Определение № 60 от 09.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 60 гр. София, 09.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Росица Божилова Касационно търговско дело № 20258002900714 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България„АД против решение № 1391/26.11.2024г. по гр.д. № 1911/2024г. на Окръжен съд Пловдив, допълнено с решение № 80/29.01.2025г., с които, след частична отмяна на решение № 260027/22.04.2024г. по гр.д.№ 15217/2020г. на Районен съд Пловдив, „Юробанк България„ АД е осъдено да заплати на Р. А. М., по обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. първо ЗЗД :

1/ сумата от 2908,98 евро, платена от същия в периода 11.02.2008 г. – 10.09.2015г., без правно основание, възнаградителна лихва по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 14.12.2007г.; 2/ сумата от 284,03 евро – платена през същия период, без правно основание, такса за управление по чл. 4, т. 2 от договора за кредит; 3/ сумата 314 евро - платена без правно основание такса за усвояване на кредита по чл. 4, т. 1 от договора; 4/ законна лихва върху всяка от трите суми, считано от подаването на исковата молба 17.11.2020г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 266, ал. 3 ГПК - касаторът извежда от обстоятелството, че фактът на узнаване от ищеца Р. М., за неравноправността на клаузи в сключения с ответника договор за кредит, е останал недоказан в производството, нещо повече - не е включен в предмета на спора и в доклада на съда, но въпреки това съдът го е приел за установен към един много по-късен от усвояването на кредита момент. Не е проведено от ищеца пълно и главно доказване на релевантния момент, предвид носената от него доказателствена тежест за този факт. От друга страна касаторът твърди, че са налице доказателства / заключение на съдебно1 икономическа експертиза / от които да се направи извод, че ако би положил дължимата грижа за собствените си работи, ищецът би узнал неравноправния характер на договорните клаузи през м. декември 2008 г. или най-късно през 2010г., когато драстично са се увеличили месечните му погасителни вноски.

Противоречие с материалния закон се твърди, поради произнасяне в разрив с приетото в ППВС № 1/1979г., относно началния момент на погасителната давност в хипотеза на дадено при начална липса на основание. Предвид цитираната от съда практика на СЕС са изложени обстойни съображения за неправилното й приложение от националния съд.

Ответната страна – Р. М. – не е депозирал отговор на касационната жалба на ответника.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното :

В исковата молба, обосновавайки неравноправност на клаузи от сключения с ответната банка договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 31999/14.12.2007г. / каквато съдилищата са приели, че е налице, но спор с такъв предмет не е пренесен в настоящата инстанция /, претендирайки от ответника платеното въз основа на същите нищожни клаузи – като платено без основание, ищецът се позовава на практика на Съда на Европейския съюз, според която е несъвместима със Съюзното право национална уредба, регламентираща, че началото на течението на давностния срок [ за реституция на даденото ] е свързано с изискуемостта / момента на извършване / на престацията, направена в изпълнение на неравноправната клауза. Посочил е, че според тази практика, началото на давностния срок следва да е момента, в който потребителят е узнал или разумно е могъл да узнае за неравноправния характер на договорната клауза / така в решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19 – т. 90,91, 92 от съобразителната част и т.

4 от диспозитива, а също в решение по съединени дела С-698/18 и С-699/18 /.

Насетне ищецът сочи, че инициира настоящото производство / исковата молба е входирана на 17.11.2020 г. / след узнаване за неравноправността, макар да не сочи обстоятелства, свързани с това узнаване.

С отговора на исковата молба ответникът е противопоставил евентуално възражение за погасяване на предявените вземания по давност.

Изразил е несъгласие с доводите на ищеца, основани на практиката на Съда на Европейския съюз, считайки че същият я тълкува и прилага превратно.

Цитира т. 92 от решение на СЕС по съединени дела С- 224/19 и С-259/19, според която „член 6, пар. първи и чл. 7, пар. първи от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат предявяването на иск, относно реституционните последици от установяването на нищожност на неравноправна договорна клауза, да бъде обвързано с давностен срок, при 2 условие че началния момент на този срок, както и неговата продължителност не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правото на потребителя да иска връщане„. Набляга се и на т. 82 от съобразителната част на същото решение, в която изрично се припомня формирана от СЕС практика, според която защитата на потребителя не е абсолютна / решение по съединени дела С-154/15, С-307/15, С-308/15 / и определянето на разумни преклузивни срокове в интерес на правната сигурност е съвместимо с правото на Съюза. Като краен извод е прието, че необвързването със срок на иска за прогласяване нищожност на договорни клаузи не изключва обвързването с такъв реституционни претенции, следващи от такава нищожност, стига да са спазени принципите на равностойност и ефективност. Ответникът акцентира на приетото в т. 87 от решението, според която : „Доколкото в практиката на СЕС се приема, че тригодишни и двегодишни давностни срокове са в съответствие с принципа на ефективност, следва да се приеме, че давностен срок от 5 години, приложим към иска относно реституционните последици от установяване на нищожност на неравноправна клауза, по принцип не изглежда, че може да направи на практика невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени с Директива 93/13, като това следва да се провери от запитващата юрисдикция„. От цитираната съобразителна част на решението, ответникът намира, че същото разглежда законодателно определен / от законодателството на запитващата юрисдикция / срок за самото предявяване на реституционните претенции, считано от сключването на договора, какъвто нашето законодателство не предвижда. Оттук ответникът формира извод, че с оглед института на погасителната давност и неограниченото със срок предявяване на реституционни претенции, българското национално право не прави прекомерно трудно упражняването на правото на потребителя да иска връщане на суми, свързани с приложението на неравноправни клаузи, определяйки разумни давностни срокове / в частност – петгодишния по чл.110 ЗЗД/.

С определението си от 28.04.2021г. първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест, както следва /: в тежест на ищеца е да докаже извършените в полза на ответника плащания и неравноправността на атакуваните договорни клаузи, а в тежест на ответника – валидно основание за получаване на плащанията, в евентуалност - възражението си за изтекла погасителна давност.

С молба от 28.06.2021г. „Юробанк България„ АД е възразило срещу разпределената доказателствена тежест, но не и досежно вменената му по възражението за изтекла погасителна давност. В хода на производството е поддържало довод, че представената с отговора на исковата молба молба на ищеца от 27.11.2019г. / стр. 63 от първоинстанционното дело / установява знанието му за неравноправността на атакуваните клаузи. В писмената си защита, оспорвайки подобен извод от съдържанието на молбата от 27.11.2019г., ищецът е уточнил, изводимото и от исковата му молба твърдение, че е узнал за неравноправния характер на атакуваните клаузи в „годината на образуване на настоящото дело„ и по повод завеждането му.

3

Писмената защита е депозирана преди провеждане на последното открито съдебно заседание, но срещу така уточнения в същата факт ответникът не е противопоставил възражения, нито направил доказателствени искания.

Първоинстанционният съд е уважил предявените установителни искове, като е приел за установено по отношение на „Юробанк България“АД , че договорните клаузи на чл. 3 , ал. 1, чл. 3 , ал.5, чл. 4, т.1 и т. 2, чл. 6, ал. 3 и чл.

12 от сключения договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 31999/14.12.2007г., са нищожни като неравноправни, на основание чл. 143 ЗЗП. Осъдителните искове, за връщане на платеното, на основание прогласените за нищожни договорни клаузи, са частично уважени и частично отхвърлени, като отхвърлянето

/ за платеното в периода 09.02.2008г. –

11.11.2015г. / е обосновано с прието за основателно възражение, за изтекла в полза на ответника погасителна давност. Макар да е посочил за

„неоснователно“ / очевидно в смисъл на недоказано / твърдението на кредитополучателя, че е разбрал за неравноправния характер на договора за кредит от 2007г. едва през 2020 г., по същество първоинстанционният съд не е счел за нужно изследване на действителен момент на узнаването, а се е позовал на ППВС № 1/1979 г. – т. 7, според което началният момент на погасителната давност, за връщане на полученото без основание, тече от момента на получаване на недължимото / сиреч от момента на всяко, твърдяно от ищеца да е извършено без основание, плащане по договора за кредит /.

Първоинстанционното решение е атакувано от ищеца, отново с аргументи от практиката на Съда на Европейския съюз. Акцентира се на това, че преценката за неравноправния характер на договорните клаузи изисква правни познания, каквито „средният потребител“ не притежава. Според тази практика, прилагането на давностен срок, който започва да тече от сключването на потребителския договор, доколкото предполага, че потребителят може да иска връщане на плащанията, извършени в изпълнение на договорна клауза, обявена за неравноправна, през определен срок след сключването на договора, независимо дали е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността й, може да направи прекомерно трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13 права на този потребител и следователно да наруши принципа на ефективност / решение по дело С-484/21 – т. 29, 30, 35 и цитирана в същото практика – решение по съединени дела С-224/19 и С- 259/19 – т. 91 и С-485/19 – т. 63 /. Насетне ищецът се е позовал на развитото в практиката на СЕС разбиране, за съдържанието на това знание на потребителя за неравноправност на договорни клаузи - решения по съединени дела С-810/21 и С-813/21 : за да бъдат условията за прилагане на даден давностен срок в съответствие с принципа за ефективност, не е достатъчно да предвиждат, че потребителят трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорната клауза, без да отчитат от една страна обстоятелството, дали той е запознат с правата, които черпи от Директива 93/13 и от друга страна обстоятелството, дали разполага с достатъчно време, за да може ефективно да подготви и задейства правото на защита пред съд, за да предяви тези права / също в решение по съединени 4 дела С- 776/19 и С- 782/19 /. Ищецът се позовава и на решения на СЕС / по дело С- 484/21 и С- 561/21 /, според които е недопустимо давностния срок за предявяване на иск за възстановяване на разноски, платени от потребител, да започне да тече от датата на която националният върховен съд е постановил по друго дело решение, с което е обявена за неравноправна клауза от договор с общи условия, съответстваща на клаузата от потребителски договор, респ. че не може да се счита, че от наличието на трайно установена национална съдебна практика относно нищожността на подобни клаузи, следва че съответният потребител е знаел за неравноправността на идентична клауза от собствения му договор и за произтичащите от нея правни последици. Съобразно приетото в тези решения, знанието на конкретен потребител, за обвързаността му с неравноправна клауза, когато самият той е адресат на съдебно решение, прогласяващо нищожността, се установява в момента на влизане в сила на съдебното решение, но продавачът/доставчикът има правото да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността, предходно на постановяване на съдебното решение за нейното установяване. В подкрепа се сочат и решения по съединени дела С810/21, С-813/21, С-224/19 и С-259/19, С- 485/19, С-698/18 и 699/18, С776/19 и С-782/19, С - 40/08 /.