Определение № 3219 от 27.12.2024, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3219 гр. Бургас, 23.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Янч. Зъбова Кочовска

Членове:

Радостина П. Иванова

ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА

ВЪЛКОВА като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20242100501836 по описа за 2024 година

Производството по делото е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. с чл.274- чл. 279 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представляван от изпълнителния директор Зорница Банкина, действаща чрез упълномощения си процесуален представител юрисконсулт Нели Атанасова против разпореждане № 3016 от 07.11.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 7168 /2024г. по описа на Районен съдНесебър, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя- заявител за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу длъжника С. М. П., ЕГН:

**********, с настоящ адрес: **** за задълженията му по договор за потребителски кредит № 601477 към искане № 9038238 от 02.12.2021г., сключен между „Сити Кеш“ ЕООД, които кредитодателят „СитиКеш“ ЕООД е прехвърлило на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД по силата на сключен помежду им договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 14.06.2023г. в общ размер на 628.43 лева, от които: главница в размер на 372.01 лева - главница, сумата 37.19 лева, представляваща договорна лихва по договора за периода 09.12.2021г.-23.06.2023г., сумата от 219.23 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 10.12.2021г. до датата на подаване на заявлението в съда – 27.09.2024г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 27.09.2024г. до окончателното плащане на вземането, както и сумата от 75 лева, представляваща направените в заповедното производство разноски, от които 50 лева – юрисконсултско 1 възнаграждение и 25 лева за платена държавна такса.

В частната жалба се изразява недоволство от обжалваното разпореждане на заповедния съд с твърдения, че същото е неправилно и незаконосъобразно.

Позовавайки се на цитирана съдебна практика жалбоподателят счита, че заявлението му отговаря на изискванията за редовност по чл. 410, ал. 2 от ГПК, като наред с индивидуализация на страните, предмета и основанието са посочени и размерите на претендираните вземания и периодите, за които всяко от вземанията се претендират.

Счита, че за редовността на заявлението не следва да се посочва какъв е размер на кредита, кога сумата в усвоена, какъв е размера на месечните погасителни вноски, падежа им, как се определя лихвения процент и т.н., които обстоятелство заповедният съд неправилно е е поискал да бъдат посочени. Излага доводи, че тези въпроси биха били необходими за изследване по същество при евентуален исков процес по чл. 422 ГПК, с мотив, че производството по чл. 410 ГПК съдът не може да събира доказателства, нито може да прави изводи относно представени такива. На следващо място в жалбата се възразява, че въпросът дали са плащани суми, отнасяни за погасяване на вземания, произтичащи от неравноправни клаузи, е относим към съществуване на предявените вземания, при наличие, а в заповедното производство целта е не да се провери дали вземането съществува, а дали е спорно. В жалбата се излагат и оплаквания, че след като е констатирал недействителност на процесния договор за кредит заповедният съд е следвало да приложи разпоредбата на чл. 23 ЗПК и да издаде заповед за чистата стойност на кредита, а не да отхвърля цялото заявление, с оглед задължението му да следи служебно за нарушение на чл. 22 ЗПК и прилага последиците на чл. 23 ЗПК, но само ако самото нарушение е видно от договора и общите условия към него. Иска се отмяна на обжалваното разпореждане и произнасяне по същество.

Съгласно на чл.413, ал.2 о т ГПК препис от частната жалба не е връчен на длъжника.

Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и събраните по делото доказателства, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.

Разгледана по същество, съдът намира жалбата за частично неоснователна, по следните съображения:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по заявление на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД за издаване на заповед по чл.410 от ГПК срещу длъжника С. М. П., ЕГН: **********, с настоящ адрес: **** за задълженията му по договор за потребителски кредит № 601477 към искане № 9038238 от 02.12.2021г., сключен между „Сити Кеш“ ЕООД, които кредитодателят„Сити Кеш“ ЕООД е прехвърлило на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА 2

ВЗЕМАНИЯ” ЕАД по силата на сключен помежду им договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 14.06.2023г. в общ размер на 628.43 лева, от които: главница в размер на 372.01 лева - главница, сумата 37.19 лева, представляваща договорна лихва по договора за периода 09.12.2021г.-23.06.2023г., сумата от 219.23 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 10.12.2021г. до датата на подаване на заявлението в съда – 27.09.2024г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 27.09.2024г. до окончателното плащане на вземането, както и сумата от 75 лева, представляваща направените в заповедното производство разноски, от които 50 лева – юрисконсултско възнаграждение и 25 лева за платена държавна такса

Позовавайки се на приетото в ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и съдебната практика по прилагането му , обективирана в решение № 92 от 05.07.2024г. по т.д. № 886/2023г. по описа на I търг. отделение на ВКС, заповедният съд е приел, че следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване да следи за нищожност на договор за паричен заем. В изпълнение на това свое задължение съдът е констатирал, че в заявлението се твърди, че длъжникът дължи общо сумата 628.43 лева, в това число главница в размер на 372.01 лева, н о липсват твърдения за извършени плащания от страна на длъжника за погасяване на задълженията му и ако са извършвани такива – към кого и към кое задължение са отнесени. Предвид това с разпореждане от 29.10.2024г. съдът оставил заявлението без движение с указания за заявителя в тридневен срок от съобщението изрично да посочи: 1./ от какви компоненти е формиран вписаният в договор за потребителски кредит № 601477 към искане № 9038238 от 02.12.2021г., годишен процент на разходите от 49,75 %, конкретизира – включени ли са в него предвидената в договора неустойка (арг. по чл. 11 от договора) и договорна лихва, обезщетение за забава и др.;

2/. от какви различни пера е формирана всяка от посочените 29 броя вноски и какво е включено в тези вноски; 3/.да заяви изрично начина на формиране на остатъка от претендираната главница; 4/. да посочи дали по договора има постъпили плащания от страна на заемополучателя и какъв е общият размер на извършените плащания по договора, както и към погасяването на какво са били отнесени същит, с предупреждение, че при неизпълнение на указанията съдът ще остави заявлението без разглеждане - съобразно предвиденото в чл. 411, ал. 2, т. 1 от ГПК.

В указания срок заявителят е депозирал писмена молба от 07.11.2024г., с която е уточнил, че ГПР и методиката на изчисляване са посочени в разпоредбите на договора и предоставения на кредитополучателя Стандартен европейски формуляр.

Заявил е, че указанията, свързани с извършените плащания по процесния договор касаят правопогасяващите юридически факти, които длъжикът следва да докоже в исковото производство. Предвид това заявителят е възразил, че не е длъжен да уточнява претенцията си извън посоченото в заявлението, доколкото производството е 3 заповедно и тези уточнения следвало да се направят в исково производство, ако длъжникът подаде възражение.

С обжалваното разпореждане от 07.11.2024г. заповедният съд, прилагайки цитирана практика на СЕС и ВКС е отхвърлил изцяло заявлението з а издаване на заповед по чл. 410 от ГПК по всички претендирани вземания. Посочил е, че в настоящата хипотеза съгласно актуалната към момента практика на Съда на Европейския съюз - Решение на Съда на Европейския съюз от 21.03.2024г., по дело С714/22, което е задължително за всички съдилища в Република България /чл. 633 от ГПК/ в хипотеза като настоящата договорът за кредит е нищожен на основание чл. 19, ал. 5 от ЗУЕС и съобразно приетото в посоченото решение и с оглед чл. 23 от ЗПК и цитираната по-горе съдебна практика на заявителя принципно се дължи единствено чистата стойност на отпуснатия кредит, като плащанията, които са отнесени от кредита към други пера, следва да бъдат отнесени към главницата. Съдът е изложил доводи, че липсата на извършено от заявителя уточнение за това какъв е общия размер на платените по кредита суми води до невъзможност да бъде извършена преценка каква е останала ли е непогасена част от стойността на чистата главница по кредита, респ. каква, за да може да се прецени дали заявлението следва да се уважава до претенцията за чиста главница съгласно чл. 23 от ЗПК. Предвид това доколкото заявителят не е описал всички необходими обстоятелства по чл. 410, ал. 2 вр. чл. 127, ал. 2 вр. чл. 411, ал. 2, т. 1 ГПК, които да позволят на заповедния съд да извърши задължителната за него дейност по преценка на договора, заповедният съд е счел, че дори и по отношение на чистата главница заявлението следва да бъде отхвърлено.

С оглед гореизложеното настоящата инстанция намира следното:

Правилно районният съд е приел, че досежно договорът за паричен заем, на който са основани процесните вземания е приложим ЗПК, както и, че доколкото, съгласно изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави и дали се основава на неравноправна клауза, прилагайки на основание чл. 633 от ГПК съдебна практика на СЕС по тези въпроси. При извършване на преценката по чл. 411, ал. 2 от ГПК настоящата инстанция счита, че клаузата от договора, с която е уговорена неустойка за недаване на обезпечение представлява търговска практика, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и начисляването й е в противоречие с чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Поради липса на данни дали реално тази неустойка е включена в посоченият ГПР /доколкото а обстоятелство не е оспорено от заявителя/, то се налага извод, че вписания в договора ГПР не отразява всички общи разходи и лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение. В тази връзка в решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 в отговора на втори и трети въпрос СЕС е приел, че за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на ГПР да се включат всички разходи по член 3, буква ж от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този процент. Предвид същественото значение, което 4 посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски. Доколкото от приложените към заявлението писмени доказателства и в т.ч. и погасителния план е видно, че посочения ГПР не отразява точно всички разходи по кредита, тъй като не включва начислената разсрочено в погасителния план неустойка като общ разход по кредита по смисъла на пар. 1, т.1 от ДР на ЗПК, то се налага извода, че в случая е налице неясно посочен ГПР, който се приравнява на липсващ такъв по смисъла на чл. 11,ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Този порок води до недействителност на целия договор за кредит на основание чл. 22 от ЗПК и освобождаване на потребителят от задължения за лихва или други разходи по договор за кредит, извън чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 от ЗПК, поради което правилно районният съд е приел, че на заявителя принципно се дължи единствено чистата стойност на отпуснатия кредит, поради което е оставил без уважение искането за издаване на заповед за претендираните лихви по договора.