Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 819 от 12.06.2024, Районен съд - Пловдив

Съд
Районен съд - Пловдив
Дело
Административно наказателно дело 1363/2024
Вид
Решение № 819
Подписан
12.06.2024
В сила
28.06.2024
Състав
Габриел Росенов Русев

Цитирани разпоредби

  • чл. 40, ал.1 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 42 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 53, ал.2 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 57 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 59 и сл. · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 63 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 147 · Закон за движението по пътищата
  • чл.147 ал.1 · Закон за движението по пътищата
  • чл. 181 · Закон за движението по пътищата
  • чл. 181, т. 1 · Закон за движението по пътищата
  • чл.185 · Закон за движението по пътищата
  • чл. 189, ал.2 · Закон за движението по пътищата

РЕШЕНИЕ

№ 819 гр. Пловдив, 12.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Габриел Р. Русев при участието на секретаря Илияна Й. Йорданова като разгледа докладваното от Габриел Р. Русев Административно наказателно дело № 20245330201363 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН и е образувано по подадена жалба от Х. В. Д., против наказателно постановление № 24- 1030- 000290/ 01.02.2024г. на Началник група към ОД на МВР- Пловдив, Сектор „Пътна полиция“ гр. Пловдив, с което на основание чл.185 от ЗДвП, му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 20.00 лева, за извършено нарушение на чл.147 ал.1 от ЗДвП. Счита наказателното постановление за незаносъобразно и моли да бъде отменено.

Въззиваемата страна в становището си оспорва подадената жалба.

Намира същата за неоснователна. Прави възражение за прекомерност на адвокатски хонорар.

В открито съдебно заседание, жалбоподателят се представлява от адв.

И., който поддържа жалбата.

В открито съдебно заседание, въззиваемата страна не изпраща представител.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и становището на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

1

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

В АУАН и издаденото наказателно постановление е приета за установено следната фактическа обстановка- на 11.01.2024г. в 10.15 часа в гр.

Пловдив, ул. Асеновградско шосе до номер 11, посока север, жалбоподателят, като водач, управлява товарен автомобил Ситроен Берлинго ФГ, с рег. № ***, чужда собственост, като извършва следното нарушение: Управлява горепосоченото МПС собственост на А. Г. А., без да е представен на годишен технически преглед, видно от извършена справка в РСОД. Няма залепен валиден стикер. Водача е сам в автомобила. Нарушил е чл.147 ал.1 от ЗДвП.

В показанията си свид. М. М. актосъставител потвърждава констатациите посочени в АУАН. Съдът дава вяра на показанията на свидетеля, тъй като са логични, последователни, вътрешнонепротиворечиви, взаимно допълващи се, с липса на индиции за предубеденост. По своя доказателствен ефект и стойност, така обсъдените и оценени с кредит на доверие посочените гласни доказателства са пряко относими към мястото, начинът и времето на извършената проверка.

От приложената по делото заповед № 81213-1632/02.12.2021г.

Министъра на вътрешните работи, се установява, че АУАН и НП са издадени от упълномощени за това длъжностни лица.

В събраните по делото доказателствени материали не се наблюдава противоречие относно мястото, времето и начинът на извъшване на нарушението. Гореизложената фактическа обстановка в АУАН и НП съдът прие за съответна на осъществилото се в действителността въз основа на приложения по преписката АУАН и НП, който съгласно чл. 189, ал.2 ЗДвП има презумптивна доказателствена сила до установяване на противното. В конкретния случай, констатациите в АУАН не се опровергават от събраните по делото доказателства. Всъщност, изцяло се потвърждават от показанията на актосъставителя, който в съдебно заседание изрично потвърди констатациите в АУАН. При непосредствения си разпит пред съда потвърди с детайли, отразената в АУАН фактическа обстановка, която е възприел лично 2 и непосредствено. Поради изложеното съдът намира, че са налице основания да се даде пълен кредит на доверие на показанията на актосъставителя при съставяне на АУАН.

Съдът, като взе предвид така установената фактическа обстановка, намира за установено от правна страна следното:

Подадената жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от надлежно и активнолегитимирана страна, в преклузивния срок по чл.59 ал.2 от ЗАНН, срещу подлежащ на съдебно обжалване акт, предвид което е породила присъщия си суспензивен спиращ изпълнението и деволутативен сезиращ съда ефект, и следва да бъде разгледана по същество.

Налице са основания за отмяна на наказателното постановление като незаконосъобразно, поради нарушения на процесуалния и материални закон.

Съгласно чл. 42 и чл. 57 от ЗАНН сред задължителните реквизити на АУАН и наказателното постановление са описание на фактическите признаци на нарушението и посочване на нарушените правни норми, а конкретно за НП (като властнически санкционен акт) и на санкционната норма, въз основа на която се налага наказанието. Същевременно е безспорно, както в теорията, така и в съдебната практика, че АУАН е акта в административнонаказателното производство, аналогичен на обвинителния акт в наказателния процес, който определя предмета на доказване по делото. АУАН очертава нарушението, с неговите съставомерни фактически признаци от обективна и субективна страна, връзката между инкриминираното деяние и лицето, сочено като нарушител и надлежната правна квалификация. Срещу тези факти и право нарушителят следва да се брани, като гарантирането в максимална степен на правото му на защита изисква той да бъде запознат с тях още от началото на административно-наказателения процес, т.е. от момента на съставяне и предявяване на АУАН (по аргумент от чл. 42, т.4 и т.5 ЗАНН, вр. чл. 40, ал.1 ЗАНН, вр. чл. 43, ал.1). В този смисъл са и задължителните указания на имащото базисно значение за наказателния процес Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, в което е прието, че сред задължителното съдържание на обвинителния акт е пълното, точно и ясно посочване на всички съставомерни фактически обстоятелства и на правната квалификация. Пороците при словесната или юридическа формулировка, водещи до неяснота в описанието 3 на фактическите и/или правните рамки на повдигнатото обвинение са винаги съществени и непоправимо накърняват правото на защита на наказаното лице. Доколкото с АУАН реално се повдига и предявява административното обвинение, гореизложените стандарти от практиката на ОСНК на ВКС, следва на основание 84 ЗАНН да бъдат съотнесени и към неговото съдържание. Наказателното постановление от своя страна е властническия правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява аналога в административно наказателния процес на присъдата от общото наказателно производство. От тази му същност следва, че към неговата форма и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към АУАН. В този изричен смисъл са и задължителните разрешения на основополагащото ППВС 1/1953, съгласно което всеки правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността на даден правен субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички съставомерни фактически положения, които се приемат за установени, както и приложимите към тях правни норми. От гореизложеното следва, че за да бъде законосъобразно ангажирана отговорността на дееца следва да е налице пълно съответствие между сочените в АУАН и НП факти, правната квалификация, под която те са подведени от контролните органи и приложената санкционна норма. Всяко разминаване между предявените на дееца факти и приложените нормативни разпоредби, освен че представлява неправилно приложение на материалния закон, неминуемо води и до съществено ограничаване правото на защита на санкционирано лице, доколкото то се поставя в невъзможност да разбере какви точно са правните рамки на нарушението, за което е санкционирано- тези които следват от надлежно предявените факти или тези, които следват от приложените от наказващия орган правни норми. По аргумент за обратното при неправилна квалификация на изложените в АУАН и НП факти и/или неправилно определена санкционна норма наказателното постановление следва безусловно да се отмени. Посочването в АУАН и НП на неправилна правна квалификация и/или санкционна норма представлява порок в дейността на контролните органи, който няма как да бъде саниран на етап съдебно следствие, доколкото се касае не за доказателствен дефицит, а за ненадлежно предявено обвинение, като този порок не е от естество да бъде отстранен 4 чрез събиране на допълнителни доказателства. Следва да се отбележи и, че за съда не съществува процесуална възможност за първи път да издири и да приложи сам коректната материално правна или санкционна норма, ако те не са надлежно очертани или са погрешно посочени в АУАН и НП. Да се процедира по обратен начин означава деецът да бъде поставен в положение да разбере кои са правните норми, които е нарушил и явяващи се основание за ангажиране на отговорността му, едва след като наказанието вече реално му е наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му на защита. Не на последно място следва да се посочи, че ако съдът служебно издири и накаже дееца за релевантните материално правна и санкционна норма, без те да са надлежно индивидуализирани в АУАН и НП, то същият би влезнал в непреодолимо противоречие с контролно- отменителните си правомощия в производството по чл. 63 ЗАНН и напрактика недопустимо би иззел и встъпил в правомощията на наказващия орган. В тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване на НП и ако при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на процесуалните правила, които обаче не са ограничили съществено процесуалните права на наказваното лице. В случая обаче констатираните пороци в съдържанието се отнасят както до АУАН, така и до НП, поради което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е неприложим. Ако се допусне тълкуване, според което съдът може сам, за първи път със своя акт да установява съставомерните фактически положения и правни норми, които до този момент не са надлежно предявени на дееца, то напрактика би се достигнало до заобикаляне и елиминиране на цялата уредена в ЗАНН процедура по повдигане, предявяване и защита по административното обвинение.

Специалният състав на чл. 181, т. 1 от ЗДвП предвижда носене на административно-наказателна отговорност за собственика на МПС, който не го представи в законоустановения срок за технически преглед. В настоящия случай, жалбоподателят не е собственик на автомобила, поради което и за същия не съществува задължение да го представя на технически преглед.

Последното е важимо и предвид обстоятелството, че за извършването на такъв технически преглед е необходимо представяне на определени документи, които притежават единствено собствениците на ППС. Освен изложеното следва да се има предвид още, че нормата на чл. 147, ал. 1 от ЗДвП не вменява конкретно задължение на определено лице, а регламентира, 5 че регистрираните и теглените от тях ремаркета подлежат на задължителен периодичен преглед за проверка на техническата им изправност. Предвид липсата на изрично предвидено в ЗДвП задължение за водач на МПС, на което не е собственик, да го представя на технически преглед, съдът намира, че е недопустимо на същия да се налага наказание по общата санкционна норма на чл. 185 от ЗДвП . Внимателния прочит на текста на чл. 147, ал. 1 от ЗДвП не дава отговор на въпроса чие е задължението да предостави МПС на технически преглед, като сравнителното тълкуване на тази диспозитивна правна норма със санкционната такава на чл. 181 от ЗДвП навежда на извода, че задължението по чл. 147 от ЗДвП е на собственика на автомобила. Лицето, посочено като нарушител в акта и НП, не отговаря на изискването да бъде извършител на административно нарушение по чл. 147, ал. 1 от ЗДвП , доколкото не е собственик на МПС. Казано с други думи, в конкретния случай неправилно е приложена общата, административно наказателна разпоредба на чл. 185 от ЗДвП, според която, за нарушение на този закон и на издадените въз основа на него нормативни актове, за което не е предвидено друго наказание, виновните се наказват с глоба до 20 лв. Осъществяването на административно наказателна отговорност по този ред е субсидиарно, т. е. разпоредбата се прилага само когато за съответното нарушение няма нарочно установена санкционна норма, каквато в случая е налице. В тази насока е Решение № 706 от 20.04.2022 г . на АдмС - Пловдив по к. а. н. д. № 229/2022 г.