Решение № 3806 от 15.10.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3806 гр. Варна, 15.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети септември през две хиляди двадесет и шеста годИ. в следния състав:

Председател: Ива Бл. Благоева при участието на секретаря ВеселИ. Д. Георгиева като разгледа докладваното от Ива Бл. Благоева Гражданско дело № 20263110101712 по описа за 2026 годИ. за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявен от И. Д. Д. срещу „*****“ ЕООД установителен иск за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит №******* от 09.04.2025г., сключен между страните, на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, т.10 ЗПК, поради противоречието му със закона.

В исковата молба ищецът излага, че на 09.04.2025г. е сключил с ответника договор за потребителски кредит „****“ №*******, по силата, на който му е предоставена в заем сумата от 2045,17 евро, със срок на кредита 36 месеца, с ГПР от 63,86 %. Твърди, че всяка погасителна вноска е с размер от 111,26 евро. Сочи се, че в чл.3 от допълнителното споразумение, страните са уговорили да се предостави обезпечение, отговарящо на изискванията на чл.10 от Общите условия, като при непредоставянето му в 14-дневен срок се дължи неустойка от 1022,58 евро, разсрочена за 12 месеца. Излага се, че неустойката е включена в погасителния план на договора. Намира се, че е нарушено изискването на чл.10, ал.1, т.10 вр. чл.22 ЗПК, доколкото не е посочен коректен ГПР в договора, тъй като при включване на размера и на неустойката се получава различен размер от записания в договора. Сочи се, че е неясно как е определен ГПР, както и какви точно компоненти се включват в него. Позовавайки се на съдебна практика се намира, че неправилното посочване на ГПР в договора, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение, което води до недействителност на договора. Излага се, че разходите за неустойка представляват скрита печалба и разход и следва да бъдат включени в ГПР. Претендират се разноски.

В срока по чл.131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника „*****“ ЕООД, в който се излагат доводи за неоснователността на исковете. Не се оспорва сключването на договор за кредит за сумата от 1

4000,00 лева, която е усвоена от потребителя. Излага се, че е уговорен срок за връщането й от 36 месеца, с месечна вноска от 217,61 лева, ГПР-63,86 % и ГЛП – 50.95 %, с обща сума за връщане от 7834,55 лева. Счита се, че договорът за кредит не противоречи на императивни норми, както и че по силата на чл.9 ЗЗД страните са се съгласили да сключат договора. Твърди се, че уговореният ГЛП не надвишава максимално определения лихвен процент.

Счита се, че при евентуална недействителност на уговорения лихвен процент е приложима разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД. Сочи се, че договорът отговаря на разпоредбите чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1 ЗПК. Излага се, че уговорената неустойка в допълнителното споразумение касае само случаи на непредоставяне на обезпечение съгласно чл.10 от Общите условия, както и че същата не следва да се включва в размера на ГПР. Твърди се, че неустойката касае виновно поведение на потребителя за неизпълнение на негово договорно задължение за предоставянето на обезпечение. Счита се, че неустойката не е неравноправна или прекомерна. Претендират се разноски.

В съдебно заседание, ищецът не се явява, с писмена молба изразява становище по хода на делото и по същество на спора.

В съдебно заседание, ответникът не се явява, с писмена молба изразява становище по хода на делото и по същество на спора.

Съдът, след като се запозна с материалите по делото, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не е спорно, а и видно от приобщените по делото писмени доказателства, се извежда, че на 09.04.2025г. между И. Д. Д. и „*****“ ЕООД е сключен договор за потребителски кредит №*******. Видно от договора се извлича, че същият е със следните параметри: сума на кредита 4000,00 лева, срок за връщане - 36 месеца, размер на месечна вноска – 217,61 лева, посочен ГПР – 63,86 %, ГЛП – 50,95 %, общо дължима сума по кредита – 7834,55 лева.

От приетите по делото Общи условия се извежда, че в чл.10 е посочено, че клиентът се задължава да предостави някое от следните обезпечения – банкова гаранция; гаранция, издадена от фИ.нсова институция, вписана в регистъра на БНБ; солидарен длъжник, отговарящо на определени изисквания; ипотека върху имот.

По делото е прието и допълнително сключено между страните споразумение от 09.04.2025г. към договора за кредит, в което е посочено, че страните са констатирали, че при кандидатстването на клиента за потребителски кредит кредиторът е поискал обезпечение за гарантиране погасяването на всички дължими и изискуеми вземания на кредитора и го е предупредил за неблагоприятните последици от неизпълнението на задължението. Описани са параметрите на договора за кредит и е посочено, че клиентът не е предоставил поисканото обезпечение, поради което му се дава допълнителен 14-дневен срок да го направи, а при неизпълнение, дължи неустойка в размер на 2000,00 лева, разсрочена за 12 месеца съобразно приложен към споразумението погасителен план за разсрочване на неустойката, като същата се добавя към размера на вноската по кредита, която вместо 217,61 лева възлиза в размер на 384,28 лева.

При горните факти, съдът извежда следните правни изводи:

Предявен е от И. Д. Д. срещу „*****“ ЕООД установителен иск за прогласяване на нищожността на договор за потребителски кредит №******* 2 от 09.04.2025г., сключен между страните, на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречието му със закона.

Процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл.9, ал.1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството потребител по смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, поради което в отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП.

Според чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин.

Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в §1, т.1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.

Преценката за неравноправност и поради това – за нищожност по смисъла на чл.146 вр. чл.143 ЗЗП на ГПР в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК.

С Решение от 2 1 март 2024г., по дело С-714/22, С.Р.Г./„*****“ ЕООД, ECLI:EU:C:2024:263, т.55 – т.56 е прието, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи от член 3, буква ж) от Директива 2008/48, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Като е прието, че санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и 3 пропорционален характер.

Следователно, годишният процент на разходите е част от основния предмет на договора, поради което структурата на ГПР трябва да бъде посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. и чрез изясняване на обстоятелството от какъв вид и стойност на лихвените и нелихвените разноски се състои. Както последователно е разяснявано в задължителната за националните юрисдикции практика на СЕС, ако липсва ясно посочване на ГПР, договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора.

В договора за потребителски кредит, не е достатъчно да се посочи цифрово какъв е годишният процент на разходите, какъвто е настоящият случай, но и следва изчерпателно да се изброят всички разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния процент на разходите.

Тези съставни елементи обаче в настоящия случай, остават неизвестни.

След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него фИ.нсов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. Бланкетното посочване единствено на крайния размер и формулировката на законовата разпоредба, която посочва какво следва да се включва, обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува дали те са в съответствие с чл.19, ал.1 ЗПК.

В случая, неясно е за разликата над 50,95% /размер на договорна лихва/ до 63,86 % - какви са разходите, които формират допълнително оскъпяване на кредита. Същевременно настоящият съдебен състав приема, че уговорената "неустойка" за неосигуряване на обезпечение е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – индикатор за общото оскъпяване на кредита. Размерът, по който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент за април 2025г. – 2,39% + 10 % надбавка/, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал.4 стойности, са нищожни – чл.19, ал.5 ЗПК.

Очевидно е, че уговореният размер от ГПР надвишава посочените размери и реално не отразява действителния размер ГПР, тъй като в него не са включени част от разходите по кредита – посочената по-горе неустойка, въпреки, че същата е включена в общия дълг по кредита и в месечните погасителни вноски. Уговорената от страните неустойка представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В случая неустойката несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, като липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл.19, ал.1 ЗПК, както и на ограничението в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.

При това положение следва, че макар формално процесният договор да 4 покрива изискуеми реквизити по чл.11, ал.1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т.10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, съответно договора за потребителски кредит е в нарушение на императивната материалноправна норма и на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК същият е недействителен.