ № *.

От данните, съдържащи се в удостоверението, се установява, че на 17.03.2023 г. спрямо П. В. е постановено Решение № 09.6527935.1 от несъдебен орган в издаващата държава – Централна служба „Глоби и парични санкции“ на Полицейски президиум Райнпфалц, Федерална република Германия, с което спрямо същия е наложена финансова санкция - осъждане за заплащане на парична сума в размер на 100,00 евро, както и парична сума в размер на 28,50 евро, представляваща направени в административното производство разходи, довели до постановяване на решението. Санкцията е за деяния, реализирани на територията на издаващата държава, изразяващи се в това, че на 10.01.2023г. в 17:27 часа, засегнатото лице В., като водач на товарен автомобил с регистрационен номер ***, движейки се в района на гр. Хьоайшвайлер, федерална автомагистрала 8, при 120,0-ия километър, при посока на движението – гр. Цвайбрюкен: 1. е превишил максимално допустимата скорост извън населени места с 6 км/ч., като при допустима скорост от 80 км/ч., установената скорост е 86 км/ч. (след приспадане на границата на толерантност); 2. е използвал електронен уред по време на движение, който служи за комуникация, информация или е предназначен за тази цел, по неправомерен начин. Посочените деяния са квалифицирани като административни нарушения, санкционирани както следва: по т. 1 - по чл. 41, ал. 1 във връзка с Приложение 2, чл. 49 от Правилник за движение по пътищата (StVO), чл. 24 от Закон за движение по пътищата (StVG), 11.1.1 от Федералния каталог за финансови санкции (BKat); по т. 2 - по чл. 23, ал. 1а, чл. 49 от Правилник за движение по пътищата (StVO), чл. 24 от Закон за движение по пътищата (StVG), 246.1 от Федералния каталог за финансови санкции (BKat).

От текста на удостоверението се установяват и индивидуализиращите засегнатото лице данни – неговите имена и адрес в България, а също датата на издаване на решението и на влизането му в сила (съответно 17.03.2023 г. и 11.04.2023 г.), размерът на наложената санкция – 100.00 евро и на направените в административното производство разходи, довели до постановяване на решението - 28,50 евро.

2

Производството спрямо засегнатото лице е било писмено и на санкционираното лице е била предоставена възможност да се защити, като е уведомено, съгласно законодателството на издаващата държава лично или чрез упълномощен представител относно правото и сроковете за обжалване.

Удостоверението е издадено за физическо лице, извършило административни нарушения на територията на издаващата държава. Съдът констатира, че удостоверението съдържа данни за издаващия орган, такива за извършените административни нарушения, обстоятелствата, при които са извършени, паричната сума, която е наложена на засегнатото лице за извършените деяния, както и за обстоятелството, че решението е влязло в сила на 11.04.2023 г. Изпълнено е и изискването за изпращане от страна на издаващата държава на самото решение, с което е наложена подлежащата на изпълнение финансова санкция. Съдът констатира наличие на съответствие между решението за налагане на финансова санкция и удостоверението по член 4, издадено от компетентния орган на издаващата държава.

При така установените факти настоящият съдебен състав установява наличието на законови предпоставки и липса на нарочни пречки за признаване на решението за наложена финансова санкция.

На първо място, желаното за признаване решение е издадено от несъдебен орган в издаващата държава въз основа на наказуемо деяние (правонарушение) по нейния национален закон.

Видно от удостоверението, в същото е изрично отбелязано, че описаните в него деяния, попадат в списъка от деяния, изброени в чл. 5, § 1 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно прилагането на принципа за взаимно признаване на финансови санкции, а именно като „поведение, което нарушава разпоредбите за движение по пътищата, включително нарушения на разпоредбите за времетраенето на управление и почивка на МПС, както и разпоредбите относно опасни товари”. Предвид на това и съгласно чл. 30, ал. 2, т. 1 от ЗПИИРКОРНФС, в случая не следва да се извършва проверка от настоящия съд за двойна наказуемост на деянията, като условие за признаване и изпълнение на решението.

На следващо място, засегнатото лице П. К. В. има местоживеене на територията на Република България. Настоящият съдебен състав е изискал и приел като писмено доказателство справка от НБД „Население“, от която се установява, че П. К. В. има регистрирани постоянен и настоящ адрес на територията на Република България, а именно в гр. ***, област ***, ул. „**“ № *. Предвид на това съдът прие, че в случая е изпълнено и заложеното в чл. 30, ал. 3 от ЗПИИРКОРНФС като необходимо условие за признаване от страна на българския съд на решението за налагане на финансова санкция, тъй като декларирането на настоящ адрес в Република България по същество означава, че това лице пребивава именно на територията на нашата страна, а съгласно текста на чл. 94, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация, настоящ адрес е адресът, на който лицето живее.

Горните две обстоятелства сочат липсата на задължителна пречка за признаване 3 на решението.

Не е налице и някое от факултативните основания за отказ, визирани в чл. 35 от закона. Удостоверението съдържа предвидените в закона и в Рамково решение 2005/214/ПВР реквизити. Лицето не е санкционирано за същите деяния в друга държава.

Видно от констатираното време на извършване на деянията - 20.01.2023 г., влизането в сила на решението – 11.04.2023 г. и вида на наложеното наказание - глоба, се налага извод, че предвидената по българското законодателство три годишна абсолютна давност за изпълнение на административно наказание глоба по чл. 82, ал. 3, вр. ал. 1, б. „а“ от ЗАНН не е изтекла. Същевременно, за да може да бъде приложено основанието за отказ по чл. 35, т. 3 от ЗПИИРКОРНФС, освен констатация за изтекла давност по българското законодателство, следва да е налице кумулативното условие решението да се отнася за деяние подсъдно на български съд, а процесните деяния не са подсъдни на българския съд, тъй като не се засягат интереси на българската държава по смисъла на чл. 4 от ЗАНН. Българският гражданин няма имунитет или привилегии, определящи като недопустимо изпълнението на решението. Деянията са извършени на територията на чуждата държава, респективно не е налице някоя от хипотезите на чл. 35, т. 5 от закона, а санкцията, която се претендира да бъде приета не е по-малка от 70 евро. Не е налице и факултативното основание за отказ по чл. 35, т. 7 от ЗПИИРКОРНФС. Деянията, за които засегнатото лице е санкционирано от компетентния несъдебен орган на Федерална република Германия, представляват административно нарушение и по българското законодателство. Засегнатото лице П. В. е физическо лице, което е пълнолетно според българското законодателство, и което носи наказателна и административно наказателна отговорност.

Според чл. 35, т. 9 от ЗПИИРКОРНФС основание за отказ да се признае решението за налагане на финансова санкция е налице, когато съгласно удостоверението по чл. 4 от Рамково решение 2005/214/ПВР на Съвета, в случай на писмено производство и в съответствие със законодателството на издаващата държава, засегнатото лице не е било уведомено лично или чрез упълномощен представител за правото си и срока за обжалване на решението. От приложеното по делото удостоверение е видно, че на българския гражданин П. В. е наложено наказание при писмено проведена процедура и при стриктно спазване на изискванията на законодателството на Федерална република Германия за уведомяването му, включително за правото си да обжалва решението, както и за сроковете за това. Това е напълно достатъчно, за да се приеме, че отсъства основанието по чл. 35, т. 9 от ЗПИИРКОРНФС за постановяване на отказ да се изпълни решението на чуждия съдебен орган. При изрично отбелязване в удостоверението, че производството е било писмено и при липса на данни за проведен съдебен процес, в който да е възможно явяването на лицето, изискванията на чл. 35, т. 10 и 11 от ЗПИИРКОРНФС са неприложими в настоящия случай.

За съдебния орган на изпълняващата държава не съществуват легитимни причини да се съмнява във верността на отразеното в удостоверението от чуждия несъдебен орган, доколкото взаимното доверие между компетентните органи на държавите членки на ЕС е в основата на сътрудничеството по наказателни дела и в частност на прилагането на практика 4 на принципа за взаимно признаване на финансови санкции между държавите. Въз основа на редовното удостоверяване на обстоятелството за писмено проведено производство и уведомяването за него, и възможността и сроковете за атакуването му според съответния национален закон, следва да се приеме, че на санкционирания П. В. надлежно е била предоставена възможност за атакуване на решението, упражняването на които права е зависело изцяло от неговата воля. В този смисъл и след като в удостоверението е изрично посочено, че решението е влязло в сила, тоест лицето не е обжалвало решението в предвидения срок, гаранциите, свързани с правото му на защита са били спазени, респективно не е налице основание за отказ от признаване и изпълнение.

Поради изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че са налице всички изискуеми се предпоставки за признаване на решението и за незабавното му изпращане на изпълнителния орган – Националната агенция за приходите (НАП). С оглед разпоредбата на чл. 32, ал. 1, вр. чл. 16, ал. 8 от ЗПИИРКОРНФС, съдът определи равностойността на дължимата парична сума – 128.50 евро в български левове по курса на Българска народна банка за деня на постановяване на решението за налагане на финансова санкция в издаващата държава, която в случая възлиза на 251,32 /двеста петдесет и един лева и тридесет и две стотинки/ лева.

Разпечатката съдържа 31 от 43 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a2177a5f-5ba0-42a4-aa0d-47e943ab4fc1