Решение № 155 от 04.04.2023, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 155 гр. Перник, 04.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: МЕТОДИ КР. ВЕЛИЧКОВ

Членове:

ИВАЙЛО ХР. РОДОПСКИ

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА при участието на секретаря ИВА Н. ЦВЕТКОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно гражданско дело № 20231700500042 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е във връзка с депозирана въззивна жалба от Софийски районен съд, със съдебен адрес: гр. София, бул. „Цар Борис ІІІ“ № 54, чрез пълномощника му специалист „Правно обслужване“ Л. Н. срещу Решение № 1168/10.11.2022г., постановено по гр. дело № 1444/2022г. по описа на Районен съд – гр. Перник, в частта, в която съдът е осъдил на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, ЕИК831462482 да заплати на А. Б. В., ЕГН **********, *** сума в размер на 4500,00 лева, ведно със законна лихва от датата на предявяване на иска – 11.02.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр. д. № 17031/2014 г., 50-и състав на СРС в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за периода от 16.03.2015 г. до 11.02.2022 г., както и в частта, в която съдът е осъдил Софийски районен съд да заплати на ищеца направените в хода на производството разноски в общ размер на 874,00 лева.

Във въззивната жалба се изразява несъгласие със съдебното решение в обжалваните му части, поради което се иска отмяната му. Жалбоподателя счита, че от събраните по делото доказателства не може да бъде установено по еднозначен и безспорен начин да са настъпили твърдените от ищеца вреди и същите да са вследствие от забавеното разглеждане от СРС на гр. д. № 17031/2014г. Счита, че не е установена 1 пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между забавеното разглеждане на делото и претърпените неимуществени вреди, доколкото вероятната причина за тези вреди предхожда процесното дело или произтича от други причини, извън поведението на ответника СРС. Счита още, че съдът неправилно е приел, че СРС, независимо от разпределената му доказателствена тежест и независимо под страх от санкцията по чл.

161 от ГПК не е представил писмени доказателства, за които е бил задължен. Сочи се молба от 26.08.2022г., в която СРС е заявил, че не е страна по делото, поради и което не може да представи препис от процесното дело. Същевременно, СРС е поискал издаването на съдебно удостоверение за снабдяване със заверен препис от процесното дело, но такова не му е било издадено. Акцентира се и на обстоятелството, че от събраните свидетелски показания ищецът е претърпял вреди от това, че „години наред е притесняван от различни кредитори“, т.е. причината е извън поведението на ответника СРС. Излагат се аргументи и относно бездействието на самия ищец. В заключение се оспорва и присъдения размер на обезщетението, доколкото жалбоподателя намира същия за значително завишен. Относно присъдената сума в размер на 220 лева, представляваща дължимата се държавна такса, жалбоподателят намира нарушения на закона и в тази част на съдебното решение, доколкото дължимата се държавна такса за този вид дела е простата такава – в размер на 10.00 лева. По изложените съображения се иска отмяна на съдебния акт в обжалваните му части, като иска бъде отхвърлен, а алтернативно – намален размера на същия.

Претендира се юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 10 ал. 4 от ЗОДОВ.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от насрещната страна, в който се изразява становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба. Излагат се съображения за правилност и законосъобразност на постановения първоинстанционен акт, като постановен въз основа на всеобхватна и изцяло кореспондираща с установените по делото факти и обстоятелства. Сочи се, че и до настоящия момент съдебния състав при СРС не е постановил окончателен съдебен акт.

Изразява се становище за неоснователност на доказателственото искане на въззивния жалбоподател с аргумента, че е най-малкото е нелогично да се твърди, че след като СРС не е страна по процесното дело, то не може да представи в настоящото производство препис от същото. Претендират се и разноски.

В съдебно заседание, въззивният жалбоподателя не се представлява.

Въззиваемата страна, представлявана от адв. Н. Ш. пледира за отхвърляне на въззината жалба и оставяне в сила на първоинстанционното съдебно решение.

Претендира разноски, съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Съдът намира решението за валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Районен съд - гр. Перник, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

2

По конкретно наведени оплаквания във въззивната жалба, съдът намира следното:

Основното оплакване, релевирано в жалбата, касае размера на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на гр. дело № 17031/2014г., 50-и състав на СРС в разумен срок, съгласно чл. 6 §1 от ЕКПЧОС за периода от 16.03.2015г. до 11.02.2022г., като жалбоподателя счита същия за завишен и недоказан.

Материалите по делото установяват, че производството пред Районен съд – Перник е било образувано въз основа на искова молба, депозирана от А. Б. В. срещу Софийски районен съд, с която са предявени осъдителни искове за сумата от 5 500 лева, от които: сумата от 2 000, 00 лева, представляваща имуществени вреди – сбор на удържани суми от трудовите възнаграждения на ищеца в периода от м. 02.2014-м.

09.2015г. и сумата от 3 500,00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди.

В първото по делото открито съдебно заседание, ищецът е оттеглил иска си за имуществени вреди и е поискал изменение на иска си за имуществени такива, като е увеличил размера на претенцията си с 1 500 лева. Съдът е допуснал изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК, поради което искът се счита за предявен за сумата от 4 500 лева.

Правната квалификация на предявения иск е по чл. 2б от ЗОДОВ, който предвижда, че Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6 параграф 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС). Съгласно цитираният текст от ЕКПЧОС всяко лице, при решаването на правен спор относно негови граждански права и задължения, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.

По искане на ищеца са били приети писмени доказателства – заверено копие на Договор за кредит за текущо потребление от *** и Договор за поръчителство от същата дата, сключен между кредитора и ищеца, в качеството му на поръчител. Приети са и писмени доказателства, установяващи образуването на изпълнително дело спрямо ищеца, налагането на запор върху трудовото му възнаграждение и принудителното събиране на сумата по изпълнителното дело.

В хода на производството пред първоинстанционния съд, по искане на ищеца, е бил разпитан и един свидетел – М.В.С., който в разпита си е заявил, че му е известно, че ищеца А. В. е станал поръчител на негова позната, за да изтегли кредит.

Впоследствие тази негова позната преустановила плащанията по кредита, поради което кредиторите започнали да търсят ищеца и в крайна сметка последният погасил изтегления от неговата позната кредит. Свидетелят установява, че през цялото време ищецът е бил притеснен, като се притеснявал и за своите роднини и приятели.

Притеснението му произхождало от това, че непрекъснато с него се свързвали представители на различни фирми за погасяване на кредити, които го обвинявали, че крие лицето, получило кредита. Свидетелят посочва още, че такива обаждания е имало и до седмица преди съдебното заседание. Посочва, че му е известно, че има заведено дело от ищеца пред СРС, по което все още няма решение.

3

В мотивите на обжалвания съдебен акт първоинстанционния съд е намерил иска за изцяло основателен, като е приел, че законоустановения едномесечен срок по чл.

235 ал.5 ГПК за решаване е фрапантно неспазен. Едновременно с това е приел, че макар установените от разпитания по делото свидетел притеснения на ищеца да са му били причинени от трети лица, то неминуемо забавянето на постановяване на краен съдебен акт е допринесло за това. Същевременно, първоинстанционния съд е допълнил, че при забавено правосъдие обичайните вреди се презюмират и не е необходимо негативните изживявания да се доказват конкретно, като е счел е, че претендираната сума е достатъчна, за да овъзмезди ищеца за установената забава от постановяване на съдебен акт за процесния период.

Както се посочи по-горе, настоящия съдебен състав изцяло споделя изводите, до които е достигнал и първоинстанционния съд. Преценката относно продължителността на едно съдебно производство и съобразяването му с изискването за разумен срок е свързана с точното определяне на периода на продължителност на производството, каквото е първото изискване на чл. 2 б ал. 2 от ЗОДОВ. В настоящия случай е безспорно, че от обявяване на гр. д. № 17031/2014г. по описа на СРС за решаване е изминал период от шест години и единадесет месеца към датата на предявяване на исковата молба, което от своя страна несъмнено сочи на нарушение на правото на ищеца, регламентирано и в ЕКПЧОС. От така констатираното от съда разглеждане на гражданското дело на ищеца пред СРС в неразумен срок, ищецът търпи неимуществените вреди, изразяващи се в чувство за малоценност от незачитане на личните и гражданските му права, наложено от обективния факт, че повече от шест години съд не се е произнесъл по искането му, макар да е бил сезиран за това.

Съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява именно такива неимуществени вреди ( Решение № 60242 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 339/2021 г., III г. о., ГК, което съобразява и практиката на Европейския съд по правата на човека по този въпрос). Ето защо, поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на делото. В този смисъл, липсата на събрани гласни доказателства или оскъдността на такива, че вреди от такъв характер са настъпили за ищеца от забавеното правосъдие, не обосновава недоказаност на претенцията. Липсата на събрани доказателства как конкретно се е отразило забавянето на делото по отношение на ищеца има значение единствено при преценка на размера на дължимо обезщетение. В разглеждания случай, не се установява настъпване на различни от описаните по-горе обичайни вреди върху психическото и емоционалното състояние на ищеца, поради което съдът, с оглед установената презумпция, приема, че неимуществени вреди са налице, но не надхвърлят обичайното преживяване. Ето защо, при съобразяване на критериите за присъждане на справедливо обезщетение – продължителност на забавянето, характера на производството пред СРС, както и при преценка на икономическите критерии за страната, съдът намира, че дължимото обезщетение за ищеца възлиза на това, присъдено от първоинстанционния съд, а именно – пълния претендиран размер.