Решение № 260041 от 10.01.2022, Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е № 260041 гр. Пловдив, 10.01.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, V- ти граждански състав, в публично заседание на четиринадесети декември две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ГОЛЧЕВ при секретаря Катя

Янева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 6030 по описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:

Образувано е по повод на искова молба, подадена от „ЕВН

България Топлофикация” ЕАД срещу Б.Й.Г., с която се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца на основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД следните суми: сумата от 1 110, 83 лева, представляваща стойността на разпределена и доставена топлинна енергия за отопление и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация за периода 01.10.2018 г. – 30.04.2019 г. за обект, находящ се в гр. П., бул. „В. А.“ № ***, ап. **, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране в съда на заявлението по чл. 410 ГПК /14.02.2020 г./ до окончателното изплащане на вземането; сумата от 108, 05 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане върху главницата за периода 04.12.2018 г. – 13.02.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 1242/ 18.02.2020 г. по ч.гр.д. № 2521 по описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, IX- ти гр.с-в.

Ищецът твърди, че в качеството си на енергийно предприятие е единственото търговско дружество, притежаващо лицензия за производство и пренос на топлинна енергия на територията на гр. П., като съгласно чл.150 ЗЕ продажбата на топлинна енергия се осъществявала при публично известни общи условия.

Посочва, че ответникът в качеството си на собственик на обект, находящ се в гр.

П., бул. „В. А.“ № ***, ап. **, има качеството на клиент на топлинна енергия.

Поддържа, че за процесния период 01.10.2018 г. – 30.04.2019 г. била доставена от ищеца и била разпределена от търговеца, извършващ дялово разпределение, топлинна енергия за отопление и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация на обща стойност 1 110, 83 лева. Доколкото дължимата сума не е заплатена своевременно, върху нея се дължи и обезщетение за забава в размер на 108, 05 лв. за периода 04.12.2018 г. – 13.02.2020г. Посочва, че за процесните суми била издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК № 1242/ 18.02.2020 г. по ч.гр.д. № 2521 по описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, IX- ти гр.с-в. Същата била връчена на ответника като в месечен срок е постъпило възражение. Превид това, за ищеца възниква правен интерес от предявяване на иск за съществуване на вземането по реда на чл. 422 ГПК. Поради изложеното моли така предявената искова претенция да бъде уважена. Претендират се разноски.

В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника. Не се оспорва фактът, че ответницата е собственик на процесния топлоснабден недвижим имот. Поддъра, че за процесния период не е обитавала жилището и не е потребявала топлинна енергия. В имота са живели нейни близки - И. С. Г. и С. П.

Г., заедно с техните семейства. Сочи, че те са потребявали топлинна енергия в имота, като са поели задължение да заплащат всички консумативни разходи.

Поддържа се и че през продължителен период от време, отоплителните тела в имота са били отделени от топлопреносната мрежа.

Третото лице помагач - С. П. Г., макар и редовно призован /видно от призовка на л. 83 от делото/, не се явява, не изпраща процесуален представител и не взема становище по предявените искови претенции.

Преди да се пристъпи към обсъждане на спора по същество, съдът счита за нужно да посочи, че с влязло в сила протоколно определение от 14.07.2021г., производството по делото е прекратено спрямо другото трето лице помагач- И.С.Г.

/ л. 92 гръб /.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, счита за установено следното от фактическа и правна страна:

По допустимостта на предявените искове:

Видно от приложеното ч.гр.д. № 2521/ 2020 г., по описа на Районен съд Пловдив, IX- ти гр. състав, образувано по депозирано от „ЕВН България Топлофикация” ЕАД – гр. П. заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е издадена заповед № 1242 от 18.02.2020 г. Така издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника на дата 02.03.2020г, като на 25.03.2020г. е постъпило възражение. Дадени са указания на кредитора, като в законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск ( съобщение с указанията е получено от ищеца на 05.05.2020г., а исковата молба е входирана в съда на 02.06.2020г. ). Налице е пълен идентитет между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет на производството по делото. Предвид изложеното, така предявените искове са допустими.

По основателността на предявените искове:

За основателността на заявената главна искова претенция с правно основание чл.

422, ал.1 ГПК, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ищцовото дружество следва да установи при условията на пълно и главно доказване следните правнорелевантни факти: наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение с ответника по доставката на топлинна енергия през процесния период; че ответникът е потребител (собственик или ползвател на топлоснабдения имот) на услугите за обект, находящ се на адрес: гр. П., бул. „В. А.“ № ***, ап. **; че ищецът е изправна страна по договора, както и да установи размера на претенциите.

В рамките на настоящия процес, претенцията на ищцовото дружество за главница се формира от следните компоненти: доставена от ищеца и разпределена от търговеца, извършващ дялово разпределение, топлинна енергия за отопление и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация.

На първо място, настоящият съдебен състав счита за нужно да акцентира върху факта, че не съществува съмнение досежно обстоятелството, че ищецът като енергийно предприятие- доставчик на топлинна енергия, разполага с правото да търси възмездяване от потребителите в етажната собственост, за стойността на доставената, съответно разпределената топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост. В този порядък, не е налице непотърсена услуга, за която не се дължи заплащане ( в тази насока са и изричните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК на ВКС ). По същия въпрос е налице и произнасяне на Съда на ЕС, IV- ти с-в от 05.12.2019г. по съединени дела С‑ 708/17 и С‑ 725/17, по отправени преюдициални запитвания. В посоченото решение на съда на ЕС е отразено, че се допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Със същото решение е прието и че се допуска национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата, пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент. Предвид изложеното, то настоящият съдебен състав счита за неоснователно възражението на ответната страна, че процесната услуга е непотърсена и че се касае за нелоялна търговска практика, упражнявана от ищцовото дружество.

Облигационното правоотношение, което възниква и на което ищецът основава претенцията си, произтича от договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, който се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ ( в тази връзка- Решение № 38/ 28.02.2014г. по гр.д. № 7471/ 2013г., по описа на ВКС, IV- то г.о. ). Общите условия следва да бъдат публикувани в един централен и един местен ежедневник в градовете с битово топлоснабдяване, което в случая е сторено. Съгласно изричната норма на чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ, общите условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. По делото са ангажирани доказателства за публикуването на общите условия в един национален и един местен ежедневник преди процесния период- в. „М.“ и в. „Н.“ / л. 7- 11 от делото/. Изложеното води до извода, че е спазена изискуемата от закона процедура по приемането и публикуването на общите условия за продажба на топлинна енергия.

За да бъде обвързан от договора, ответникът следва да е титуляр на правото на собственост, респективно на вещно право на ползване върху обект, находящ се в сграда в режим на етажна собственост – чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Обстоятелството, че именно Б. Г. е титуляр на правото на собственост върху процесния имот е факт, който се признава от процесуалния представител на ответницата и който е отделен за безспорен и ненуждаещ се от доказване ( открито съдебно заседание от 18.10.2021г.- л. 96 гръб ). От изложеното следва, че между страните по спора е възникнало валидно облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия, доколкото, както бе изяснено по-горе, същото възниква с конклудентни действия, предвид обстоятелството, че ответникът е потребител на топлинна енергия в качеството му на собственик на топлоснабден имот. Съдът счита за нужно да поясни и следното: действително, в чл. 149 ЗЕ е предвидена писмена форма на договора, но съобразно задължителните разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на Върховен касационен съд, ОСГК, писменият договор, не е форма за действителност, а форма за доказване на облигаторното правоотношение.

Съответно, същият представлява едно от възможните доказателствени средства, регламентирани в ГПК за установяване на договорната обвързаност между ищеца и ответника. Според настоящия съдебен състав, присъединяването към абонатната станция или нейно самостоятелно отклонение на лице – титуляр на вещно право на собственост и наличието на отоплителни тела в топлоснабдения имот, установява сключването на договор с ищцовото дружество чрез конклудентни действия. Тоест, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие ( изрично в тази насока- т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д.

№ 2/2017 г. на Върховен касационен съд, ОСГК ). В това си качество на клиенти на топлинна енергия, те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената и разпределена топлинна енергия.

Предвид гореизложеното, от правна страна не съществува съмнение, че ответникът е потребител на предоставената от ищцовото дружество услуга, поради което и за последното съществува право да претендира суми за доставена, съответно отдадена топлинна енергия, както от отоплителните тела, намиращи се топлоснабдения имот, така и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация. Във връзка с твърденията на ответната страна, че в процесния период недвижимият имот е предоставен на трети лица за ползване, то същите са неотносими към предемата на делото. В случай, че ответницата е предоставяла имота за ползване ( без оглед на това дали е било по силата на възмезден или безвъзмезден договор ), то тя би имала регресно вземане срещу ползвателите на облигаторно основание за режйните разноски, които е заплатила. Обстоятелството, че през процесния период имотът е ползван от трети лица обаче, не освобождава ответницата от задължението да заплаща на доставчика на услугата потребеното количество топлинна енергия. Както вече бе посочено, правоотношението възниква между топлопреносното предприятие и собственика или вещния ползвател на имота. След като няма спор, че през процесния период ответницата е била титуляр на собствеността върху имота ( и не са налице вещни ползватели ), то именно тя носи отговорност за заплащането на генерираните задължения за доставена и разпределена топлинна енергия ( т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на Върховен касационен съд, ОСГК ). В тази връзка, по делото бе разпитан св. - лицето Д. К. / л. 121 /. Макар и съдът да не поставя под съмнение достоверността на неговите показания, то същите на изцяло ирелевантни досежно предмета на доказване по делото. Св. възпроизвежда обстоятелства, касаещи облигаторното правоотношение, възникнало между ответницата и лицата С. Г. и И. Г.. Същото обаче, не е от значение на настоящия спор, поради което и съдът не счита за нужно да подлага на допълнително обсъждане свидетелските показания.