Решение № 7180 от 27.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 7180 гр. София, 27.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно гражданско дело № 20231100501393 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от Л. Ж. Д., ищец в първоинстанционното производство, чрез адв. Л., срещу решение № 12524 от 10.11.2022 г. по гр. дело № 31879/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 166-и състав, в частта, в която е отхвърлен главния иск срещу „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, по чл. 124 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит „Профикредит Стандарт“ № 30041304056/13.12.2019 г.

В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението, както и противоречие в неговите мотиви. Сочи се, че въпреки приетото от съда, че клаузите „Фаст“ и „Флекси“ нямат самостоятелен характер, а така и същите са нищожни, то съдът ги е разгледал самостоятелно от целия договор, който е приел за действителен. Счита, че е налице заобикаляне на закона от ответника, доколкото посочените клаузи не са били включени в годишния процент на разходите по кредита /“ГПР“/. Моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, като бъде постановено ново, с което се прогласява нищожността на целия договор за потребителски кредит. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна, „Профи Кредит България“ ЕООД, е подала отговор на въззивната жалба, с който моли същата да бъде оставена без уважение. Посочват, че ГПР е в законоустановения 1 размер. Дори да се приемело, че клаузи от процесния договор за нищожни, то това не влече нищожност на целия кредит. Посочват, че за потребителя съществувала яснота на дължимите от него суми, които намирали отражение в размера на месечната вноска по кредита. Претендират се разноски.

При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По въпроса за неговата правилност съдът е ограничен от посоченото в жалбата като следва да се има предвид, че искът се основава на договор, сключен с потребител, поради което на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в него. Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което намира приложение приетото в т. 1 и 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверката на контролирания съдебния акт, въззивният съд може да приложи императивна правна норма, т.е в настоящото производство съдът следи служебно за действителността на договора за потребителски кредит.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира първоинстанционното съдебно решение за валидно и допустимо.

Атакуваното решение не е обжалвано в частта, в която СРС е прогласил за нищожни по иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузите в раздел шести на договора, с които се определят услугите „Фаст“ и „Флекси“, поради което в тази част е влязло в законна сила.

Разгледано по същество съдът намира, че жалбата е основателна.

Предмет на делото е претенция на длъжник по договор за потребителски кредит за прогласяване на нищожност на същия, като евентуално се претендира прогласяване на нищожност на отделни негови клаузи, а именно тези, касаещи размера на годишния лихвен процент, клаузите за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. В мотивите си районния съд е приел, че договора за кредит не противоречи на добрите нрави, както е наведено в исковата молба, поради което същият е действителен. Съдът е намерил, че клаузите за ГПР и ГЛП не противоречат на закона и не следва да бъдат прогласявани за нищожни. По евентуалния иск за прогласяване нищожност на допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“ е намерил, че искът следва да бъде уважен и клаузите обявени за нищожни, в която част решението не е обжалвано.

От фактическа страна съдът прие следното:

По делото се установява, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № 30041304056 от 19.12.2019 г., по силата на който „Профи Кредит България“ ЕООД е предоставил в заем на Л. Ж. Д. сумата в размер на 1000 лева срещу задължението да я върне на 36 месечни вноски, всяка в размер от 48,32 лева, 2 при фиксиран ГЛП 41 % и ГПР 49,16 %, като на ищцата били начислени такси за допълнителни услуги „Fast-Фаст” в размер на 300 лева и „Flexy-Флекси” в размер на 700 лева. Тези обстоятелства не са били спорни между страните.

По делото пред въззивния съд е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като пълно и обосновано. От същото се установява, че размерът на ГПР без включване на услугите „Фаст“ и „Флекси“ е 49.16 %, а при включването на тези услуги при изчисление на ГПР се получава 125.04%.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

На първо място съдът взима предвид, че от съдържанието на процесния договор с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и задълженията, се установява, че същият представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска или професионална дейност, поради което същият има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно кредитодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК. При така възприето съдът приема, че за валидността на този договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.

При извършената служебна проверка въззивният съд намери, че по отношение на процесния потребителски договор са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11 и 20 и ал. 2 ЗПК, поради което не е налице недействителност на договора поради тяхното нарушаване съгласно чл. 22 ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма, по ясен и разбираем начин, като всички негови елементи са еднакви по вид и формат и с не по-малък от 12 размер на шрифта. Представени са приложимите общи условия като всяка страница от тях е подписана от страните по договора. Посочен е общият размер на кредита, като в договора и приложимите общи условия ясно са описани условията за усвояването му. Договорен е фиксиран лихвен процент на кредита, поради което не е необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Изготвени са погасителни планове план към договора и към трите анекса по него, които съдържат информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. В чл. 7 и сл. от Общите условия се съдържа информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихва, както и указание за наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване.

Възраженията в жалбата се изразяват в критика на съображенията на първата инстанция да приеме, че не е извършено нарушение на чл. 11, ал. 1, т.

3

10 ЗПК, което обуславяло недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК.

Неправилно СРС преценил, че нищожни са само клаузите за допълнително услуги, но не и клаузите за ГПР, които влекат нищожност на целия договор.

По този въпрос настоящият съд намери следното:

Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от този закон ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е указано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения, определена с ПМС.

Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като не се включват нотариалните такси.

Съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г., постановено по преюдициално запитване по дело С-714/22, което бе релевирано и от жалбоподателя, е прието, че чл. 3, буква „ж” от Директива 2008/48/ЕО на ЕП и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя” по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите” по смисъла на посочения чл. 3, буква „и”, когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит – т. 1, както и че чл. 10, параграф 2, б. ”ж” и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж” от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от 4 страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Това решение е задължително за националните юрисдикции в ЕС.

Съгласно чл. 15.1 от Общите условия клиентът, закупил услугата „Фаст“, получава приоритетно разглеждане на искането си за кредит като след одобрение отпусната сума му се превеждала до 24 часа след получаване от кредитора на подписания договор и неговите приложения. Според чл. 15.2 услугата „Флекси“ дава право на закупилия я клиент да променя погасителния си план при изпълнение на съответните специфични изисквания.

В процесния договор за потребителски кредит в размера на ГПР не са включени договорените възнаграждения за услугите „Фаст“ и „Флекси“, както се установи съгласно изготвената и приета експертиза. Тези възнаграждения обаче представляват част от „общия разход по кредита” по смисъла на горепосочените разпоредби и цитираното решение на СЕС и следва да се включват в него.

Още повече, съдът констатира и, че в случая в договора за потребителски кредит е визирано, че годишният процент на разходите е 49, 16 %, но не е отразено по какъв начин е формиран и какви компоненти включва.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на годишния процент на разходите, обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува, и дали те са в съответствие с нормата на чл.

Разпечатката съдържа 35 от 62 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a1b2166f-150c-4955-bb8a-1a79916ec852