Решение № 409 от 20.05.2026, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 409 гр. Шумен, 20.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, XII-И СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Д. Кирилова при участието на секретаря Теменужка Б. Димитрова като разгледа докладваното от Надежда Д. Кирилова Гражданско дело № 20263630100438 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во и 3-то от ЗЗД, във вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, във вр. чл. 143 от ЗЗП, във вр. чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 19, ал.

4 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК.

Производството по настоящото дело е образувано по искова молба от С. И. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Шумен, обл. Шумен, ж.к. „*** № 8, ап. 25, със съдебен адрес: гр. Шумен, ул. „Добри Войников” №15, ет. 1, чрез адв. Д. С. от АК - Шумен срещу ответника „Аксес Файнанс“ АД, с ЕИК 207140327, със седалище и адрес на управление: гр.

София, ул. „***“ № 1, бл. 9, ет. 2, представлявано от изпълнителния директор Цветан Кръстев.

Ищцата твърди, че на 20.11.2025 г. сключила с ответното дружество Договор за кредит „Бяла карта“, като счита, че същия противоречи на добрите нрави. В договора не ставало ясно как се определя фиксираната лихва в размер на 46.80 % и ГПР в размер на 59.28 %. Не била ясна и методологията на изчисляване на ГПР.

Счита за недопустимо наличието на разходи за събиране на вземането в размер на 120 лв., както и на начисляването на разход за събиране на вземането по 2.50 лв. на ден при просрочие. Излага, че задължението за предоставяне на поръчител представлявало въвеждане на ново, тежко задължение за потребителя, неизпълнението на което водило до значително и кумулативно оскъпяване на кредита. Това оскъпяване не било включено в ГПР и по този начин се заобикалял защитния механизъм, въведен от законодателя.

Моли съдът да се произнесе с решение, по силата на което на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД да прогласи за нищожен Договор за потребителски кредит от 20.11.2025 г., сключен между С. И. С. и „Аксес Файнанс“ АД.

В проведеното по делото съдебно заседание, ищцата, редовно призована, не се явява лично и не изпраща процесуален представител. От нейно име са депозирани писмени бележки на 04.05.2026 г., в които излага аргументи по съществото на спора, като моли предявеният иск да бъде уважен.

Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея са били редовно връчени на ответника. В законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл. 131 от ГПК, ответника „Аксес Файнанс“ АД, представя писмен отговор, в който заявява, че счита предявения иск за допустим, но неоснователен, като излага аргументи за неоснователност на 1 иска. Оспорва изцяло претенциите на ищцата. Излага, че в процесния договор не се съдържат твърдяните от ищцата клаузи. Заявява, че на кредитополучателя не са начислявани никакви суми във връзка с неустойки и разходи.

Същевременно оспорва твърденията на ищцата за нищожност на договора поради противоречието му с добрите нрави. Релевира доводи за действителност на Договора, като сочи, че същият е сключен при съобразяване с разпоредбите на ЗПК. Твърди, че ГПР по договора е изчислен законосъобразно, както и че ГЛП не противоречи на добрите нрави. В отговора на исковата молба излага подробни съображения относно твърденията си. Моли съда да отхвърли като неоснователен предявения иск и да им присъди сторените за това разноски.

В проведеното по делото съдебно заседание за ответното дружество, редовно призовано, не се явява представляващия дружеството и не изпраща упълномощен представител.

ШРС, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а се потвърждава и от събраните писмени доказателства, че между ищцата С. И. С., ЕГН **********, в качеството на кредитополучател и ответното дружество и „Аксес Файнанс“ АД, с ЕИК 207140327, в качеството на кредитодател, на 20.11.2025 г. е сключен Договор за кредит „Бяла карта“ № 11177880, по силата на който ответникът се съгласил да предостави на кредитополучателя револвиращ потребителски кредит по смисъла на закона за потребителския кредит, под формата на разрешен кредитен лимит в размер на 1 700.00 лв., равними на 869.20 евро, усвояем чрез международна платежна карта „Бяла карта“, като договорът е сключен за неопределен срок и предвижда многократно усвояване и погасяване на главницата чрез извършване на картови платежни операции. В чл. 4, ал. 1, т. 1 от договора е уговорен фиксиран годишен лихвен процент – 46.80 % /чл. 4, ал. 4/, респективно годишен процент на разходите – 59.28 %, а върху усвоения размер на кредита, кредитополучателя дължи дневен лихвен процент в размер на 0.13%, като лихвата се изчислява ежедневно по методика, приравняваща всеки месец на 30 дни.

Кредитополучателят се е задължил да заплаща общото си задължение до всяко пето число на текущия месец съгласно чл. 3, ал. 2 от договора. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора, „общото задължение“ към всеки един момент от действието на договора включва цялата усвоена и непогасена главница, начислена върху нея и непогасена договорна лихва, както и в случай че са начислени неустойки за неизпълнение на договорни задължения, лихва за забава и разходи/такси съгласно Тарифа на дружеството.

Съгласно чл. 11 от договора при неплащане на пълния размер на общото си задължение кредитополучателят е задължен в срок до 5-то число на календарния месец да заплати минимум 19% от общото задължение към последното число на предходния календарен месец, която сума служи за частично погасяване на задълженията му.

По делото са приети Договор за кредит „Бяла карта“ № 11177880/20.11.2025 г. и Тарифа на „Аксес Файнанс“ АД относима към договори за кредит „Бяла карта“, които уреждат всички видове разходи/такси по договора.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

По отношение на процесния договор за кредит приложение намират разпоредбите на ЗПК, доколкото по своята същност облигационното правоотношение между страните представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20 и ал. 2 от и чл. 12, ал. 1, т. 7 и т. 9 от ЗПК изисквания. Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 от ЗПК води до недействителност на 2 договора за потребителски кредит. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Нищожността е най-тежкият порок на сделките, тя е обективно състояние, което ги лишава от правно значение. Нищожните сделки не пораждат правни последици от момента на сключването им и не могат да бъдат заздравявани. Нищожността настъпва по право и всеки заинтересован правен субект може да се позове на нея. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че винаги е налице правен интерес от признаване нищожността на сключената сделка независимо от обстоятелството дали по същата е налице плащане, респективно дали е налице възможност за страната да предяви осъдителен иск, предвид което предявеният иск е допустим.

Разгледан по същество, иска е основателен.

Съобразно изложените от страните факти, релевираните доводи и възражения и при съвкупната преценка на представените доказателства, съдът намира, че облигационното правоотношение между страните е възникнало въз основа на Договор за кредит „Бяла карта“ № 11177880/20.11.2025 г.

Доколкото страна по процесния договор за кредит в качеството му на кредитополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид предмета на сделката, в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т. 1 от ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 от ЗПК. Съгласно посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Основателен е доводът на ищеца, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. По силата на §1, т.

1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорените разходи за събиране 3 и такса за поддръжка на отворен баланс са свързани с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя. В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като посочените разходи не са включени като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но в случай че бъдат включени, то процентът на разходите надхвърля допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер, като за това не са необходими специални знания предвид обстоятелството, че общият размер само на предвидените разходи за извънсъдебно събиране се равняват над 7.21%от главницата.

Следва да се даде отговор на въпроса дали горепосоченото обуславя нищожност на целия договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР. Както се посочи и по-горе, след като предвидените такси за извънсъдебно събиране и за поддръжка на отворен баланс не са включени като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но в случай че тези вземания бъдат включени, то процентът на разходите надхвърли допустимия съгласно императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В този смисъл са Решение от 13.03.2025 г. по дело C-337/23 на СЕС и Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС, според което за да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ /§ 40/. Разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива (чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета) разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.