Решение № 102 от 29.05.2026, Районен съд - Радомир

РЕШЕНИЕ

№ 102 гр. Радомир, 29.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря М.Д.М. като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20261730100243 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите.

В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по договор за паричен заем № . г., подписан с ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който е получила в заем сумата в размер на 2000,00 лева, при ГПР от 40,46% и годишен лихвен процент от 35%. На основание чл. 3 от договора кредитополучателят следвало в тридневен срок от датата на сключване на договора да предостави на кредитора едно от трите обезпечения, подробно описани в договора.

На същата дата между ищцата и втория ответник – „Файненшъл България“ ЕООД, бил сключен договор за предоставяне на гаранция № ., като съгласно чл. 3, ал. 1 от същия потребителят дължал възнаграждение за гарант в размер на 1320,72 лева, разсрочено на вноски, дължими на падежа на погасителните вноски по договора за кредит.

Ищцата счита, че процесният договор за кредит е нищожен, тъй като предвиденият в договора лихвен процент в размер на 35% противоречи на добрите нрави, нарушава изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК и създава неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата услуга в разрез с изискването за добросъвестност и в ущърб на кредитополучателя.

Отделно от това, не били изпълнени и изискванията на чл. 11, ал. 2 ЗПК и общите условия не били подписани от потребителя.

Договорът бил нищожен и поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, тъй като в съдържанието му не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал.

1

6 ЗПК.

Налице било и нарушение на разпоредбата на чл. 11, т. 9 ЗПК и при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 10, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 21 и чл. 22 ЗПК, разписаният в договора ГПР бил неточен и подвеждащ, тъй като в него не била включена скритата под формата на възнаграждение договорна лихва. Липсвала и ясно разписана методика на формиране на ГПР (кои компоненти точно са включени в него), което съставлявало нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл. 10, ал. 1 ЗПК).

Отделно от изложеното, твърди и че уговореното по договор за предоставяне на гаранция № . възнаграждение на гаранта представлявало скрита неустойка, която обаче е загубила присъщата си обезпечителна функция, тъй като чрез нея не се обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора. Предвиденото възнаграждение на гаранта в размер на 1320,72 лева било в прекомерен размер, съпоставено с получената заемна сума, не зависело от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение и по никакъв начин не кореспондирало с последиците от неизпълнението. Наред с това, възнаграждението за гаранта по правната си природа съставлявало печалба за кредитора, т. е. договорна лихва, която като вид разход по кредита, следвало да бъде включена в размера на ГПР, но това не било сторено.

По изложените съображения, моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожен договор за паричен заем № . г., сключен между Е. Б. К. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД и договор за предоставяне на гаранция № . г., сключен между Е. Б. К. и „Файненшъл България“ ЕООД.

При условията на евентуалност, моли съда да прогласи за нищожни клаузите, съдържащи се в чл. 4 от договор за паричен заем № . г. и чл. 3 от договор за предоставяне на гаранция № . г.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е подал отговор на исковата молба, с който е изразено становище за недопустимост на предявения иск поради липсата на правен интерес от предявяването му. Сочи, че вземанията по процесните договори били прехвърлени с договор за цесия на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, с оглед на което ответното дружество не е пасивно процесуално легитимирано да отговаря по предявения иск.

В случай, че съдът не възприеме доводите на ответника за недопустимост на исковата претенция, моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана, тъй като според ответника клаузите на договора са в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.

11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, а наред с това съгласно разпоредбата на чл. 19 ЗПК надвишаването на максимално допустимия размер на ГПР не водело до недействителност на договора за кредит.

Според ответника не било допуснато нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като цитираната разпоредба не изисквала в договора да бъде посочен 2 математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР.

Неоснователно се твърдяло в исковата молба и че договорът е нищожен поради противоречие с добрите нрави на размера на уговорената договорна лихва, тъй като единственото ограничение относно нейния размер било същият да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с Постановление на Министерски съвет. Несъстоятелно се твърдяло от ищцата и че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлявало скрита лихва, тъй като под лихвен процент разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК имала предвид единствено процента, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. В договора за кредит било спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК за посочване на информация за лихвения процент, като същият бил валиден за целия срок на договора и не подлежал на промяна. Всяка една погасителна вноска съдържала главница и лихва.

Отделно от изложеното, твърди, че ГПР е изчислен съобразно изискванията на чл. 19, ал. 2 и неговият размер е в съответствие с изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Годишният процент на разходите и общата дължима сума по договора за кредит били изчислени към момента на сключване на договора за кредит и по този начин било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ГПР бил изчислен по определения в Приложение 1 към ЗПК начин, като били използвани договорените условия – размер на усвоена сума, размер и брой на погасителните вноски, дата на плащане на всяка вноска, обща дължима сума и пр.

Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не се включвало при изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

При сключването на договора за кредит било спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК, като правото на отказ от договора било уредено в чл. 7, ал. 3 от договора.

Не било допуснато и нарушение на чл. 11, ал. 2 ЗПК, тъй като към договора за кредит нямало общи условия, изготвени като отделен документ.

Изискването на чл. 4, ал. 1 от договора за предоставяне на обезпечение било допустимо и законно, тъй като липсата на предоставена банкова гаранция или поръчителство по заемното правоотношение водело до висока степен на риск от непогасяване на задълженията по договора за кредит, като кредитополучателят бил уведомен предварително чрез Стандартния европейски формуляр както за изискуемите обезпечения, така и за представянето на избраното от него обезпечение в тридневен срок от подписването на договора.

По изложените съображения, моли предявеният иск да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и от ответника „Файненшъл България“ ЕООД, с който е изразено становище за недопустимост на предявения иск поради липсата на правен интерес от предявяването му. Сочи, че вземанията по процесните договори били прехвърлени с договор за цесия на „Агенция за контрол на 3 просрочени задължения“ ООД, с оглед на което ответното дружество не е пасивно процесуално легитимирано да отговаря по предявения иск.

В случай, че съдът не възприеме доводите на ответника за недопустимост на исковата претенция, моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана, тъй като според ответника договорът за предоставяне на гаранция/поръчителство е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на закона – същият бил сключен между лице, което е вписано в регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ и дееспособно лице, което към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, като била спазена и изискуемата форма.

Уговореното по договора възнаграждение не нарушавало законови разпоредби и не противоречало на добрите нрави, като размерът на същото бил определен след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора.

С оглед изложеното, моли предявеният иск да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен договор за паричен заем № . г., сключен между ищцата Е. Б. К. и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по силата на който ответникът е предоставил на ищцата сумата в размер на 2000,00 лева, която последната следвало да върне на 8 месечни вноски, всяка в размер на 283,91 лева, при фиксиран годишен лихвен процент от 35,00% и ГПР в размер на 40,76%. В чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено, че кредитополучателят следва да представи обезпечение по кредита, като на същия е предоставен избор от три възможности: 1) две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетният размер на трудовото му възнаграждение да е в размер над 1000,00 лева, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „редовен“, 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за общо дължимата сума по договора, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора и 3) одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

С оглед възникване на посоченото задължение за ищцата, същата е сключила договор за предоставяне на гаранция № . г. с ответника „Файненшъл България“ ЕООД, по силата на който ответникът се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел гарантиране изпълнение на задълженията по договор за паричен 4 заем № . г., сключен между ищцата и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за което ищцата следва да заплати възнаграждение в размер на 1320,72 лева.

По делото е прието заключение по допуснатата съдебно – счетоводна експертиза, от което се установява, че ГПР по договор за паричен заем № . г., с включване на сумата в размер на 1320,72 лева, представляваща гаранция по договор за предоставяне на гаранция № . г., би се увеличил до 447,71%.

Според вещото лице ищцата е извършила плащане по договора за кредит в общ размер на 1826,17 лева и по договор за предоставяне на гаранция в размер на 1155,50 лева.

Съдът кредитира заключението на вещото лице, като неоспорено от страните и дадено от вещо лице, в чиято компетентност и безпристрастност няма основания да се съмнява.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Относно допустимостта на предявения иск съдът следва да посочи, че в случаите, в които кредиторът по договор за кредит е прехвърлил своето вземане на трето лице, съдебната практика приема, че надлежен ответник е цедента, а не цесионера. Така ВКС в свое решение № 127/30.07.2018 г., постановено по т. д. № 1103/2017 г., ТК, ІІ т. о., приема, че при цесията длъжникът не се лишава от правата, които има към цедента, както и от възраженията, които може да му противопостави – по арг. от чл. 103, ал. 3 ЗЗД. Според ВКС, това означава, че цесията не лишава длъжника и от правото да иска унищожаване на договора, от който произтича вземането, поради порок на волята, чрез възражение във връзка с иск за изпълнение, предявен от цесионера, нито от правото на възражение за нищожност, както и да противопостави на цесионера отлагателни възражения, които има срещу цедента. Ако има интерес да иска унищожаване чрез самостоятелен конститутивен иск, длъжникът трябва да предяви иска си срещу цедента, който си остава страна по договора. По аргумент от по-силното основание следва да се приеме, че при наличие на правен интерес длъжникът може да предяви и иск за прогласяване нищожността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, но само срещу цедената, който е страна по същия.