Решение № 1359 от 23.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1359 гр. Пловдив, 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20255330104729 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от Д. Б. И., ЕГН ********** против „Профи кредит Българя“ ЕООД, ЕИК 175074752, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.5, чл.11, чл. 19 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № ..... от 09.08.2024 г., с предоставена сума от 2500 лева, при ГЛП – 41% и ГПР – 49,08 %, който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, поради невключване на предвидените доп. услуги – „Фаст“ от 1125 лева и „Флекси“ от 1875 лева, в размера на ГПР и за нарушаване на добрите нрави. Моли за прогласяване недействителността на договора. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва иска.

Всички изисквания на ЗПК били спазени. Ищецът сам заявил, че иска да се възползва от доп. услуги, за всяка от които се дължало възнаграждение. Към СЕФ била предоставена и доп. преддоговорна информация, съдържаща услугите.

Възнагражденията не следвало да бъдат включвани в ГПР, т.к. получаването на доп. услуги не било задължително условие за сключване на договора, т.е. същите били дължими отделно и независимо от цената на кредита, при което не представлявали разход по см. на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Същите не били свързани и с действия по усвояване 1 и управление на кредита, поради което нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК липсвало.

Договорът бил действителен, а дори и при нищожност на отделна негова клауза, такава не била налице по отношение на целия договор. Не било налице противоречие със закона и с добрите нрави. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и релевира възражение за прекомерност на адв. възнаграждение на насрещната страна.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан процесният договор за потребителски кредит № ............... от 09.08.2024 г., по който предоставената сума е усвоена, но всички уговорени суми не са платени от потребителя /вж. Определение по чл. 140 ГПК/.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

Според договора е предоставена сума от 2500 лева, уговорена дог. лихва, фиксиран лихвен процент 41,00, ГПР – 49,08 %, платим на 24 месечни вноски, с общ размер на плащанията 3691,56 лева. Уговорено е и закупуването на допълнителни услуги с дължимо възнаграждение – „фаст“ – 1125 лева; „флекси“ – 1875 лева, при което и общ размер на плащанията – 6691,56 лева.

При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с иск като процесния, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2

2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се вземат предвид освен наведените от ищеца доводи за недействителност на договора, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следи служебно.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.

Съдът приема, че в случая не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.

Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В процесния договор никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не 3 е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.

След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.

№ 3025/2017 г. и др./. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му, поради което договорът е недействителен.

Изискването на сочената норма е нарушено и с оглед допълнителната уговорка за дължимост на суми за възнаграждения за допълнителни услуги.

Според договора, уговорената доп. услуга „фаст“ касае – предоставено право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, а доп. услуга „флекси“ – предоставя право на промяна на погасителния план.

Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

Съдът приема, че посочените възнаграждения за доп. услуги „фаст“ и „флекси“ представляват установени задължения на кредитополучателя, свързани именно с усвояване 4 и управление на кредита, поради което клаузите за дължимост на сумите за възн. са уговорени изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Доколкото се касае за възнаграждение по усвояването и управлението на кредита, с него реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така с тази сума 3000 лева, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава допълнително възнаграждение и то в размер, надвишаващ предоставения финансов ресурс. Ето защо, посоченият в договора годишен процент на разходите от 49,08 % не отговаря на действителния такъв, след като стойността само на допълнителните плащания представлява над 100 % от кредита.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и поконкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл.

68д, ал. 1 ЗЗП и по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.;Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.

Следователно, процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл.26, ал.1, пр. 1 ЗЗД.

Предявеният иск следва да бъде уважен като основателен.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане с представен списък и док. за плащане на 267,66 лева.

Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв.

Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. В настоящия случай, съдът приема, че адв. възн. следва да бъде определено на сумата от 250 евро. За да се определи размер под минимума по НМРАВ – по казуса бяха съобразени – ниската фактическа и правна сложност; положените пр. усилия, развитието на делото в едно о.с.з., без явяване на пр. представител и ангажиране на доказателства, както и постановките в Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 5 г.