Решение № 1037 от 17.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1037 гр. София, 17.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно гражданско дело № 20251100507203 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 5417 от 27.03.2025 г., постановено по гр.д № 65242/2024г. по описа на СРС, 180-и състав, ответникът „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК 131468980, е осъдено да заплати на „МИНОЛБИ“ ЕООД, ЕИК 201995159, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 0,70 лв. с ДДС, представляваща недължимо платена такса, начислена по фактура № 442080098/04.01.2022 г.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД. В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно и необосновани. Сочи се, че в тежест на ищеца било да докаже, че неговият патримониум се е обеднил за сметка на ответника. Въззивникът навежда, че своевременно е оспорил именно „МИНОЛБИ“ ЕООД да е заплатил претендираната сума, като ищецът така и не успял да докаже, че именно той е заплатил процесната сума. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че е без значение дали задължението е платено от трето лице, тъй като в този случай патримониума на ищеца не би намалял. Въззивникът поддържа, че от 2020 г. ищецът не обявява финансови отчети в ТР, не прави разходи и няма служители, които да могат да платят сумата с фирмени пари. Моли се за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен, като бъдат присъдени и сторените разноски за двете инстанции.

Въззиваемият МИНОЛБИ“ ЕООД, чрез адв, Т., оспорва подадената въззивна жалба. Сочи, че е безспорно между страните, че сумата по 1 процесната фактура е погасена и било неоснователно възражението, че липсвали доказателства плащането да е именно от „Минолби“ ЕООД. Било ирелевантно кой е фактическият платец, важно било, че задължено по фактурата лице е „Минолби“ ЕООД. Моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Не е спорно между страните наличие на договорни отношения между „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД в качеството му на мобилен оператор и „МИНОЛБИ“ ЕООД в качеството му на клиент относно електронно-съобщителни услуги, предмет на договор № 503554975, ведно с приложения към него, за ползване на мобилни електронни съобщителни услуги. Безспорно е също така, че във връзка с договора ответното дружество е издало фактура № 442080098г. с период на фактуриране /респективно потребление на услугите/ 28.11.2021 г. – 27.12.2021 г., съдържаща месечни абонаментни такси за мобилна услуга за телефон № ****, за сумата 6.14 лв., както и че сумата по фактурата е заплатена. Пред въззивната инстанция неоспорени се явяват и обстоятелствата за липсата на основание за получаване от ответника на сумата от 0.70 лв., платена по процесната фактура.

Пред въззивната инстанция бе отправено доказателствено искане от ищеца, като съобразно определение № 14012/21.07.2025 г. съдът задължи А1 България да представи кредитно известие № 652959385 по процесната фактура. С молба от 05.08.2025 г. в изпълнение на указанията бе представена и приета по делото с протоколно определение от 27.11.2025 г. екранна снимка от билинг системата на

А1, показваща кредитно известие

№

652959385/31.01.2022 г.

Съобразно нормата на чл. 115, ал. 1 ЗДДС, кредитно известие следва да бъде издадено във връзка с намаляване на задължението, за което е издадена фактура, поради което настоящият състав приема, че ответникът е признал, че сумата от 0.71 лв., посочена в приетото кредитно известие, не му се следва.

Този факт не е бил оспорен и с въззивната жалба.

Основен спорен момент, във връзка с който са и всички заявени във въззивната жалба доводи, е по отношение твърдението на ответника, че 2 процесната сума е заплатена от трето за спора лице, а не от „МИНОЛБИ“ ЕООД, поради което последният не можел да претендира връщането й на основание чл. 55 ЗЗД след като обедняването не е настъпило в неговия патримониум.

Уредената в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД пряка престационна кондикция изисква имущественото разместване, предмет на спора, да е осъществено между страните по делото – имуществото на ищеца да е намаляло за сметка на увеличаването на имуществото на ответника. Във всички хипотези на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, правото на връщане възниква за лицето, което е извършило недължимото плащане, а не за лицето, което е било задължено да го извърши по силата на правоотношението между страните. Тоест, независимо, че в настоящия случай задължено по фактурата лице, респективно посочено в кредитното известие, е ищецът, то ако се докаже, че трето лице е извършило плащането, именно то е активно процесуално легитимирано да претендира връщането на платеното без основание. Вярно е, че с разпоредбата на чл. 73 ЗЗД е регламентирана възможността за изпълнение на задължението от трето лице дори против волята на кредитора в случаите, когато кредиторът няма интерес задължението да бъде изпълнено лично от длъжника. Когато естеството на задължението е такова, че може да бъде изпълнено от всяко лице и страните не са сключили договора intuitu personae, задължението може да бъде изпълнено от трето лице. В настоящия случай договорът за мобилни услуги не е сделка, свързана с личността, следователно изпълнение по нея може да се извърши и от трето за съглашението лице. Тази норма обаче урежда отношенията между длъжника и кредитора по повод изпълнението на парично задължение по съществуващо между тях облигационно правоотношение, а не материалната, а от там и процесуалната им легитимация при иск за неоснователно обогатяване. Когато кредиторът по едно правоотношение поради грешка е претендирал от длъжника недължимо плащане, длъжникът може да претендира връщане на недължимо платеното, само ако го е платил той. Когато плащането е извършено от трето лице, имуществото, с което то е престирало вместо длъжника, е намалило патримониума му, докато това на длъжника е останало непроменено /в този смисъл Решение № 1131 от 22.12.2006 г. на ВКС по т.д. 717/2006 г., II т.о., ТК/, затова длъжникът не може да претендира връщане на сума, която друг е платил вместо него.

Съпоставяйки всичко гореизложено с настоящия казус, както и взимайки предвид тежестта на доказване в гражданския процес, съдът намери, че не е проведено пълно и главно доказване, каквото се дължи от ответника /навел твърдението, че трето лице е платило сумите/, относно обстоятелството, че не „МИНОЛБИ“ ООД е обеднялото лице заради плащане без основание по процесната фактура. Фактът на плащане от трето лице подлежи на доказване от страните по делото. Поначало, съобразно правилото за разпределение на доказателствената тежест по предявения иск, ищецът, който твърди неоснователното разместване на блага, носи процесуалното задължение да докаже пълно и главно, че именно той е извършил плащането.

При успешно провеждане на това доказване обаче ищецът не е длъжен да 3 опровергава възражението на ответника чрез изключване на всички възможни хипотези на плащане от трето лице. Ангажираните от ищеца доказателства, че плащането е извършено от него, опровергават възражението на ответника за плащане от трето лице и ако ответникът продължава да го поддържа, той следва да проведе свое собствено доказване в тази насока. Единственото представено от ответника доказателство във връзка с твърдението, че не ищецът е платил сумата са извлечения от ТР на НАП, от които било видно, че дружеството не извършва дейност и няма как да е заплатило сумите. Това писмено доказателство категорично не е достатъчно да обоснове, че трето лице е плащало сумите, поради което и съдът го намери за недоказано. По тези съображения и доколкото не бе проведено успешно доказване от ответника, че е получил плащане по процесната фактура от трето лице, то искът на ищеца следва да бъде уважен.

С оглед изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно като краен резултат.

По разноските:

С оглед изхода на спора, право на разноски има само въззиваемият.

Същият претендира адвокатско възнаграждение в размер от 50 лв., но въззивникът своевременно е направил възражение за прекомерност на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът намира възражението за неоснователно.

Претендираната сума следва да бъде присъдена.

С оглед приемането на Закон за въвеждане на еврото в Република България, считано от 01.01.2026 г. официална валута в страната е еврото.

Всичко присъдени суми следва да бъдат конвертирани по официалния курс на БНБ, при който 1 евро се равнява на 1.95583 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 5417/27.03.2025 г. по гр.д. № 65242/2024 г. на СРС, 180-и състав.

ОСЪЖДА „А1 БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК 131468980, да заплати на основание чл.78,ал.1 ГПК на „МИНОЛБИ“ ЕООД, ЕИК 201995159, разноски в размер от 25.56 евро (50 лв.)

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4