Определение № 463 от 10.06.2026, Окръжен съд - Сливен
- Съд
- Окръжен съд - Сливен
- Дело
- Въззивно частно гражданско дело 258/2026
- Вид
- Определение № 463
- Подписан
- 10.06.2026
- В сила
- 10.06.2026
- Състав
- Мартин Цветанов Сандулов, Мария Янева Блецова Калцова, Стефка Тодорова Михайлова Маринова
Цитирани разпоредби
- чл. 248 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 248, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 274 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл. 278 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 36, ал. 3 · Закон за адвокатурата
- чл. 36, ал. 3, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 1-3 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1, т. 3 · Закон за адвокатурата
- чл. 38, ал. 1 и ал. 2 · Закон за адвокатурата
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 463 гр. Сливен, 10.06.2026 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Мартин Цв. Сандулов
Членове:
Мария Ян. Блецова Калцова
Стефка Т. Михайлова Маринова като разгледа докладваното от Мария Ян. Блецова Калцова Въззивно частно гражданско дело № 20262200500258 по описа за 2026 година Производството се движи по реда на чл. 274 и сл. от ГПК, във вр. с чл.
248 от ГПК.
По делото е депозирана частна жалба от С. З. С. чрез адв. Н. Р. от БАК, против Определение № 193 от 26.03.2026 г. по гр. д. № 540/2025 г. по описа на Районен съд – Н. З., с което е уважена частично молбата на жалбоподателката за изменение на постановеното по делото Решение № 33 от 29.01.2026 г. в частта за разноските за адвокатско възнаграждение на ищцата по посоченото гражданско дело.
В частната жалба са наведени правни доводи, предвид които жалбоподателката – ищца по посоченото гр. д., счита, че Районен съд – Н. З. не определил правилно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв адвокатското възнаграждение, дължимо като разноски в полза на ищцовата страна. В тази връзка твърди, че съдът не съобразил правилото на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв и изменението на посочената разпоредба от 13.02.2026 г., като посочва, че съдът следвало да отправи искане до адвокатския съвет при АК–Б., където членувал адвокатът на ищцата, за определяне на адвокатското възнаграждение.
Отделно счита, че определеният от съдът размер на адвокатското възнаграждение – 102,25 евро (еквивалент на 200 евро) без ДДС, бил несправедлив. При определяне на адвокатско възнаграждение, съдът трябвало 1 да вземе предвид Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа като ориентир досежно засегнатия материален интерес по гражданското дело – признак по чл. 36, ал. 3 ЗАдв. Счита, че макар да не била налице фактическа сложност по делото, правната му сложност не можела да бъде определена като ниска. Твърди, че отсъденият размер на възнаграждението бил унизително нисък за професията и съответствал на положен труд във фризьорски салон.
Предвид гореизложеното жалбоподателката обосновава наличието на правен интерес от предявяване на частна жалба, с която се иска от съда да отмени Определение № 193 от 26.03.2026 г. по гр. д. № 540/2025 г. на Районен съд – Н. З., с което е уважена частично молбата с правно основание чл. 248 ГПК на ищцата за изменение на постановеното по делото Решение № 33 от 29.01.2026 г. в частта за разноските за адвокатско възнаграждение на ищцата.
Иска се съдът да присъди разноски в размер на 255,64 евро (еквивалент на 500 лв.) за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата.
Препис от частната жалба е връчен редовно на другата страна – „СТИК-КРЕДИТ“ АД, като в законоустановения срок е подаден отговор на частната жалба от адв. Х. М. от САК, в качеството му на пълномощник на страната. С отговора на частната жалба се оспорват твърденията на жалбоподателя и се иска от съда да остави без уважение искането в частната жалба като неоснователно. Твърди, че Районен съд – Н. З. е бил сезиран и длъжен да изследва наличието на предпоставката по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв, предвид която процесуалният й представител е предоставил безплатна правна помощ, за която е представен сключеният между тях договор и списък с разноски.
От фактическа страна се установи следното:
Гражданско дело № 540/2025 г. по описа на Районен съд – Н. З. е било образувано след изпращане съобразно правилата за местна компетентност на подадена до Районен съд – С. искова молба, депозирана от С. З. С. против „СТИК-КРЕДИТ“ АД. С исковата молба е предявен иск за обявяване недействителността на сключен договор за потребителски кредит между страните. Исковата молба била подадена от пълномощник на ищцата – адв. Н.
Р. от БАК, като размерът на исковата претенция възлиза на 2758,20 лв.
С исковата молба е представен Договор за правна защита и съдействие, 2 с който ищцата и пълномощникът й се договарят, че правната защита и съдействие ще се окажат безплатно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Впоследствие, в хода на производството пред Районен съд – Н. З., процесуалният представител на ищцата е предоставил списък с разноски по чл. 80 от ГПК, в което е определена сумата от 500.00лв. – адвокатско възнаграждение, дължимо на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. За наличието на обстоятелствата в посочената разпоредба ищцата не е предоставила доказателства, въпреки указанията на съда. Впоследствие се посочва от ищцовата страна, че е допусната техническа грешка, като правната квалификация на основанието за безплатната правна помощ, оказана от пълномощника на ищцата, е чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв, поради това, че ищцата е близка на представляващия я по делото адвокат, а не поради това, че същата е малоимотно лице.
Ответникът по гражданското дело – „СТИК-КРЕДИТ“ АД е подал отговор на исковата молба, с който е навел твърдения за неоснователност на иска. С молба с вх. № 5320/18.11.2025 г. ответникът е възразил срещу основателността на разноските за адвокатско възнаграждение на ищцата, а при условията на евентуалност е възразил срещу тях като прекомерни, за което е навел правни доводи.
С Решение № 33/29.01.2026 г. Районен съд – Н. З. уважил исковата претенция на ищцата С. С., като обявил за недействителен на договора за потребителски кредит и осъдил ответника да заплати на ищцата деловодни разноски, сред които 56.41 € (еквивалент на 110.32 лв.) за заплатена държавна такса, а отхвърлил искането на ищцата за изплащане на разноски за адвокатско възнаграждение.
По делото е била депозирана молба по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното решение в частта за разноските. На 26.03.2026 г. било постановено обжалваното в настоящото производство Определение № 193, с което съдът частично уважил искането, като изменил решението си, осъждайки ответника да заплати сумата от 122.71 € (еквивалент на 240.00 лв.) с вкл. ДДС – разноски за адвокатско възнаграждение на ищцовия пълномощник на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв, вместо претендираните 500.00 лв. по представения списък с разноски. Решаващият съд отчел, че пълномощникът на ищцата не се е явявал в проведените открити съдебни 3 заседания, а процесуалното му представителство се е изразило единствено в издирване на релевантна съдебна практика, подаване на искова молба и подаване на молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК.
Обжалваното определение е било връчено на жалбоподателката на 31.03.2026 г. Частната жалба е депозирана на 06.04.2026 г. – в рамките на законоустановения срок.
Гореизложеното налага следните правни изводи:
Депозираната частна жалба е процесуално допустима като подадена от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата е основателна.
По отношение съображенията изложени в отговора на частната жалба, съдът съобрази следното:
В постъпилия отговор на частната жалба като основание за неизплащане на адвокатско възнаграждение е посочена липсата на условията на чл. 38 ЗАдв. Основанията, при които адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие, са предвидени в чл. 38, ал. 1 ЗАдв: 1) лица, които имат право на издръжка; 2) материално затруднени лица; 3) роднини, близки или на друг юрист. Липсва изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при сключване на договора за правна помощ.
Преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не, се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента. Предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, са посочени в разпоредбата на чл. 38, ал. 1 и ал. 2 ЗАдв: адвокатът да е оказал безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв; в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски, т. е. да е постановено позитивно решение за страната, представлявана от съответния адвокат (чл. 38, ал. 2 ЗАдв, във вр. с чл. 78 ГПК). При осъществяване на посочените предпоставки и заявено своевременно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение съдът е длъжен да определи адвокатското възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, като осъди другата страна да го заплати. При негативно решение за страната, представлявана от съответния адвокат, адвокатът няма право да получи адвокатско възнаграждение, поради което преценката дали да окаже 4 безплатната правна помощ е негова. Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв обвързват съда и не е налице законово основание за извършване на проверка за съществуването на конкретната хипотеза. Страната, която получава безплатна адвокатска помощ, не е длъжна да доказва наличието на обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, нито съдът следва да събира доказателства за имущественото и финансовото й състояние. Достатъчно е да бъде представен договор между страната и нейния адвокат – процесуален представител по делото, в който да е постигнато съгласие да бъде оказана безплатна адвокатска защита на това законово основание. В тази връзка, възражението на ответника по гражданското дело, че ищцата не е била материално затруднена и е била в състояние да заплати възнаграждение на упълномощения от нея адвокат, не обосновава извод за неоснователност на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение. Предвид това съдът счита, че не следва да изследва въпроса за наличието на критериите по чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. по гражданското дело и поради това оплакванията в отговора на частната жалба са неоснователни.
По отношение оплакванията на жалбоподателя, съдът излага следните мотиви:
На първо място, жалбоподателката посочва, че със своето Определение № 193 от 26.03.2026 г. по гр. д. № 540/2025 г. Районен съд – Н. З. не съобразил правилото на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв и изменението на посочената разпоредба от 13.02.2026 г., при което не определил правилно на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв адвокатското възнаграждение, дължимо като разноски в полза на ищцовата страна. Твърди, че съдът следвало да отправи искане до адвокатския съвет при АК–Б., където членувал адвокатът на ищцата, за определяне на адвокатското възнаграждение.
Съгласно чл. 2, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа в случаите по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв полагащото се възнаграждение се определя от съда съобразно критериите, предвидени в тази наредба, а съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв съдът е длъжен да приложи критериите, уредени в чл. 36, ал. 3 от ЗАдв. Двете правни норми не са в отношение на колизия помежду си, от една страна – защото ЗАдв урежда абстрактни критерии за определяне на адвокатското възнаграждение при 5 оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв, докато Наредбата предвижда критерии за определяне в такъв случай на конкретни размери на адвокатското възнаграждение, съобразени с критерия „засегнат интерес“ по чл. 36, ал. 3, т. 2 от ЗАдв, а от друга страна – съгласно практиката на Съда на ЕС в Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, имащо действие и за Република България, посочената Наредба не може да определя минимален размер на адвокатското възнаграждение и служи само като ориентир за съда при определяне на адвокатско възнаграждение, като последният при преценка в конкретния случай може да определи такова и под посочените в Наредбата размери. В този смисъл, не е уредена необходимост съдът да се допита до адвокатския съвет досежно размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител, който членува в АК–Б. – нито като критерий за определяне на адвокатското възнаграждение, нито като задължение за съда.
Препращането на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв към чл. 36, ал. 3 от ЗАдв е единствено относно посочените в т. 1–4 критерии. Същевременно, определянето на адвокатско възнаграждение е уредено като правомощие на съда в чл. 2, ал. 2 от Наредбата и чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, а не на адвокатския съвет към адвокатската колегия, в която членува адвоката.
На второ място, жалбоподателката счита, че определеното от Районен съд – Н. З. адвокатско възнаграждение е несправедливо, като съдът не е отчел правилно критериите за неговото правилно определяне. Действително, Районен съд – Н. З. в обжалваното Определение № 193, постановено на 26.03.2026 г. е следвало да съобрази критериите, уредени в чл. 36, ал. 3 от ЗАдв, към които препраща нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., като отчете измененията в чл. 36, ал. 3 от ЗАдв, които към момента на постановяване на определението са влезли в сила и са част от действащото право и понастоящем. Критериите, които трябва да бъдат взети предвид от съда, са следните: 1.фактическата и правна сложност на случая, 2.засегнатия интерес, 3.условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им, и 4.квалификацията, опита и специализацията на адвоката.
Разпечатката съдържа 34 от 50 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a19bd6ab-da43-4025-9a89-a7c0703be4a6