Решение № 4263 от 13.06.2019, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш

Е Н И Е гр. София, 12.06.2019 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети април през 2019 година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА

ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА мл.съдия АНЕТА ИЛЧЕВА секретар Алина

Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело номер 10616 по описа за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 415885 от

28.05.2018 г., постановено по гр.д. № 88582/2017 г. на СРС, 162 състав, е обявявен за недействителен по отношение на „Ц.к.б.“ АД, сключения между в.с.д. и Р.Г.Д., от една страна, и С.В.Д., от друга страна, договор за дарение на недвижим имот, представляващ апартамент № 63 с идентификатор № ***, находящ се в гр. София, ж.к. „********, със застроена площ от 65,20 кв.м., състоящ се от стая, дневна, кухня и обслужващи помещения, заедно с припадащото се избено помещение № 15 с площ от 4,10 кв.м. и с 2,371 % идеални части от общите части на вход В и вход Г и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото, върху което е построена сградата, представляващо поземлен имот с идентификатор № ***, която сделка е обективирана в нотариален акт № 2/26.04.2012 г., том I, per. № 1320, дело 1/2012 г. по описа на нотариус В.М., с № 361 в регистъра на НК и район на действие СРС, по отношение на собствената на В.С.Д. 1/ 2 идеална част от имота, на основание чл. 135 ЗЗД.

С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно разноските, като е осъдил ответниците В.С.Д. и С.В.Д. да заплатят на ищеца „Ц.к.б.“ АД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 161,66 лв. разноски в производството.

Решението е обжалвано изцяло и в срок от ответниците а В.С.Д. и С.В.Д. чрез пълномощник адв.В.В., с оплаквания за неговата неправилност и искане решението да се отмени и въззивния съд да отхвърли иска, като присъди на ответниците направените от тях в производството разноски. Първата група оплаквания се отнасят до недопустимост на иска по чл.135 от ЗЗД срещу поръчителя, какъвто е ответника В.Д., тъй като считат, че поръчителят няма качеството длъжник по смисъла на чл. 135 от ЗЗД, а такъв е само титулярът на главното задължение, но не и лицето, поръчителствало за неговото изпълнение, в каквато насока има формирана съдебна практика, към която въззивниците реферират, при липсата на постановено тълкувателно решение по образуваното по този върпос т.д. №282017 г. на ОСГТК на ВКС. Втората група оплаквания са относно липсата качеството кредитор на банката-ищец : излагат доводи че и подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК в съда на дата 07.05.2012 год. е след атакуваната сделка от 26.04.2012 г., при което не е налице вземане на „Ц.к.б.“ АД което да е възникнало преди извършването на действието, което се атакува с павловия иск по чл.135 от ЗЗД, че е налице основание за спиране на настоящето исково производство поради оспорване на влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл.417 от ГПК с подадено възражение по чл.423 от ГПК от В.Д., и наличие на преюдициалност на другото производство по оспорване на заповедта за изпълнение и евентуалното производство по чл.422 от ГПК относно вземането по записа на заповед, по която В.Д. е поръчителствал като изпълнително основание, спрямо настоящето исково производство и наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 от ГПК на настоящето производство.

Въззиваемата страна

– ищец „Ц.к.б.“ АД /Банката/ с писмен отговор оспорва жалбата, като моли решението да се потвърди като правилно, претендират се разноските за въззивната инстанция. Намира, че при липсата на задължителна съдебна практика по въпроса, по отношение на поръчителя са допустими всички процесуални способи, които гарантират точното изпълнение на поетото задължение, включително възможността за провеждане на иск по чл. 135 ЗЗД срещу разпоредителни сделки от поръчителя. Възразява, че с авалирането на записа на заповед от страна на В.Д., поемателят Банката е придобила качеството на кредитор спрямо В.Д., като за установяване на връзката кредитор-длъжник не било задължително вземането да е съдебно признато, и в производството по разглеждане на отменителния иск съдът не следвало да извършва проверка за съшествуването или погасяването на претендираните от ищеца вземания. Счита атакуваната разпоредителната сделка по дарение за увреждаща Банката, тъй като В.Д. обективно е намалил имуществото си още повече предвид липсата на насрещна престация, а налице били също и знанието от страна на длъжника В.Д. за увреждането, а знание за увреждането от страна на лицето, с което длъжникът е договарял-другия ответник, се изисквало поради безвъзмедност на сделката, а и презумпцията за знание между ответниците като роднини по права линия не била оборена в процеса.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция с основание по чл.135 от ЗЗД.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

За да уважи предявеният иск, първоинстанционният съд е приел, че искът е допустим, доколкото може да се упражни и спрямо разпоредителни сделки от поръчителя, че ищецът е установил качеството си кредитор на ответника В.Д. и е налице увреждащо ищеца като кредитор действие - дарение на недвижим имот, с което В.С.Д. и Р.Г.Д. са прехвърлили безвъзмездно на сина си С.В.Д. притежавания от тях в режим на съпружеска имуществена общност апартамент, като по този начин е намален актива на длъжника В.Д. и са създадени пречка за кредитора му да се удовлетвори от прехвърленото имущество. Доколкото разпореждането на длъжника е безвъзмездно, първоинстанционният съд е приел, че законът не изисква наличие на знание у приобретателя за увреждането, вземането срещу В.Д. е възникнало още с издаването на ценната книга и учредяването на авал от страна на ответника преди прехвърлителната сделка, като настъпването на изискуемостта на задължението или издаването на изпълнително основание въз основа на него след този момент не обуславяло приложението на ал. 3 на чл. 135 ЗЗД. Приел е още, че потестативното право на кредитора да иска обявяване на относителна недействителност на увреждаща сделка по реда на чл.

135 ЗЗД се погасява с общия петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, който започва да тече от датата на сключване на увреждащата сделка, според цитирана съдебна практика, или в случая от датата на извършване на дарението - 26.04.2012 г., като преди изтичане на петгодишния срок същата е била прекъсната с предяване на иска на 21.04.2017 г., при което е счел възражението на ответниците за погасяване на правото на ищеца по давност е неоснователно, а иска за основателен и подлежащ на уважаване за 1/ 2 ид.част от прехвърленото право на собственост върху имота.

Изложените в обжалваното решение констатации и правни изводи за основателност на предявения отменителен иск въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно да ги повтаря.

В допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за недопустимост и неправилност на решението, въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск за обявяване за недействителен спрямо Банката-ищец на договор за дарение на недвижим имот за прехвърленото право на собственост от ответника В.Д. и съпругата му Р.Д., на сина им –втория ответник С.Д., върху недвижим имот, и то за 1/ 2 от прехвърленото право, съответно на дела на прехвърлителя В.Д., при твърдение, че ответника В.Д. като поръчител/авалист/ по издадена в полза на Банката запис на заповед преди увреждащата сделка /вземането по който запис н азаповед не е удовлетворено/, е длъжник на Банката и за вземането е издадена заповед за изпълнение с разпореждане за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК за сумата по записа на заповед.

Лице, което има качеството на кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД, може да е всеки титуляр на парично или непарично вземане, което не е погасено, без да е необходимо вземането да е ликвидно или изискуемо, да е установено с влязло в сила решение. Съдът по иска по чл. 135 ЗЗД / т.нар. павлов иск/отменителен иск/ не проверява съществуването на вземането, а изхожда от положението, че съществува, когато то произтича от твърдените в обстоятелствената част на исковата молба факти (с изключение на хипотезата, когато вземането е отречено с влязло в сила решение). Страната, поискала отмяната по чл. 135 ЗЗД, установява качеството си на кредитор без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които черпи правния си интерес. Когато кредиторът предяви само павлов иск, без да го съедини с иск за вземането си, както е в конкретния случай, правоотношението, от което произтича вземането не става предмет на делото ( в този смисъл е и преобладаващата практика на ВКС споделяна и от настоящия състав, обективирана в Решение № 35 от 12.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2017 г., III г. о., Решение № 224 от 30.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2310/2014 г., III г. о. ). Предвид изложеното неотносими са възраженията на жалбоподателите, че към момента на предявяване на иска вземането не е било ликвидно и изискуемо, респективно, че не е установено дали ищецът е носител на вземане по договора за кредит от 19.06.2008 г., сключен между „Г.-05“ ООД и Банката-ищец, или по силата запис на заповед издаден на дата 26.06.2008 г. в полза на ищеца от същото дружество и авалирането му от ответника. След като при предявен самостоятелно отменителен иск по чл.135 от ЗЗД правоотношението, от което произтича вземането, не става предмет на делото, е безпредметно обсъждането на всички други оплаквания, които се основават на плоскостта на отричане на твърдяното от ищеца вземане, и не е налице основание за спиране на настоящето производство по произнасяне по възражението на В.Д. по реда на чл.423 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК въз основа на записа на заповед, авалиран от него.

Решението на първоинстанционния съд при този извод се явява допустимо.

Наред с това по оплакването за неприложимост на иска по чл.135 от ЗЗД спрямо поръчителя, въззивният съд споделя извода на първоинстанциониня съд за приложимост на иска и спрямо ответника В.Д., като допълва и следното:

В случая искът на Банката се основава на наличие на задължение на В.Д. по запис на заповед, по който В.Д. е в положението на поръчител-авалист. Налице е последователно застъпвана теза в редица решения на ВКС по отношение правилното приложение на закона за характера на задължението на авалиста по абстрактната търговска сделка по ТЗ и различието му от задълженията на поръчителя по ЗЗД, сочеща на самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, при което за авала не се прилагат разпоредбите на чл. 146, ал. 3, чл. 147 и чл. 148 ЗЗД. Задълженията на издателя на менителничния ефект и на авалиста произтичат от самостоятелни правни сделки.

Лицето, подписало запис на заповед е надлежна страна по предявен срещу него иск с правно основание чл. 135 ЗЗД. Пасивната му легитимация се определя от едностранната абстрактна сделка - авал, а не от евентуалното казуално отношение, по което страна би могъл да бъде издателят на записа на заповед./ напр. решение № 386 от 25.03.2015 г. по гр. д. № 1490/2014 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, решение № 104 от 25.07.2016 г. по гр. д. № 5345/2015 г., Г. К., III г. о. на ВКС/. Ето защо искът срещу авалиста е допустим и авалистът се явява надлежна страна в процеса и легитимиран в материалното правоотношение да отговаря по иска по чл.135 от ЗЗД като задължено лице спрямо ищеца, ако са налице и другите предпоставки по чл.135 от ЗЗД.