Решение № 330 от 18.12.2024, Окръжен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 330 гр. гр. Добрич, 18.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Жечка Н. Маргенова Томова

Членове:

Анна Великова

Станимир Т. А. при участието на секретаря Румяна Ив. Радева като разгледа докладваното от Анна Великова Въззивно гражданско дело № 20243200500622 по описа за 2024 година и, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството по делото е образувано по реда на глава XX от ГПК по повод въззивна жалба с вх. № 2668 от 10.06.2024г. по регистъра на Районен съд – Б., подадена от Р. П. Е. с ЕГН ********** от гр. Б., ж.к. “Б.“, ***, чрез адв. А. Д., срещу решение № 36/02.05.2024г. по гр.д.№ 366/2023г. по описа на Районен съд – Б. в частта, с която е признато за установено, че въззивницата дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК175074752, гр. С., бул. „***, по договор за потребителски кредит № ***/26.02.2020г. сумата в размер на 3400 лева, представляваща главница /чистата стойност на кредита/ по договора, ведно със законната лихва върху горната сума, начиная от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 28.02.2023г., до окончателното й изплащане – вземане, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 48/17.03.2023г., издадена по ч. гр. д.

№ 119/2023г. на Балчишкия районен съд.

Въззивницата намира решението за недопустимо и неправилно в обжалваната му част. Недопустимостта на съдебния акт е обоснована с довода, че решението е постановено свръх петитум, в противоречие с принципа за диспозитивното начало в гражданския процес, защото искът е предявен за установяване на задължение в размер на 2 424,43 лв., а съдът е признал за дължима сума в повече – 3 400 лв., като не е съобразил също и, че сумата от 2 424,43 лв. е посочената в заявлението по чл. 410 от ГПК и самият ищец изрично е признал факта, че ответницата е погасила част от главницата по кредита, а именно сумата над 2 424,43 лв. С оглед изложеното, 1 въззивницата счита, че е налице основание съдебното решение да бъде обезсилено в тази част като недопустимо.

Правилно било приетото от съда, че договорът е недействителен. При установеното обаче, че въззивницата е заплатила на кредитора по договора общо сумата от 4 860,60 лв. в периода от 31.03.2020г. до 15.08.2022г., в противоречие с разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, както и при нарушение на процесуалния закон и необосновано, съдът е достигнал до грешния извод, че с платените 4 860,60 лв. Е. е погасила единствено 975,57 лв. от главницата, като с останалата сума от 3 885.03лв. е погасила вземания на ответника по обявения от съда за нищожен договор. Съдържанието и целта на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК обосновавали извода, че всички плащания, които са направени от потребителя по кредита, следва да се считат, като такива за погасяване именно на чистата стойност на кредита. Това било обосновано и предвид възникналото между страните едно облигационно правоотношение, независимо, че по него са дължими суми, в т.ч. за услуги. С извършените плащания въззивницата не погасявала отделни задължения по договора, което било видно от приложените по делото платежни, тъй като в нито едно от основанията не било посочено погасяване на дължимо възнаграждение за допълнителна услуга. Ответницата оспорила действителността на задължението за заплащане на възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст" и услуга „Флекси", като и съдът приел, че договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен. Следователно извършените плащания са отишли за погасяване на съществуващите задължения. Начинът, по който кредиторът е осчетоводил всяка една извършена вноска бил без правно значение.

Отнасянето на платените суми за погасяване на нищожни възнаграждения и лихви водело до ползи за недобросъвестната страна по договора, която така черпела права от собственото си недобросъвестно поведение и вреди за добросъвестната страна, която въпреки добросъвестното си поведение и погасяване на действителните договорни задължения, била принудена да води отделно дело за защита на своите права. На следващо място, първоинстанционният съд не обсъдил и направеното възражение, че не е осъществено твърдяното в т. VI от договора „рефинансиране", с оглед което в действителност насрещната страна е предоставила на въззивницата сумата от 1 633,23 лв., а не предвидената в договора главница от 3 400 лв. Доказателства в оборване на това твърдение насрещната страна не представила, което водело и до необоснованост на съдебното решение. Отправено е искане за частично обезсилване на решението и отмяна в останалата му обжалвана част с отхвърляне на иска и присъждане на разноски.

Въззиваемата страна оспорва въззивната жалба. Наведените в нея възражения и твърдения били недоказани и неоснователни. Решението било правилно и законосъобразно, като при постановяването му били взети предвид всички фактически обстоятелства и твърдения на ищеца, както и възраженията, направени от ответната страна. Счита за неоснователно възражението на въззивницата, че договорът и договорното възнаграждение 2 са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 11, т. 9 и т. 10 във вр. с чл. 22 и 23 от ЗПК, както и възраженията относно закупените допълнителни услуги „Фаст" и „Флекси", като в тази връзка са изложени подробни съображения, поддържани и в първата инстанция. Доказателствата по делото установявали и, че отпусната в заем сума е 3400 лв., а не 1633,23 лв., като с част от нея по искане на кредитополучателя е било рефинансирано старо задължение. Настоява за потвърждаване на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съединена за общо разглеждане е и частна жалба вх.№ 3457/25.07.2021г. от „Профи Кредит България“ ЕООД с ЕИК175074752, гр. С., бул. „***, срещу определение по чл. 248 от ГПК № 371/08.07.2024г. по същото дело, с което е оставена без уважение негова молба за изменение на решението в частта за разноските чрез намаляване на присъдения адвокатски хонорар на пълномощника на ответницата.

Частната жалбата е обоснована с подробни съображения за липсата на съответствие между присъдения адвокатски хонорар и фактическата и правна сложност на делото, при несъобразяване с решения на Съда на ЕС и практиката на върховния съд.

В отговор частната жалба е оспорена като неоснователна, с подробни съображения за правилността на определението.

Като постави на разглеждане подадените жалби, Окръжен съд – Добрич установи следното:

Въззивна жалба вх. № 2668 от 10.06.2024г. на Р. П. Е., изпратена по пощата на 05.06.2024г., се явява подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, с начало 22.05.2024г. и край 05.06.2024г., отговаря на изискваният на чл. 260, т.

1, 2, 3, 4 и 7 от ГПК и на чл. 261 от ГПК. Жалбата, предвид горното и като подадена от страна в първоинстанционното производство с правен интерес от оспорване на неблагоприятното за нея решение, чрез надлежно упълномощен адвокат, е допустима.

В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, с начало 17.07.2024г. и край 31.07.2024г., е подадена и частната жалба с вх.№ 3457/25.07.2021г. на „Профи Кредит България“ ЕООД. Като подадена от страна по делото с правен интерес от оспорване на неблагоприятното за нея определение, тя също е допустима.

По повод въззивната жалба Добричкият окръжен съд разгледа съдържащите се в нея оплаквания, становището на противната страна и с оглед на тях, в съответствие с уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на настоящата инстанция – служебна проверка на валидността на цялото решение, по допустимостта в обжалваната част, а по правилността – в рамките на посоченото в жалбата, и събраните по делото доказателства провери обжалваното решение и основателността на иска, като приема за установено следното:

3

Производството по 366/2023г. по описа на Районен съд – Б. е образувано по повод искова молба „Профи Кредит България” ЕООД, с която против Р. П.

Е. са предявени искове по чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за установяване съществуване на парични вземания, за които е издадена заповед за изпълнение № 48/17.03.2023г. по ч.гр.д. № 119/2023г. по описа на БРС и които произтичат от сключен между страните договор за потребителски кредит № ***/26.02.2020г.: главница в размер на 2424,43 лв., договорно възнаграждение в размер на 504,77 лв. за периода 01.08.2021г. – 02.02.2022г.; законна лихва в размер на 291,35 лв., дължима от 02.02.2022г. до 27.02.2023г., както и както и обективно съединени с тях искове за осъждане на ответницата да плати на ищцовото дружество дължимите по същия договор суми от 566,72 лв. възнаграждение за закупена услуга Фаст и от 1322,24 лв. - възнаграждение за закупена услуга Флекси. Претендирани са законни лихви и разноски.

В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че между него като кредитор и ответницата като длъжник на 26.02.2020г. бил сключен договор за потребителски кредит № ***, при следните параметри: сума на кредита: 3400 лв.; срок на кредита: 36 месеца; размер на вноската: 165,56 лв.; годишен процент на разходите (ГПР): 49.13 %; годишен лихвен процент: 41.00 %; лихвен процент на ден: 0.11 %; общо задължение по кредита: 5960,46 лв. По поискана и закупена допълнителна услуга било договорено възнаграждение за закупена услуга Фаст в размер на 1020 лв. и възнаграждение за закупена услуга Флекси в размер на 2380 лв. Вноската по закупени допълнителни услуги била в размер от 94,44 лв. Общо задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги възлизало на 9360,46 лв., а общият размер на вноска - на 260 лв., с падеж на погасяване: 1-ви ден от месеца. Ответницата се запознала с условията по договора и доброволно подписала клаузите. В точка V от договора „Поискани допълнителни възможности“ била избрана опцията за рефинансиране по друго задължение на Р. П. Е. към „Профи Кредит България“ ЕООД, в размер на 1766,77 лв. На 27.02.2020г. ищецът превел сумата в размер на 1633,23 лв. по посочена от ответницата банкова сметка.

Съгласно чл. 4 от Общите условия към ДПК № *** длъжникът дължал на дружеството договорно възнаграждение за изтегления кредит, предварително определено в погасителен план. Страните се споразумели договорното възнаграждение, което възниква за клиента като задължение към деня на отпускане на заема, да се разсрочи във времето и да се погасява от клиента в рамките на погасителния план. Към датата на предсрочната изискуемост неизплатеното договорно възнаграждение от страна на ответницата било в размер на 504,77 лв. Договорното възнаграждение се претендирало от падежа на първата неизплатена вноска - 01.08.2021г. до дата на предсрочна изискуемост - 02.02.2022г.

Длъжникът не изпълнявал поетите договорни задължения и направил петнадесет пълни и една непълна погасителни вноски, като след изпадането в забава и съгласно уговореното и прието от страните в чл.12.3 от ОУ, кредиторът можел да обяви предсрочна изискуемост с писмено уведомление 4 при просрочие на две или повече последователни месечни вноски в пълен размер. Така, на 02.02.2022г. договорът бил обявен за предсрочно изискуем.

На ответницата било изпратено и връчено уведомително писмо, с което тя била информирана, че задължението по заема е обявено за предсрочно изискуемо.

Размерът на погасеното от ответницата задължение по договора било в общ размер от 4 860,60 лв. и с тази сума били погасени: 4106,57 лв. по погасителен план; 458,64 лв. лихви за забава по кредита на основание т.12.1 от ОУ; 295,39 лв. законна лихва.

За вземанията си кредиторът подал заявление по чл. 410 от ГПК, по което било образувано ч.гр.д. № 119/2023г. по описа на БРС. Съдът отхвърлил заявлението на дружеството в частта, с която се претендират възнаграждение за закупени услуги Фаст и Флекси, като на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК указал на заявителя да подаде осъдителен иск. За останалата част от заявените вземания била издадена заповед за изпълнение и след подадено от длъжника възражение на заявителя било указано от съда да подаде установителен иск на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК.

В срок ответницата е подала отговор в оспорване на исковата молба по основание и размер. Възразила е за недействителност на сключения между страните договор за потребителски кредит №*** от 26.02.2020г., евентуално за нищожност на конкретни негови клаузи, на основание чл. 22 от ЗПК, както и на основание чл. 146 от ЗЗП и чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Изложила е конкретни доводи за нищожност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като възнаграждението за допълнителни услуги не е включено в ГПР, което означава, че размерът на същия е грешно посочен в договора и то само като процент, без изрично да са описани данни, послужили за неговото изчисляване. Позовала се е на нищожност на основание чл. 10, ал. 1, пр. второ (ясен и разбираем начин на клаузите) вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 11 и т. 12 вр. чл.