Решение № 6475 от 15.12.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6475 гр. София, 15.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Съдия:

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20211100507762 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20249271 от 11.11.2020 г., постановено по ГД № 16079 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд (СРС), III ГО, 81 граждански състав, по предявения от „Е.Т.Е.Г.“ ЕООД срещу „Д.-Б.“ ООД положителен установителен иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 92 от ЗЗД, вр. с чл. 17, параграф 1 от Конвенцията за международен автомобилен превоз на стоки (Конвенция CMR) е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 400,00 лв., представляваща дължима неустойка за неспазен срок за доставка по заявка договор № 16/01/21/01/054/20.01.2016 г. за извършване на международен автомобилен превоз, за което е издаден и предявен протокол № 0000000007 от 01.02.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 23.11.2018 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ЧГД № 74756/2018 г. по описа на СРС.

Решението на СРС е обжалвано от ответника „Д.-Б.“ ООД в цялост.

Въззивникът поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необосновано. Излагат се следните 1 съображения. Сочи се, че предявеният иск е неправилно квалифициран, тъй като предвид предмета на делото приложими се явяват правилата на Конвенцията CMR. Релевират се доводи, че неправилно първата инстанция е приела, че забавата за доставка се дължи на виновно поведение на ответника, както и за неправилност извода на СРС, че не е изтекла погасителната давност за вземането. Твърди се, че представеният по делото протокол не носи белезите на редовна писмена рекламация по повод процесния превоз, същевременно не са представени доказателства, че дали и кога този документ е достигнал до ответника. Сочи се, че разпоредбите на Конвенцията CMR изключват приложението на ЗЗД. Ето защо отправя искане до Софийски градски съд като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на исковата претенция в цялост.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Е.Т.Е.Г.“ ЕООД, с който се изразява становище за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. В тази връзка моли обжалваното решение да бъде потвърдено изцяло.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно 2 трябва да даде и правна квалификация на исковете.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

На първо място, следва да се посочи, че в разглеждания случай приложими са правилата на Конвенцията за международен автомобилен превоз на стоки (Конвенция CMR). Съгласно чл. 1 от Конвенцията същата се прилага за всеки договор за автомобилен превоз на стоки с превозни средства срещу заплащане, когато мястото на приемане на стоката за превоз и предвиденото място за доставянето й, така както са посочени в договора, се намират в две различни държави, от които поне една е договаряща страна.

Това е така независимо от седалището и националността на страните. Делото се отнася до неустойка за неизпълнение на задължението на превозвача да достави в уговорения срок, като мястото на приемане на стоката е в Република България, а мястото на доставянето й е в Кралство Великобритания, като и двете държави са договарящи страни. Изключението, уредено в Конвенцията, че същата не се прилага за превозите между Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия и Република Ирландия, се отнася само до превози, извършвани между посочените държави, а не между някоя от тях и друга договаряща страна.

В тази връзка действително правната квалификация на предявения иск, дадена от първата инстанция, не е в достатъчна степен прецизна, но това не е дало негативно отражение върху разпределението на доказателствената тежест по делото и върху крайния резултат от делото.

Предявен за разглеждане е положителен установителен иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 92 от ЗЗД, вр. с чл. 17, параграф 1 от Конвенцията за международен автомобилен превоз на стоки (Конвенция CMR).

Основателността на този иск е обусловена от установяване кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а 3 именно: 1. наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, породено от посочения в исковата молба договор за международен автомобилен превоз; 2. ищецът да е изправна страна – да е изпълнил или поне да е имал готовност да изпълни задълженията си по договора; 3. превозвачът да не е изпълнил поето договорно задължение, за неизпълнението на което е уговорена неустойка в претендирания размер. Ищецът следва да установи първата и втората материална предпоставка, а ответникът, че е изпълнил поетите в процесния договор правни задължения. В случай, че се установи възникването на твърдените субективни права, ответникът следва да докаже, че е заплатил претендирано обезщетение за причинени на ищеца вреди от неизпълнение на договорното задължение да достави в уговорения срок.

По делото са безспорни следните обстоятелства: между страните е сключен договор за международен автомобилен превоз на стоки, съгласно заявка договор № 16/01/21/01/054/20.01.2016 г. с предмет описаните в същата стоки (групажен товар) и място на приемане на стоката в Република България и мястото на доставянето й в Кралство Великобритания; доставката е следвало да се извърши до 14:00 часа на 29.01.2016 г.; доставката фактически е осъществена с 1 ден закъснение – на 30.01.2016 г.; възложителят ищец е изпълнил задължението си да заплати уговореното възнаграждение, а тези обстоятелства се установяват от съвкупната преценка на приетите по делото доказателства.

Спорни във въззивното производство са въпросите дали забавата на ответника се дължи на обстоятелства, които следва да му бъдат вменени във вина, и дали вземането е погасено по давност.

Както бе посочено, в разглеждания случай приложима е Конвенция CMR, независимо, че задължението е за неустойка за забава на доставката.

В тази връзка следва да са налице предпоставките, регламентирани в Конвенцията, обуславящи правото да се търси обезщетение за забава при доставянето.

Наличието на забава при доставянето е основание за ангажиране на отговорността на превозвача съгласно чл. 17, т. 1 от Конвенцията CMR.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, параграф 1 от Конвенцията има забава при доставянето, когато стоката не е била доставена в уговорения срок, а съгласно разпоредбата на чл. 30, параграф 3 от Конвенцията ищецът следва да 4 установи, че в срок от двадесет и един дни от деня на представяне на стоката на разположение на получателя е била отправена писмена рекламация до превозвача.

Съгласно чл. 12 от заявка договор за транспорт №

16/01/21/01/054/20.01.2016 г., сключен между страните, при неспазване срока за доставка превозвачът дължи неустойка в размер на 400,00 лв. за всеки започнати 24 часа.

По делото е безспорно, а и от представената по делото международна товарителница CMR, се установява, че доставката е извършена на 30.01.2016 г., вместо както е уговорено – на 29.01.2016 г. При това положение е налице забава при доставянето – по арг. от разпоредбата на чл. 19, параграф 1 от Конвенцията.

По делото е представен протокол № 0000000007 от 01.02.2016 г. от ищеца, с който се претендира неустойка от ответника като превозвач по заявка договор за транспорт № 16/01/21/01/054/20.01.2016 г. в размер на 400,00 лв.

От представената по делото електронна кореспонденция се установява, че ищецът е изпратил на ответника посочения протокол до електронните адреси на следните служители на ответника – Ж.Р. и свидетеля К.Т..

От показанията на разпитания в хода на първоинстанционното производство свидетеля К.А.Т., доведен от ответника, се установява, че той и Ж.Р. са служители на ответника и са получили разписка за неустойка от ищеца.

При това положение от съвкупната преценка на посочените доказателства следва несъмнен извод, че ищецът е изпълнил изискването на чл. 30, параграф 3 от Конвенцията да отправи писмена рекламация до превозвача в срок до 21 дни от представяне на стоката на разположение на получателя. Стоката е доставена на получателя на 30.01.2016 г., а рекламацията е отправена на 01.02.2016 г. Относно рекламацията по чл. 30, параграф 3 от Конвенцията не са регламентирани други изисквания освен същата да бъде в писмена форма, която според въззивният съд е спазена, и от нея може недвусмислено да се разбере за какво се отнася.

На следващо място, ответникът превозвач се позовава на изключенията на чл. 17, параграф 2, предл. 4 от Конвенцията, като твърди, че забавата се 5 дължи на обективни обстоятелства, които не е могъл да избегне, и последиците, които не е могъл да преодолее.

Съгласно разпоредбата на чл. 18, параграф 1 от Конвенцията тежестта за доказване на тези обстоятелства (изключващи отговорността на превозвача за забава) е именно на превозвача, поради което същият трябва да проведе пълно и главно доказване на сочените обективни обстоятелства – затруднения в придвижването на товарния автомобил, породени от лоши метеорологични условия и невъзможност същият своевременно да се транспортира по вода чрез ферибот по фериботна връзка Дюнкерк-Дувър, както и поради извършване на проверки във връзка с преминаването на нелегални емигранти на територията на Кралство Великобритания.

Въззивният съд намира изложеното в тази връзка оплакване в жалбата за неоснователно по следните съображения. По делото не са ангажирани доказателства, от които по безспорен начин (при условията на пълно и главно доказване) да се установи, че забавянето се дължи на обстоятелства, които не се дължат на вина на превозвача. От показанията на свидетеля Тонозлиев действително се установява, че в четвъртък на 28.01.2016 г. метеорологичните условия са били лоши и това е довело до забавяне на прикачването на товарния автомобил на ферибота. Същевременно обаче свидетелят сочи, че това е напълно нормално и се случва почти всяка седмица, за което знае, тъй като ответникът е представител на фериботните организации, извършва дейност във връзка с резервации и продажба на билети за тези фериботи. От посочено следва, че тази метеорологична обстановка (лошото време) е обичайна за съответния район, била е известна на ответника превозвач, а оттам – и предвидима от последния, респ. при полагане на дължимата грижа, в случая грижата на добрия търговец, е било възможно рискът от забавянето да бъде предвиден, респ. забавянето – избегнато, при вземане на необходимите мерки, например при проследяване на метеорологичните прогнози и пристигане на камиона по-рано във времето за прикачване на ферибота или да бъде намерен алтернативен начин за придвижване на стоките до мястото за доставка. Посоченото важи в равна степен и по отношение проверките за нелегални емигранти. На следващо място, забавянето в доставката се дължи и на това, че превозвачът е използвал местен доставчик за транспортиране на пратката до крайната дестинация, като не е успял да я предаде своевременно на същия. Този извод 6 не се променя и от обстоятелството, че получателят в деня на доставката е бил с намалено работно време в петък на 29.01.2016 г. – до 14:00 часа местно време. Това е така, тъй като времето за доставка е било изрично уговорено в заявката договор за транспорт – до 14:00 часа на 29.01.2016 г., а и от проведената електронна кореспонденция се установява, че ищецът многократно е заявявал, че пратката следва да се извърши в уговореното време. Т. е. ответникът е бил наясно, че трябва да достави непременно в уговореното време – изрично поето от него задължение, което не е изпълнил точно в темпорално отношение.