Определение № 495 от 18.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 495 гр. София, 18.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Ирина Петрова Касационно търговско дело № 20258002902524 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците И. Х. С. и Р. Г. С. срещу решение № 225 от 10.07.2025г. на Апелативен съд Пловдив по в.т.д.№ 162/2025г. за потвърждаване на решението по т.д.№ 162/2025г. на ОС Стара Загора, с което е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че дължат при условията на солидарност на ищеца „Юробанк България“АД, на основание Договор за кредит № 365-36 от 10.01.2008г. за покупка, строителство и ремонт“, Анекс и споразумение към него, обявен за предсрочно изискуем, сумата 34 514,38 евро, представляваща главница, ведно със законната лихва от 21.04.2021г.; сумата 4 453,17 евро - възнаградителна лихва за периода от 01.04.2019г. - 21.10.2020г.; сумата 1 655,24 евро - мораторна лихва за периода 01.04.2019г. - 18.04.2021г. и 27,07 лева- имуществена застраховка, за които е издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.дело № 1852/2021г. на Районен съд Стара Загора.

В касационната жалба са изложени оплаквания за нарушение на материалния и процесуалния закон, на правото на ЕС с искане договорът за кредит да бъде прогласен за нищожен, поради действието в условието на крайна нужда при последващите изменения на договора и нарушаване на съдебната практика на СЕС в областта на защита на потребителите.

Касаторите считат, че достатъчно основание за отмяна на въззивния акт е 1 обстоятелството, че ищец по делото следва да е цесионерът „С.Г.Груп“ ЕАД, но той е конституиран като трето лице помагач. Твърдението е, че уведомлението по чл.99,ал.3 ЗЗД е произвело действие „спрямо всички трети лица“ и банката е действала както без активна процесуална легитимация, така и без правен интерес от иницииране на производството по иска по чл.422 ГПК. Изложени са мотиви за „противоречие между чл.99 ЗЗД и чл.226 ГПК“ с твърдението, че новият кредитор е този, който притежава активна процесуална легитимация, респ. правото да предяви иска. Поддържа се, че т.10б от тълкувателно дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е несъобразена с мястото на нормата на чл.415 и чл.422 ГПК, които са част от заповедното, съответно от изпълнителното производство, а разпоредбата на чл.226 ГПК е относима само към исковия, но не е приложима в изпълнителния процес.

Касаторите считат, че прилагането на разпоредбата на чл.226 ГПК в изпълнителния процес е процесуално недопустима аномалия, тъй като в изпълнителния процес не се изисква съгласие на длъжника за конституирането на новия кредитор на мястото на стария. В тази връзка е поставен първият въпрос

1/ „Следва ли отговорът, даден в т. 10 б от тълк. дело №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да бъде прилаган и в изпълнителния процес, или съществува противоречие между чл. 99 ЗЗД, и чл. 226 ГПК и респ. в тази си част тълкувателната практика на ВКС, следва да бъде приета за неправилна.

На следващо място са изложени съображения относно разглеждане на института на крайната нужда (чл.26-35 ЗЗД) като част от задължението на съда по чл.7,ал.3 ГПК, със съображения, основани на аналогия с практика на ВКС досежно нищожност на неустойка, уговорена в явно по- високи размери от обичайните. Поддържа се, че при предоставяне в заем на парични средства, които се използват за погасяване на съществуващи задължения, кредитополучателят следва да се приеме, че действа в условията на крайна нужда, изразяваща в запазване на движима и/или недвижима вещ, било предоставен в обезпечение недвижим имот на същия и/или друг кредитор, учреден реален и/или особен залог и пр., т.е. осъществена е хипотезата на чл.

26 ЗЗД, а това води до нищожност на процесния договор, доколкото „последният не е сключен при по-лоши условия от първия или явно неизгодни такива“. Касаторите излагат тезата, че след като съдът служебно следи за неравноправни клаузи в потребителските договори, това налага извода, че 2 института на крайната нужда е част от хипотезата на неравноправна клауза като „фикцията, в която едно вземане е предоговорено, предполага именно крайната нужда, поради което трябва да бъдат изследвани всички обстоятелства, свързани със сключването на последващите изменения на процесния заемен договор“ като се позовава на решението по гр.д. № 700/2020г. на РС Пещера. В тази връзка е поставен вторият въпрос 2/ „Следва ли институтът на крайната нужда /чл. 26 - чл. 35 ЗЗД/ да бъде разглеждан като част от задължението на съда по реда на чл. 7, ал. 3 ГПК, изразяващо в задължението същият да следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, предвид и приложното поле на ПЕС и на негови източници - 169 от Договора за функциониране на ЕС, Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори, Решение от 17 май 2022 г. по дело С-600/19 по описа на СЕС, решение от 17 май 2022 г. по съединени дела С-693/19 и С-831/19 по описа на СЕС, Определение от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23 по описа на СЕС, и др?“.

В касационната жалба са поставени въпроси до Конституционния съд на Република България:

1/ Предвид разпоредбата на чл. 121 от Конституцията на Република България, съгласно която, целта на съдебните производства е да бъде установена истината, противоконституционно ли е ограничението:

1.1. въззивният съд да се произнася само по оплакванията, изложени във въззивната жалба, когато следва да бъде потвърден или постановен съдебен акт, която противоречи на Конституцията, закона, трайната съдебна практика на ВКС или на източник на Право на ЕС;

1.2. страна по делото да представи относими за правилното решаване на същото доказателства, които са й били известни, но не е предприела действия пред първоинстанционния съд в тази насока.;

2/ Предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от Конституцията на Република България, във връзка с Решение по дело С-279/2009 на CEC - DEB, съгласно която всички граждани са равни пред закон, респ. със същите права се ползват и юридически лица, противоконституционно ли е ограничението на разпоредбата на чл. 417, т. 2 ГПК, чрез която се предоставя привилегия само на кредитните институции, спрямо другите участници в кредитния пазар 3 и/или други дружества, чието счетоводство - въз основа на нормативен акт или по своя инициатива - търпи проверка от лицензиран експерт-счетоводител /одитор/, и следва ли да се счита, че същата нарушава забраната за дискриминация, съгласно чл. 19, ал. 2, изречение второ, предложение последно от Конституцията на Република България, във връзка с чл. 10 ДФЕС, чл. 21, предложение единадесет /имотно състояние/ от Хартата на основните права на ЕС, във връзка с чл. 54, ал. 1 ДФЕС, и практиката на СЕС /Решение по дело С-279/2009 на CEC - DEB/, както и поставя ли потребителите в неравноправно положение спрямо юридическите лица, които се ползуват от горепосочената правна норма.

Със съображенията, че при възникване дори и на най-малко съмнение, досежно евентуална дискриминация, предвид разпоредбата на чл. 417, т. 2 ГПК, спрямо другите участници в кредитния пазар и/или други дружества, чието счетоводство - по закон или по своя инициатива - търпи проверка от лицензиран експерт- счетоводител /одитор/, се иска да бъде отправен към СЕС или пред КСРБ въпросът: „Представлява ли разпоредбата на чл. 417, т. 2 ГПК, привилегия за кредитните институции, спрямо другите участници в кредитния пазар и/или други дружества, чието счетоводство - по закон или по своя инициатива - търпи проверка от лицензиран експерт-счетоводител /одитор/, и следва ли да се счита, че същата нарушава забраната за дискриминация, съгласно чл. 10 ДФЕС, чл. 21, предложение единадесет /имотно състояние/ от Хартата на основните права на ЕС, във връзка с чл. 54, ал. 1 ДФЕС, и практиката на СЕС /Решение по дело С-279/2009 на СЕС DEB/, както и поставя ли потребителите в неравноправно положение спрямо юридическите лица, които се ползват от горепосочената правна норма)“.

В писмен отговор насрещната страна оспорва основателността на искането за допускане на частното касационно обжалване и основателността на жалбата.

Третото лице помагач не е депозирало писмен отговор.

За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:

С оглед изложените в касационната жалба оплаквания и доводи и симетричните на тях поставени в изложението въпроси, настоящият състав счита, че съществува необходимост и смисъл да бъдат възпроизведени единствено мотивите към обжалвания акт, които имат в някаква степен 4 значение и относимост (чл.290, ал.2 ГПК) към въведените и очертани от касаторите в пределите на исканата касационната проверка проблеми. Тези относими правни изводи и аргументи в постановеното от Апелативен съд Пловдив решение са:

Въззивната инстанция е констатирала, че първоинстанционният съд е извършил проверка на неравноправност на клаузи от договора за кредит и последващите съглашения към него, и по делото е установена нищожността на уговорките, отнасящи се до капитализацията на просрочени лихви и те не са породили правно действие; Дължимата сума за главница по договора за кредит е определена съобразно първоначалният й размер и без зачитане действието на сключените допълнителни споразумения. Въззивната инстанция се е произнесла и по доводите за недействителност на клаузата от чл.4.1 от договора. Приела е, че тя визира възнаградителна лихва, след изтичане на 15 годишен срок от договора, до какъвто срок не се е стигнало поради неизпълнение на задължението на кредитополучателите и обявяване през 2020г., на предсрочната изискуемост на сключения през 2008г. договор.

Анализирала е, че първоначално договореният лихвен процент е определен точно и ясно – от 6.2% за първите 15 години. Даден е отговор, че оспорваната разпоредба на т.5 от договора предвижда такса за предсрочно погасяване, каквото не само не е осъществено, но е и реализирано неизпълнение, довело до надлежно упражнено право на банката да обяви предсрочна дължимост на вноските, за която длъжниците са валидно уведомени.

За неоснователни са счетени направените за пръв път с уточнението на въззивната жалба възражения срещу активната процесуална легитимация на ищеца „Юробанк България“АД да предяви иска по чл.422, ал.1 ГПК.

Изложени са съображенията, че договорът за цесия с цедент „Юробанк“ и цесионер „С.Г.Груп“, е сключен на 30.06.2021г. - след дата на издаване на заповед за незабавно изпълнение от 09.06.2021г. по ч.гр.дело № 1852/2021г. на Районен съд Стара Загора, а съгласно задължителните указания, дадени в т.10б от ТР №4/2013г. по тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК на ВКС , при настъпило частно правоприемство, легитимиран да предяви иска е праводателят заявител в заповедното производство, на когото съдът е дал указанията по чл.415, ал.1 ГПК (каквато хипотеза е настоящата) и исковият процес ще продължи между заявителя и ответника по правилото на чл.226 ГПК със 5 съответно приложение и на нормите на 226, ал.2 и ал.3 ГПК. Анализирано е в синихрон с указанията по тълкуватеното решение, че в настоящата хипотеза на частно правоприемство по договор за цесия, цесионерът няма качеството на заявител, указанията по чл.415, ал.1 ГПК са дадени на цедента, който е легитимиран да предяви иска. Възпроизведени са мотивите от тълкувателния акт, че с предявяването на иска е създадена висящност на исковия процес от момента на подаване на заявлението, към който момент цедентът е носител на спорното право, поради което същият не предявява чужди права пред съд. В течение на делото той е праводател на прехвърленото спорно право и първоначална страна по смисъла на чл.226, ал.1 ГПК.

По второто касационно оплакване, развито чрез поставения втори въпрос - по отношение на преценка за поставяне на кредитополучателите в условията на крайна нужда, в резултат на която сделката е с явно неизгодни условия за тях, въззивната инстанция не се е произнасяла, тъй като довод, основан на разпоредбата на чл. 33 ЗЗД е заявен за първи път в касационното производство (като следва да се има предвид, че този институт е уреден в разпоредбата на чл.33 ЗЗД, а не в посочените към въпроса текстове, които регламентират всичките основания за недействителност). Пред окръжния и апелативния съд не са въведени твърдения з а приложена спрямо потребителите агресивна търговска практика при договарянето на клаузите от договора и допълнителните споразумения/анекси към тях (например принуда, злоупотреба с влияние, които значително са накърнили или е било възможно в значителна степен да накърнят свободата на избор или поведение на средния потребител и го подтиква да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел; за злоупотреба от страна на търговеца с всяко специфично нещастие или обстоятелство, от такава важност, че да накърни преценката на потребителя, и които са в обхвата на защитата на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 г. относно нелоялни търговски практики от страна на търговците към потребителите на вътрешния пазар, а не на Директива 93/13/ЕИО.