Решение № 21900 от 30.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21900 гр. София, 30.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 28 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря Диана Г. Димитрова като разгледа докладваното от АНДРЕЙ КР. ГЕОРГИЕВ Гражданско дело № 20251110112062 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Делото e образувано по искова молба на Е. В. Я. срещу „Изи асет мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД, с която са предявени претенции за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищцата не е обвързана от сключения между нея и първия ответник Договор за паричен заем № 4905132/19.09.2023 г., тъй като последният е нищожен поради противоречие със закона – не е посочен правилно годишният процент на разходите, начинът на определяне на лихвата и няма ясно определен срок за плащане, както и за това, че ищцата не е обвързана от сключения между нея и втория ответник Договор за предоставяне на гаранция № 4905132/19.09.2023 г., тъй като последният е нищожен поради противоречие със закона – сключен е с цел увеличаване на разходите по кредита над допустимия по закон максимален размер или в нарушение на добрите нрави, евентуално – да се прогласи нищожност само на клаузата за възнаграждение на втория ответник в чл. 3, ал. 1 от последния договор.

Ищцата твърди, че сключила с първия ответник Договор за паричен заем № 4905132/19.09.2023 г., по силата на който бил предоставен кредит от 2000 лева, които следвало да върне до15.03.2025 при лихвен процент от 40 % годишно, и в договора бил посочен годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 48,35 %. В чл. 4 от договора обаче било договорено задължение ищцата да обезпечи до три дена задълженията си с банкова гаранция или поръчител, вкл. избран от първия ответник. В изпълнение на това задължение ищцата сключила с втория ответник Договор за предоставяне на гаранция № 4905132/19.09.2023 г., с който той се съгласил да поръчителства по дълга към 1 първия ответник, ако получи възнаграждение в размер на 1340,10 лева.

Поддържа, че това възнаграждение следвало да се включи като част от ГПР по кредита, като двамата ответници са свързани лица, че възнаграждението е уговорено в противоречие с добрите нрави, като цели повишаване на кредитните разходи, поради което и договорът за кредит е нищожен, а също така и поради неправилно посочване на ГПР в последния, като не са включени разходите за обезпечение, а и не е посочен краен срок и е неясно какви са лихвените разходи. Иска уважаване на исковете. Претендира разноски.

В законоустановения срок е подаден отговор от първия ответник – „Изи асет мениджмънт“ АД, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен, защото договорът бил валидно сключен в съответната форма, имал всички реквизити – срок, погасителен план, и ищцата била запозната с условията, а и се целяло обезпечаване на кредита, от което ответникът имал интерес, и затова как ще се намери то не било свързано с договора, а докато се сключвал последващ договор, не следвало да се включва разходът за поръчител в разходите по кредита, от които се определя ГПР, защото бил уговорен за изпълнение на акцесорно задължение на ищцата по договора за кредит, и то с друго лице. Ищцата имала и право на отказ. Иска отхвърляне на иска. Претендира разноски.

В законоустановения срок е подаден отговор от втория ответник – „Файненшъл България“ ЕООД, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен, тъй като ищцата свободно била избрала да сключи договор с него, който е отделен от договора за кредит, с ясен предмет и ясно описани задължения. Иска отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Възразява, че ищцата няма право да ползва безплатно представителство, тъй като не е материално затруднено лице, а евентуално – исканият адвокатски хонорар е завишен.

В съдебното заседание ищцата не се явява и не изпраща представител. С писмена молба моли за уважаване на предявените искове. Претендира разноски. Представя списък на разноските. Ответниците „Изи асет мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД не изпращат представител.

Като разгледа доказателствата по делото с оглед твърденията и възраженията на страните съдът намира за установена следната фактическа обстановка:

С определението за насрочване на делото (на лист 52 – 53) съдът е обявил за общоизвестно, че ответниците са свързани лица, както и за безспорни между страните следните факти: че между ищцата и „Изи асет мениджмънт“ АД е бил сключен Договор за паричен заем № 4905132/19.09.2023 г., които предвижда, че до три дена след усвояването му ищцата следва да предостави обезпечение, посочен е ГПР от 48,35 % и за изчисляване на ГПР като разход по кредита е предвидена единствено възнаградителната лихва по него; че по сключения между ищцата и втория ответник договор е предвидено възнаграждение за осигуряване на поръчителство от 1340,10 лева.

Съгласно представения на лист 8 – 10 от делото договор за кредит 2 отпуснатият на ищцата кредит е в размер на 2000 лева за 18 месеца при лихвен разход от 691,90 лева (обща сума за връщане 2691,90 лева). В чл. 4 е предвидено задължение за учредяване на обезпечение в 3-дневен срок от сключване на кредита, като това може да стане с учредяване от ищцата на банкова гаранция, ако тя намери двама поръчители, или от одобрено от ответника дружество, което да поръчителства.

Въз основа на така установените факти съдът намира следното от правна страна:

Предявени са субективно съединени отрицателни установителни искове с правна квалификация на първия – чл. 124, ал. 1, предл. трето ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД; чл. 22, ал. 1 ЗПКр, и чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, а на този срещу втория ответник – чл. 124, ал. 1, предл. трето ГПК във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. второ и трето ЗЗД, а евентуално срещу втория ответник – по чл. 124, ал. 1, предл. второ ГПК във връзка с чл. 26, ал. 4 ЗЗД; чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД и чл. 19, ал. 4 ЗПКр, за установяване, че страните не са обвързани от сключен помежду им договори за кредит и осигуряване на гаранция поради неговата нищожност поради противоречие със закона – не съдържа реквизит – правилно посочен годишен процент на разходите или посочване на лихва, евентуално – като противоречащи на добрите нрави, а за втория договор – че само клаузата за определяне на възнаграждение противоречи на добрите нрави.

Искът срещу първия ответника се уважава, ако съдът установи, че между страните е сключен договор за потребителски кредит, в който не всички вземания, които са разходи, установени за отпускане на кредита, са били включени в общия размер на разходите по формулата за изчисляване на ГПР, или не е посочен лихвен процент. Исковете срещу втория ответник се уважават, ако се установи, че договорът е сключен в нарушение на изискванията за справедливост в оборота или с цел увеличаване на нелихвени разходи по кредита, съответно – че е сключен възмездно с тази цел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаградения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 понятието „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходи за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предявяването на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход за кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

3

В настоящия случай между страните е безспорно, че в чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит е предвидено, че кредитополучателят следва да представи обезпечение с избрани от него поръчители или банкова гаранция, като ако не направи това е длъжен да сключи договор за поръчителство с избрано от кредитодателя лице.

Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които посочената клауза от договорите възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, а и предвиждат свръхобезпечение, което не е необходимо за заем на толкова ниска стойност.

Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за обезпечение на вземанията на кредитора по договора. По този начин, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними за заемателя, заемодателят цели да се обогати. Същевременно по делото няма данни договорът за потребителски кредит да е можело да бъде сключен без клаузата на чл. 4, съответно без предоставяне на обезпечение, поради което предоставянето на исканото обезпечение е условие за отпускане на кредита с посочената в договора лихва и представлява „търговско условие“ за отпускане на кредита, а това означава, вкл. според практиката на Съда на Европейския съюз – т. 6 от диспозитива на Решение от 13.03.2025 г. по дело C-337/23 АПС бета България и Агенция за контрол на просрочени задължения.

Следователно се налага изводът, че уговарянето на поръчителство от определено от кредитора лице и заплащането на възнаграждение на това лице, цели единствено необосновано увеличаване на разходите по договора в нарушение на предвидените от законодателството забрани за уговаряне на лихва и ГПР над определен размер.

Поради това и доколкото съгласно изложените по-горе мотиви за съдържанието на понятието „общ разход по кредита за потребителя “ разходите за поръчител следва да бъдат включени в ГПР по сключения между страните договор.

Така при посочения в договора за кредит ГПР от 48,35 % при сума на кредита от 2000 лева максималните допустими разходи, за да се установи, че посоченият ГПР е правилен, възлизат на посочения процент от отпуснатата сума, или 967 лева. Тъй като кредитът е отпуснат за 18 месеца, максималният възможен разход би бил 1,5 пъти последната сума, или 1450,50 лева, като това е изчислението на абсолютно максималния разход, ако се приеме, че кредитът се връща наведнъж в края на периода, а при месечни вноски сумата би била доста по-малка.

Разходите по кредита обаче възлизат на 691,90 лева лихвени разходи и 1340,10 лева възнаграждение на дружеството – поръчител, или 2032 лева, т.е. посоченият в договора ГПР не отговаря в никакъв случай на действителния.

Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз – т. 55 от Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 Профи кредит България, посочването на ГПР, 4 който не отразява точно всички разходи по член 3, буква „ж“ от Директива 2008/48, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Поради това, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Поради това, на основание чл. 22, ал. 1 ЗПКр във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПКр договорът за кредит е нищожен.

Поради основателността на главния иск за нищожност на сключения договор, съдът не дължи произнасяне по евентуалния иск за нищожност на клаузата за осигуряване на поръчителство.

Договорът за обезпечаване на поръчителство с втория ответник при обявяване на обезпечения договор за кредит за нищожен също се явява нищожен – поради липса на основание съгласно чл. 26, ал. 2, предл. трето ЗЗД, тъй като обезпечава задължения по нищожен договор, поради което и този иск следва да се уважи.