Решение № 17240 от 06.09.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 17240 гр. ***, 06.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело № 20241110140221 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и сл.

Образувано е по искова молба на Д. Б. К., ЕГН **********, адрес село ***, община ***, област ***, ул. ***, съдебен адрес град ***, бул. *** (ищец), действуваща чрез упълномощения процесуален представител адвокат Д. М.. Ищецът твърди, че на 23. 04. 2020 г. е сключил с ответника И.А.М. договор за паричен заем № ***, по силата на който му била предоставена паричната сума 1 500 лева без да е посочен размер на месечния лихвен процент. Освен да възстанови така предоставения кредит, ищецът поел съгласно чл. 4 на договора за паричен заем и задължението да предостави персонално обезпечение – две физически лица, отговарящи на редица условия, или банкова гаранция. В изпълнение на последното задължение на същата дата ищецът сключила с третото лице Ф.Б. и договор за предоставяне на гаранция № ***, по силата на който третото лице се съгласило да обезпечи задълженията на ищеца към ответника, а ищецът се задължил да му заплати възнаграждение в размер на 793 лева и 35 стотинки, изпълнението на което задължение страните разсрочили заедно с месечната вноска по договора за паричен заем. Третото лице упълномощило ответника да събира сумите по договора за поръчителство. Ищецът твърди, че е погасил изцяло процесния кредит. Излага доводи, че има качеството на потребител и че спрямо договора за паричен заем се прилагат правилата на ЗПК. Развива съображения, че договорът за поръчителство е акцесорен спрямо договора за паричен заем и че двете правоотношения трябва да бъдат разглеждани заедно. Поддържа, че изискванията на чл. 4 за предоставянето на поръчителство от две физически лица или чрез банкова гаранция за практически неизпълними, поради което възнаграждението на третото лице за предоставянето на поръчителство е сигурен разход по договора за паричен заем. Отрича обаче ответникът да е включил това възнаграждение като разход по кредита при изчисляването на годишния процент на разходите. Твърди, че ответникът и третото лице са свързани лица. Твърди, че със сключването на договора за поръчителство се цели заобикалянето на ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага 1 доводи и за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство поради противоречие с добрите нрави. Позовава се на практика на СЕС и на решение на Оряховския районен съд. Иска от съда да прогласи нищожността на договор за потребителски кредит № ***, както и да осъди ответника да заплати на ищеца сумата 154 лева и 95 стотинки, представляваща недължимо платен сума по нищожния договор за потребителски кредит. Претендира разноски, в това число и за адвокатско възнаграждение.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника И.А.М., ЕИК ***, седалище и адрес на управление град ***, бул. ***, ***, чрез упълномощения процесуален представител юрисконсулт Д. К.. Оспорва предявените искове като недопустими поради липса на правен интерес, защото искът на ищеца по делото на Оряховския районен съд вече е бил уважен и тъй като ищецът можел да предяви само осъдителен иск, като твърди и злоупотреба с право. Твърди, че исковата молба е нередовна поради липса на приложен документ за внесена държавна такса и пълномощно в полза на процесуалния представител на ищеца. По същество излага доводи, че договорът за потребителски кредит е валиден и сумите по него са били получени на годно правно основание. Клаузите на договора според ответника съответстват на чл. 10 и чл. 11 ЗПК, тъй като в него е посочен годишният процент на разходите, при чието изчисляване е била взета предвид разходите към момента на сключването му и е посочена е общата дължима сума. Отрича възнаграждението, уговорено от ищеца с дружеството-гарант, да трябва да бъде отчитано като разход по кредита при изчисляването на годишния процент на разходите. Твърди, че ако тезата на ищеца бъде приета, това би означавало всякакви уговорени по преценка на заемателя възнаграждения и разходи към „трети лица“ да бъдат включвани в годишния процент на разходите, по който начин заемателят щял да може едностранно да доведе до недействителността на договора. Отрича клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем да е нищожна. С тази клауза не се заобикалял чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото предвид законовото определение на пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби към ЗПК възнаграждението за дружеството-гарант не може да бъде прието като елемент от общия разход по кредита за потребителя. Твърди, че ищецът е получил стандартен европейски формуляр преди сключването на договора за паричен заем. Позовава се на практика на СЕС и на ВКС. Иска от съда да прекрати производството и/или да постанови решение, с което да отхвърли като неоснователни и недоказани предявените искове. Претендира разноски. Прави евентуално възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на ищеца, като излага доводи, че съдът не е обвързан от предвидения в съответната наредба минимален размер.

След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи.

Исковата молба е подадена от заинтересовано лице чрез надлежно упълномощен процесуален представител, придружена е с документ за внесена държавна такса в необходимия размер и отговаря на останалите формални изисквания по чл. 127 и чл.

128 ГПК, поради което е редовна. Делото се прие за местно подсъдно на Софийския районен съд от II – А въззивен състав на Софийския градски съд.

Ищецът е предявил два кумулативно съединени иска, първият от които установителен и с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем № *** от 23. 04. 2020 г.; а вторият е обусловен от първия иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1 654 лева и 95 стотинки, дадена без основание във връзка с нищожния договор, като този иск е с 2 правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 23 ЗПК.

Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че на 23. 04. 2020 г. ищецът сключил два договора. Първият от тях бил договор за паричен заем № ***, по силата на който ответникът И.А.М. предоставил на ищеца паричен кредит („заемна сума“) в размер на 1 500 лева, а ищецът поел задължението да му възстанови тази сума и да му заплати фиксирана възнаградителна лихва в размер на 35 % на годишна основа. Тези задължения той трябвало да заплати на петнадесет равни двуседмични вноски в размер на по 111 лева и 11 стотинки. Ищецът освен това поел задължението в тридневен срок от сключването на договора да предостави специфично персонално обезпечение в полза на ответника. При това положение страните посочили годишен процент на разходите в размер на 41, 73 %. Вторият от двата договора бил „договор за предоставяне на поръчителство № ***“, по силата на който третото лице Ф.Б. се задължило да поръчителствува за задълженията на ищеца по първия договор, а той поел задължението да му заплати възнаграждение в размер на 793лева и 35 стотинки. Това негово задължение страните разсрочили на петнадесет равни двуседмични вноски в размер на по 52 лева и 89 стотинки.

Съдът кредитира експертното заключение по съдебно-счетоводната експертиза като пълно, ясно, обосновано и професионално издържано. По указания на съда вещото лице изчисли действителния годишен процент на разходите по договора за паричен заем в два варианта. Според първия вариант, при който при изчисляването на годишния процент на разходите н е се отчита възнаграждението за предоставяне на гаранция като разход, действителният годишен процент на разходите по договора за паричен заем възлиза на 43, 35 %. Според втория вариант, при който при изчисляването му се отчита като разход и възнаграждението за предоставяне на поръчителство, действителният годишен процент на разходите по договора за паричен заем възлиза на 514, 47 %.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи.

При сключването на процесния договор няма данни ищецът, физическо лице, да е действувал във връзка с упражнявана от него търговска дейност или професия.

Тогава следва да се приеме, че той е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби към Закона за защита на потребителите, съответно чл. 9, ал. 3 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). При това положение и доколкото не е налице някое от изключенията по чл. 4 ЗПК спрямо процесния договор за паричен заем се прилагат правилата на ЗПК. Според чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да надхвърля петкратния размер на законовата лихва по просрочени парични задължения, определена с постановление на Министерския съвет. Освен това договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите (чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК). От решаващо значение за правилното разрешаване на повдигнатия правен спор е обстоятелството дали възнаграждението за предоставянето на гаранция по втория договор следва да бъде отчетено като разход по първия договор. Във връзка с това съдът държи сметка, че съобразно законовото определение на пар. 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби към ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят 3 трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Кредиторът несъмнено има оправдан имуществен интерес да иска от длъжника предоставянето на обезпечение. В дадения случай задължението за предоставяне на този вариант на персонално обезпечение е било изпълнено от ищеца още със самото сключване на договора за паричен заем. Съдът отчита също така съвпадението на седалищата и адресите на управление между И.А.М. и одобреното от него юридическо лице – гарант, както и обстоятелството, че едноличен собственик на капитала на одобреното юридическо лице – гарант е И.А.М. (видно от данните в публичния търговски регистър).

На следващо място, поръчителството, каквото И.А.М. е имало оправдан имуществен интерес да получи, възниква в класическия случай чрез сключването на договор за поръчителство, страни по който са поръчителят („гарантът“) и кредиторът. По начало не се изисква да бъде сключван и втори договор между длъжника и поръчителя, за да възникне поръчителството. В този смисъл е последователната съдебна практика (решение № 351 от 12. 06. 1995 г. на ВС по гр. дело № 2635/94 г., V г. о.; решение № 1022 от 28. 06. 1999 г. на ВКС по гр. дело № 252/1999 г., V г. о). Регресните вземания на изпълнилия чуждите задължения поръчител възникват срещу длъжника по силата на закона. Преди изпълнението на тези задължения от поръчителя в класическия случай между тях не съществува правна обвързаност (решение № 74 от 01. 07. 1959 г. по гр. дело № 51/59 г., ОСГК на ВС).

Действително, частноправните субекти разполагат с автономия на волята да сключват каквито и да било сделки, включително договори, каквито законодателството изрично не предвижда. Следователно поръчителят и длъжникът биха могли да сключат и договор за „предоставяне“ на персоналното обезпечение, макар и такъв да не се предвижда от законодателството и да е напълно ненужен за учредяването на поръчителството. Автономията на волята на страните обаче е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и до търговските сделки (чл. 288 ТЗ). За спазването на това двойно ограничение съдът следи служебно, в какъвто смисъл са разясненията, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК и с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2020 г., ОСГТК.