Решение № 147 от 25.03.2026, Районен съд - Търговище

РЕШЕНИЕ

№ 147 гр. Търговище, 25.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЯРА М. ПАНАЙОТОВА при участието на секретаря Б. П. като разгледа докладваното от ВЯРА М. ПАНАЙОТОВА Гражданско дело № 20253530101001 по описа за 2025 година

Предявен е иск, с правно осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК.

Ищецът, действащ чрез пълномощник твърди в исковата си молба, че между него и ответникът е имало сключен Договор за заем № 661277 / 22.11.2024 год., по силата на които ответникът му е предоставил в заем сумата от 700,00 лв., при ГПР 48.634 % и ГЛП 39.96 %, за срок от 9 месеца и обща сума за плащане по кредита в размер на 821,61 лв. В молбата се твърди, че ищецът по силата на договора е бил задължен да предостави обезпечение – ипотека, особен залог, поръчител или банкова гаранция в срок до 3 дни от сключването на същия, като в случай на неизпълнение дължал неустойка, определена още с представения СЕФ в размер на 618,36 лв., която се начислявала към вноските по заема и така общата сума възлизала на 1440,00 лв. Ищецът твърди, че до момента е заплатил доброволно за погасяване на задължението си по договора сума в размер на 719,06 лв., с което счита, че е погасил изцяло главницата по договора. В молбата се твърди, че така сключеният договор е нищожен, на осн. чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД, като противоречащо на закона, тъй като с клаузите по договора била нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10от ЗПК и се заобикаляла 1 разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което обуславял неговата недействителност по чл. 22 от ЗПК, като съображения са изложени подробно в молбата. Ищецът твърди, че посочения в договора ГПР, доколкото в него не е включена неустойката не отговаря по размер на действителния такъв, още повече, че липсвала каквато и да било конкретизация, или посочена методика при изчисляването на ГПР, поради което действителния ГПР, който следвало да отрази и неустойката, предвидена в договора надвишавал максимално допустимия по закон ГПР. Считайки, че като не е предоставил пълната информация за действителните разходи по договора за заем ответникът е нарушил закона и го е въвел в заблуждение относно действителния размер сумата, която следва да бъде възстановена, ответникът е нарушил принципа на добросъвестност в гражданските и търговски отношения, нарушил е императивни законови разпоредби и това влече недействителност на договора по чл. 22 от ЗПК. В молбата са наведени твърдения за нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 2, т. 7, т. 9 – 12, т. 15 и т. 16 от ЗПК, което също обуславя недействителност на договора. Твърди се в молбата, че клаузата за неустойка, дължима при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е нищожна, на осн. чл. 26, ал.1, пр. трето от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави, тъй като излизала извън обезпечителната, обезщетителна и санкционна функция, като доводи за това са изложени подробно в исковата молба. Поради това, считайки, че договорът между страните е недействителен, моли съда да постанови решение, с което да го прогласи за такъв, а в условия на евентуалност да прогласи за нищожна клаузата за договорена неустойка в размер на 618,36 лв. Претендира разноски. В съдебно заседание, чрез подадено от процесуален представител писмено становище поддържа предявения иск.

В дадения месечен срок ответникът е представил писмен отговор на исковата молба. В отговора е изразено становище за допустимост, но неоснователност на иска. Ответникът е изложил подробни доводи, че е на лице валидна облигационна връзка между страните, че при сключване на договора са покрити и спазени всички изисквания на ЗПК, съответно не са налице заявените от ищеца основания за недействителност на договора и нищожност на клаузата за неустойка. Твърди в отговора, че неустойката за неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение не следва да бъде включвано в ГПР по кредита, тъй като не представлява разход по 2 кредита, а е неустойка за неизпълнено задължение извън задължението за връщане на заемната сума, както и че в договора по ясен и разбираем начин е посочено как е изчислен ГПР. В отговора са изложени доводи, че клаузата за неустойка не противоречи на добрите нрави и същата не е нищожна на това основание. Моли съда да отхвърли иска. В съдебно заседание поддържа, изложените в отговора доводи, чрез писмено становище.

Съдът след преценка на събраните по делото доказателства прие за установено следното: Безспорно е по делото, че между страните е бил сключен Договор за кредит № 661277 / 22.11.2024 год., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца паричен заем в размер на 700 лв., за срок от 9 месеца, с размер на месечна погасителна вноска – 9 вноски по 160,00 лв.; с ГПР от 48.634 %, ГЛР 39.96 %, с обща сума за връщане 821,61 лв. Не се спори по делото, а е видно и от приложения СЕФ (л.9), както и от ОУ към договора, че в договора за кредит е била включена клауза, съгласно която ищецът се задължил да предостави на ответника едно от посочените в ОУ обезпечения, като в случай, че не предостави такова ще дължи неустойка в размер на 618,36 лв., която ще се заплаща разсрочено с месечните вноски по кредита. Видно от погасителния план, съдържащ се в договора след прибавяне на неустойката общата сума дължима от ответника е в размер на 1440,00 лв.

Видно от СЕФ, ГПР посочен в договора не включва възможни разходи, които кредитополучателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения, както не е включен размера на дължимата неустойка, при непредставяне на обезпечение.

Не се спори по делото, че ищецът реално е получил заемната сума в размер на 700,00 лв., както и че за погасяване на задължението си по договора е внесъл сума в общ размер на 720,10 лв., като последната вноска в размер на 160,00 лв. е от 28.05.2025 год. Видно от съдържащата се в отговора на ответника, в табличен вид разбивка на заплатените от ищеца суми, във вноската от 160,00 лв. се включва погасяване на главница, договорна лихва и неустойка.

При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни изводи: Видно от съдържанието на процесният договор, съдът приема, че към него са приложими както регламентацията Закона за потребителския кредит (ЗПК), установяващ императивни изисквания към 3 необходимото съдържание на договора за потребителски кредит. В настоящия случай, страните не спорят относно сключването на договора, както и относно това, че кредиторът е изпълнил задълженията си, а именно да предостави на длъжника договорената сума в размер на 700,00 лв., получена от последния, нито че част от задължението е погасено, чрез плащане.

Спорът е относно действителността на договора за потребителски кредит, сключени между страните от гледна точка на потребителското законодателство, като в тази връзка, съдът приема следното:

Съгласно изменението на ГПК (ред.ДВ. бр. 100/2019 г. ), разпоредбата на чл. 7, ал. 3 гласи, че съдът и служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто безспорно е настоящия договор за потребителски кредит, въз основа на който заявителят претендира присъждане на дължими суми, като съдът приема, че договорът противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба, договорът за кредит включва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Това нормативно изискване е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай ГПР не отговаря на законовите изисквания, доколкото в договора е посочен годишен процент на разходите (ГПР), но единствено като абсолютна процентна стойност - 48.634 %. В договора липсва посочване на взетите предвид конкретни допускания, посочени в ОУ и използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин по конкретния договор, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК . Това е така, защото според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК , ГПР изразява общите 4 разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в случая в договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като не става ясно как е формиран ГПР.

Отделно от това предвидената в договора неустойка за непредставено обезпечение, съдът счита, че като разход по кредита, по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъде включена при изчисляване на ГПР. Съобразно правилото на чл. 19, ал.4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левово или във валута, опредЕ. с постановление на МС на РБ ( основен лихвен процент плюс 10 пункта), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от заемната сума.

В настоящия случай при включване на неустойката, като разход по кредита ГПР надвишава законоустановения размер, доколкото дори и без специални знания и при математическо сбор на дължимата лихва – 121,61 лв. и неустойка – 618,36 лв., или сумата общо от 739,97 лв. се установява, че надхвърля заемната сума от 700,00 лв.

Ето защо съдът приема, че посочения ГПР в договора единствено като абсолютна процентна стойност и с посочване на общата сума, дължима от потребителя е нарушено императивното изискване по чл. 11, ал.1, т.10 от ГПК, обстоятелство, обуславящо недействителността на договора изцяло, на осн. чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

За пълнота следва да се отбележи и следното: В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. Клауза, като уговорената в договора и в ОУ, според която се дължи неустойка в размер на 618,39 лв. при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, в кратки срокове от датата на усвояване на заемната сума на някое от предвидените 5 обезпечения, се намира в пряко противоречие с преследваната от Директива 93/13/ЕИО на Съвета, вкл. на чл. 6, § 1 от Директивата, цел, транспонирана в ЗПК. На практика, подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.

На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Неблагоприятните за кредитора последици от непредставяне на предвиденото в договора обезпечение са свързани с евентуални затруднения при събиране на вземането. Освен това, поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – няколко дни от сключване на договора, е нелогично и икономически необосновано.