Решение № 13721 от 09.08.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13721 гр. София, 09.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско дело № 20231110113043 по описа за 2023 година

Ищцовото дружество *** твърди, че на 29.12.2017г. между него, като заемодател, и ***. и З. Д. А. / солидарен и ипотекарен длъжник/, като заемател, бил сключен договор за заем – бизнес кредит, за обезпечение на който била учредена договорна ипотека. Твърди, че предоставил на заемополучателя сумата 15000евро, на посочените в договора етапи, при задължение да я върне, ведно с лихва на месечни вноски 330,72 евро, като се твърди, че поради забава, вземането е обявено за предсрочно изискуемо.

Твърди, че с разпоредбата на чл.2,3 с и d от договора е уговорена неустойка за забава, която се изчислява върху цялата изискуема главница от 14969,28 евро, на дневна база, като се претендира плащане за 226 дни по 0,23 % на ден, общо сумата от 6576,13 евро за период 3.9.2019г.-12.3.2020г., 1205,05 евро за период 14.7.2020г.-18.8.2020г., за които предявява установителни искове, интересът от които обосновава от издадена в негова полза заповед по чл.417 ГПК, срещу която е подадено възражение.

Ответникът ЕТ счита, че договорът за кредит е нищожен, защото разпоредбите за лихва и неустойка са нищожни, които са съществен елемент от договора, без които ищецът не би го сключил. Договорната лихва възлиза на 24 %, като ответникът счита, че същата не може да надвишава два пъти законната лихва, в случай, че договорът е обезпечен с ипотека, което противоречи на справедливостта на търговския оборот. Клаузата за неустойка е нищожна, защото излиза извън обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция на неустойката. Клаузите противоречат и на добрите нрави.

Ответницата З. А. в писмения отговор, оспорва иска като счита, че е потребител.

Твърди се, че към датата на сключване на анекса, сумите по договора за заем са изплатени / твърдение, което е оттеглено в първото по делото о.с.з./, като сочи, че прилага 1 доказателства, които не са приложени към отговора. Другите доводи в отговора съвпадат с доводите в отговора на ЕТ.

С определението по чл.140 ГПК, обявено за доклад по делото, без възражения на страните,е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че на 29.12.2017г. между ищеца, като заемодател, и ***. и З. Д. А. / солидарен и ипотекарен длъжник/, като заемател, бил сключен договор за заем – бизнес кредит, за обезпечение на който била учредена договорна ипотека, че ищецът е предоставил на заемополучателя сумата 15000евро, на посочените в договора етапи, при задължение да я върне ведно с лихва на месечни вноски 330,72 евро, при посочена в договора фиксирана лихва 24 %, че договорът е обезпечен с договорна ипотека, както и че от 29.1.2018г. плащането на месечни вноски е преустановено.

СРС, в настоящия си състав, е намерил за безспорно, че върху сумата 14969,28 евро, изчислено по 0,23 % на ден, евентуално дължимата неустойка, като изчисление възлиза на 6576,13 евро за период 3.9.2019г.-12.3.2020г., 1205,05 евро за период 14.7.2020г.-18.8.2020г.

Със същото определение, СРС е съобщил на страните, че му е служебно известно от справка от ТР, че по ЕИК ***, е регистрирано дружество ***, чието наименование е променено на 2.1.2018г. на Ленно АД, а на 16.3.2020г.- *** и че при сключване на договора, размерът на законната лихва възлиза на 10 %.

Видно договора за заем, разпоредбите на т. 2.3, б. „c“ и „d“ предвиждат следното:

„В случай, че заемополучателят не изпълни което и да е задължение по този договор на съответната дата на падеж, както и при предсрочна изискуемост на кредита, същият дължи неустойка за забава в размер на 0,23 % върху сбора от цялата непогасена част от предоставения заем и натрупалата се до момента договорна лихва, за всеки ден, считано от датата на падежа на дължимото плащане до момента на окончателното погасяване на всички просрочени дължими суми за главница, лихва и неустойки и други такси и разноски по настоящия договор. С цел избягване на съмнение неустойката по тази точка се дължи независимо от издаване на счетоводни или други документи за начисляването й“, а съгласно т. 2.3, б. „d“ „Неустойката за забава се начислява от деня, следващ падежа на съответното задължение, до деня на пълното му погасяване и се изчислява на база реално изминали дни“.

От правна страна. В договора е вписан кредитополучател по процесния договор за заем - ***, а солидарен длъжник - З. Д. А..

Следва да се посочи, че ответникът е един, като искът е предявен срещу физическото лице З. Д. А., притежаваща и търговско качество, като ***. Едноличният търговец не е различен правен субект от физическото лице, а качеството „едноличен търговец“ разширява неговата правоспособност с прибавяне на търговско качество. С Тълкувателно решение № 2/27.12.2001 г. по т.д. № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС се приема относителна обособеност на имуществото, придобито от едноличния търговец в търговското му предприятие, когато физическото лице с такова качество има сключен брак, при което се приема, че презумпцията за съвместен принос се изключва за придобитото по време на брака от едноличния търговец, когато то е резултат от упражняваната търговска дейност. В същото Тълкувателно решение отново се подчертава, че физическото лице и ЕТ са един и същ 2 правен субект. Сключвайки договор с ЕТ, по който договор солидарният и ипотекарен длъжник е в качеството си на физическо лице, безспорно цели прилагане на разпоредбата на чл.133 ЗЗД, и З. А. да отговаря с цялото си имущество спрямо кредитора – ищец.

СРС не обсъжда първоначално въведеното твърдение в отговорите за нищожност на целия договор, защото предмет на делото не е претенцията на ищеца за заплащане на възнаградителна лихва.

Спорният по делото материалноправен въпрос е относно действителността на договорната клауза, въз основа на която се претендира неустойка за забава в настоящото производство. Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Въз основа на тази регламентация, в доктрината и практиката са изведени безпротиворечиво функциите на неустоечното съглашение като форма на договорна отговорност – обезпечителна (стимулираща изпълнението), обезщетителна и санкционна. Като проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД) допустимо е уговаряне от страните на неустойка за вредите от неизпълнението, но само в рамките на присъщите посочени по-горе функции. Когато неустойката излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функция, същата би била нищожна поради накърняване на добрите нрави. Преценката за нищожност като изначален и несанируем порок на сделката или на част от нея е винаги конкретна и се прави за всеки отделен случай в зависимост от специфичните за отделния случай факти и обстоятелства и от общи за всички случаи критерии, сред които вида на неустойката (компенсаторна или мораторна) и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението.

Преценката, наред с това, се извършва всякога към момента на сключване на договора, а не с оглед конкретното неизпълнение – в този смисъл са мотивите в т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. За нищожността, като най-тежък порок на сделката, съдът следи служебно. Възможността да се присъжда неустойка без да се доказват конкретните вреди я характеризира като облекчена форма за реализиране на договорна отговорност. Съгласно посоченото тълкувателно решение, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите сила, равна по степен с тази на писаните правила, е намерило нормативно изражение в чл. 9 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Свободата на договаряне е ограничена в рамките на добрите нрави, а пристъпването им е основание за нищожност на договора, респективно - на несъобразена с добрите нрави клауза в него. Добрите нрави имат проявление спрямо всички граждански отношения, независимо от качеството на субектите, включително и за търговците.

Разпоредбата на чл.309 ТЗ / намаляването поради прекомерност/ се прилага след като се провери дали разпоредбата е валидна, като непротиворечаща на добрите нрави. Действително, кредитополучателят е „търговец”, но разпоредбата на чл.26, ал.1,пр.3 ЗЗД се прилага и по отношение на търговците- същата се прилага без оглед качеството на страните по договора. Автономията на волята на страните 3 да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл ограничението се отнася както за гражданските, така и за приватизационните договори, а също и за търговските сделки - арг. от чл.288 ТЗ. Така изрично се е произнесъл ВКС в цитираното ТР, по повод неустойката в приватизационните договори – в частност, неустойка по договор, сключен между търговци.

На база на тези изложени принципни съображения, в настоящия случай съдът достигна до убеждението, че процесната клауза за неустойка е нищожна. На първо място, тя е уговорена за обезпечаване изпълнението на едно парично задължение, като плащането й е ограничено от момента на пълно изпълнение, същата е предвидена да се изчислява на ден, като горното води извод, че неустойката е мораторна – предвижда се санкциониране на кредитополучателя, за забава.

Паричните задължения са лихвоносни, като на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД при забава в погасяването им се дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва.

Посоченият в тази разпоредба размер на вземането за обезщетение за забава, дължимо по силата на закона и без да е изрично уговорено, служи като стойностен показател за определяне на допустимите граници на договорната свобода, при което страните могат свободно да уговорят размер на обезщетение за забава, надхвърлящ размера на законната лихва, но по начин да не пристъпва добрите нрави, разглеждани като рамки на договорната автономия. Този нормативно определен размер служи и като ориентир за определяне на очакваните вреди от неизпълнението.

Към датата на сключване на договора за заем размерът на законната лихва е 10 % при основен лихвен процент, определен от БНБ 0 % плюс 10 пункта отгоре – същото обстоятелство е отделено за ненуждаещо се от доказване по делото. В случая, е предвидено при забава да се начислява неустойка в размер на 0,23 % за всеки ден забава, при което на годишна база се начислява неустойка за забава в размер на 83,95 %. Така, при забава от една година се начислява неустойка, почти развяваща се на цялото задължение. Действително, при забава от поведението на длъжника зависи до кой момент ще се начислява обезщетение за забава (включително договорено като неустойка), но това не дава право на кредитора да начислява прекомерни суми. При така уговорената неустойка забава за по-малко от година и половина ще надхвърли пълния размер на отпуснатия кредит.

На следващо място, за конкретното задължение, за неизпълнение на което е уговорена неустойката, е предвидено друго обезпечение с реален характер – учредена договорна ипотека върху недвижим имот - собственост на заемополучателя, осигуряващ привилегия при удовлетворяването на кредитора съгласно чл. 136, ал. 1, т. 3 ЗЗД, при това независимо от последващо спрямо момента на учредяване на обезпечението прехвърляне на имота (чл. 173, ал. 1 ЗЗД).

При тези съображения, съдът приема, че неустойката в случая е уговорена извън 4 присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, поради което клаузата, която я предвижда, е нищожна. Клаузата има подчертано санкционен характер – кредитополучателят следва за година и половина да върне дадената в заем сума два пъти, който правен резултат е несправедлив.