Определение № 3113 от 12.12.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3113 гр. Бургас, 11.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20242100501763 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. с чл.274- чл. 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представляван от изпълнителния директор З. Б., действаща чрез упълномощения си процесуален представител юрисконсулт Иван Недков против разпореждане № 11373 от 24.10.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 7168 /2024г. по описа на Районен съд- Бургас, В ЧАСТТА с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя- заявител за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу длъжника В. Д. А., ЕГН:

**********, с адрес: ***** за сумата от 27.67 лв., представляваща договорна лихва за периода 06.06.2022г. – 05.09.2022г. и сумата от 255.83 лв., представляваща обезщетение за забава законна лихва от 07.0.2022г. – 30.09.2024г. /с изключение на периода от 13.03.2020г. до 14.078.2020г./

В частната жалба се изразява недоволно от обжалваното отхвърлително разпореждане в горепосочената му част, с искане за отмяната му и постановяване на ново, с което да бъде разпоредено издаване на заповед по чл. 410 от ГПК за горепосочените вземания. Излагат се съображения районният съд е излязъл извън обхвата на дължимата в рамките на заповедното производство проверка, коментирайки клаузата за неустойка за осигуряване на обезпечение. Счита се, заповедният съд не разполага на този етап с правомощия да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права, в т.ч. и с оглед настоящата редакция на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК. Оспорва като неправилни изводите на съда са допуснати нарушения на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, като в подкрепа на доводите си излага подробни съображения и цитира съдебна практика. Моли въззивният съд да отмени 1 разпореждането в обжалваната част и да постанови издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК за претендираните със заявлението вземания за договорно възнаграждение и лихва за забава.

Съгласно на чл.413, ал.2 о т ГПК препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за неоснователна, по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД за издаване на заповед по чл.410 от ГПК против длъжника В. Д. А. за задълженията му по сключен с кредитора „СИТИ КЕШ“ ООД договор за паричен заем № 684458 от 30.05.2022г., вземанията са цедирани на заявителя „Агенция за събиране на вземания“ЕАД съгласно Приложение № 1 към договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 14.06.2023г., а именно: сумата от 500 лв., представляваща неплатена главница, сумата от 27.67 лв., представляваща договорна лихва за периода 06.06.2022г. – 05.09.2022г. и сумата от 255.83 лв., представляваща обезщетение за забава законна лихва от 07.0.2022г. – 30.09.2024г. /с изключение на периода от 13.03.2020г. до 14.078.2020г./, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 30.09.2024 год. до окончателното изплащане на вземането, както и деловодни разноски в размер на 25 лв. платена държава такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

Районният съд е уважил ч заявлението, като на основание чл. 410 от ГПК е издал заповед от 23.10.2024г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по отношение на искането за заплащане на претендираната главница от сумата от 500.00лв., представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит № 684458 / 30.05.2022 год., сключен между длъжника и „Сити кеш” ООД, законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 30.09.2024 год. до окончателното изплащане на вземането, както и деловодни разноски в размер на 47.86 лв., в т.ч. 31.91 лв. – юрисконсултско възнаграждение и 15.95 лв. – държавна такса.

С обжалваното разпореждане от 23.10.2024г. заповедният съд е отхвърлил заявлението за останалите претендирани вземания за сумата от 27.67 лв., представляваща договорна лихва за периода 06.06.2022г. – 05.09.2022г. и сумата от 255.83 лв., представляваща обезщетение за забава законна лихва от 07.0.2022г. – 30.09.2024г. /с изключение на периода от 13.03.2020г. до 14.078.2020г./, мотивирайки отказа си да издаде заповед по чл. 410 от ГПК за тях по съображения, че е искането за тях се основава на договор за потребителски кредит, който е недействителен, съгласно 2 чл.10а, чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1-ал. 4, чл.22 и чл.23 от ЗПК и потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, респ. неплатения остатък. Съдът е посочил, че счита, доколкото се касае за договор за потребителски кредит договорът се подчинява на режима, установен със ЗПК, но е сключен в разрез с целта по чл.2 от ЗПК, при неизгодно за потребителя условие, което икономически по-силната страна е наложила - предоставяне на невъзможно обезпечение, неизпълнението на което в крайна сметка да доведе до заплащането на неустойката по чл. 11 от договора.

Изложил е доводи, че тази неустойка фактически представлява част от възнаграждението за предоставения кредит, умишлено обособена като отделно вземане, привидно условно, с цел заобикаляне ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите. Прието е също, че тази неустойка е изначално известна и изначално дължима, понеже разсроченото й плащане е включено в погасителния план към договора за заем още при сключването му /разсрочена е на вноски с еднакъв размер, чийто брой е равен на броя на погасителните/, т.е. фактически е дължима не при неизпълнение на определено задължение и за да обезщети евентуални вреди, а за да доведе /макар прикрито/ до недопустимо увеличение на възнаграждението на кредитора, като същевременно същата не е включена в общия разход по кредита по смисъла на пар. 1, т.1 от ДР на ЗПК, макар стойността й, поради нейната изначална дължимост да е пряко свързана с кредита и да се отразява правопропорционално на стойността на годишния процент на разходите, респ. на общите разходи по кредита - настоящи или бъдещи, като годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл.19, ал.1 от ЗПК и пар. 1, т.1 и т.2 от ДР на ЗПК.

С оглед гореизложеното настоящата инстанция намира следното:

Правилно районният съд е приел, че досежно договорът за паричен заем, на който са основани процесните вземания е приложим ЗПК. Доколкото, съгласно изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, както и дали вземането се основава на неравноправна клауза, неоснователни са изложените в тази връзка оплакванията в частната жалба. В постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви /в този смисъл решение от 21.11.2002 г. по дело С‑743/00, т. 33;

Решение от 04.10.2007 г. по дело С‑429/05, т. 63/. Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Поради това съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора. Предвид същественото 3 значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

С оглед на горното въззивният съд счита, че извършвайки такава преценка, заповедният съд не само, че не е превишил правомощията си и не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, но е действал в съответствие с вменените му от закона задължения /чл. 411, ал. 2 от ГПК /, зачитайки на основание чл.

633 от ГПК и задължителната практика на СЕС в тази връзка. Затова изложеното в този смисъл оплакване в жалбата се явява неоснователно.

Настоящата инстанция споделя изцяло съображенията на районния съд за недействителност на договора за кредит, поради неточното посочване на ГПР в него, изразяващо се в невключване на вземането на кредитора за неустойка при недаване на обезпечение в ГПР, независимо, че клаузата от договора, с която е уговорена тази неустойка представлява търговска практика, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и начисляването й е в противоречие с чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Поради невключването на неустойката в посоченият ГПР /това обстоятелство не е оспорено от заявителя/, същият не отразява всички общи разходи и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение. В тази връзка в решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 в отговора на втори и трети въпрос СЕС е приел, че за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да се включат всички разходи по член 3, буква ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски.

По гореизложените съображения настоящата инстанция споделя мотивите в обжалваното разпореждане, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.10а, чл.11, ал.1, т.10 във вр. с чл.19, ал.1-4 от ГПК, което води до настъпване на последиците н а чл. 23 от ЗПК, при които потребителят дължи само чистата стойност по кредита, респ. остатъка й. Цитираните в жалбата съдебни практики във връзка с ГПР са вече изоставени и неприложими, предвид последващите разяснения и указания по този въпрос, дадени в горепосоченото решение на СЕС, чието приложение е задължително за българските съдилища на основание чл. 633 от ГПК. Посоченото в жалбата, че вписания в договор размер на ГПР формално не надвишава максимума, посочен в чл.19, ал. 4 от ЗПК не е достатъчно обстоятелство да се приеме, че в случая е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Доколкото от приложените към заявлението писмени доказателства е видно, че посочения ГПР не отразява точно всички разходи по кредита, тъй като не включва начислената разсрочено в погасителния план неустойка като общ разход по кредита по смисъла на 4 пар. 1, т.1 от ДР на ЗПК, то се налага извода, че в случая е налице неясно посочен ГПР, който се приравнява на липсващ такъв по смисъла на чл. 11,ал. 1, т. 10 от ЗПК.