Решение № 499 от 30.05.2024, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 499 гр. Стара Загора, 30.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Велина Пенева при участието на секретаря В. Н. Станчева като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело № 20235530104817 по описа за 2023 година

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл.

26, ал. 1ЗЗД и осъдителни искове с правно основание чл. 55 от ЗЗД.

Ищецът П. К. П. твърди, че между него, в качеството му на кредитополучател и „Неткредит“ ООД, в качеството на кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит № **** от *** година. Договорът бил сключен съгласно Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние. По силата на този договор, кредитодателят се задължил да предостави заемни средства в размер на BGN 2000 /две хиляди/ лева на П., а той се задължил да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно договора, годишният лихвен процент на заема бил 40.44 % /четиридесет цяло и четиридесет и четири процента/, а годишният процент на разходите е 48.84 % /четиридесет и осем цяло и осемдесет и четири процента/. Срокът на договора бил уговорен в 18 равни месечни вноски. На *** година, между същите страни и в същите качества бил сключен Договор за потребителски кредит № ***. Договорът бил сключен съгласно Закон за предоставяне на финансови услуги от разстояние. По силата на този договор, кредитодателят се задължил да предостави заемни средства в размер на BGN 1000 лева на П., а той се задължил да ги възстанови, ведно с възнаградителна лихва. Съгласно договора, годишният лихвен процент на заема бил 41.05 % /четиридесет и едно цяло и нула пет процента/, а годишният процент на разходите - 49.72 % /четиридесет и девет цяло и седемдесет и два процента/. Срокът на договора бил уговорен в 12 равни месечни вноски. Действително приложените в кредитните правоотношения годишни проценти на разходите обаче, били различни от посочените в договорите и с вписаните от кредитодателя, в размер от 48.84% при Договор за потребителски кредит № **** от *** година и 49.72% при Договор за потребителски кредит № *** от *** година.

1

Това било така, защото съгласно договорите се дължала “неустойка”, в случай че кредитополучателят не предостави до края на следващия ден от сключване на договора, гаранция по кредитите. Счита се, че процесните договори за кредит са недействителни на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят бил изискал и бил събрал лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в сключените договори за потребителски кредит.

Макар да били посочени в договорите лихвен процент и годишен процент на разходите, ответникът не пояснил по ясен и разбираем начин какви са компонентите на ГПР. В договорите не били включени такси, комисионни и други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал право да формира ГПР в размер на 48.84% при Договор за потребителски кредит № **** от *** година и 49.72% при Договор за потребителски кредит № *** от *** година. Това нарушение имало за правна последица съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК недействителност на договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност по кредита. Дори и да не се приемало гореизложеното, следвало да се изтъкне, че кредиторът инкорпорирал във вноската допълнителна сума, която е оскъпила кредита за ищеца и съответно от „Неткредит“ ООД не спазили изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с договорите за кредит.

Разпоредбата сочела, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябвало да се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита, възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление и даването на тази информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора били вменени като императивна разпоредба в ЗПК.

Като съгласно чл. 22 от ЗПК, ако това условие не е изпълнено, договорът за заем е недействителен. Кредитодателят, залагайки като клаузи чл. 6, ал. 1 в договорите за потребителски кредит всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си.

Ответникът в настоящото производство, използвайки заблуждаваща търговска практика създава неравноправност, която благоприятства кредитодателя и увреждала кредитополучателя. С такива клаузи в договорите „Неткредит“ ООД целял да заблуди кредитополучателя в частта, относно действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК във връзка с чл. 19 от ГПК във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит водело до нищожност на договора. Това било така, защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Гореизложеното се подкрепяло от факта, че съгласно чл. 4, ал. 3 от всеки от договорите за потребителски кредит, ищецът 2 следвало да предостави в срок до края на следващия ден от сключване на договорите, гаранция по кредита, на което обезпечение да бъде извършена предварителна проверка от страна на кредитора и едва след нея, и след като отговаря на посочените от кредитора условия, да сключи договорите за поръчителство във връзка с процесиите договори за заем, или да приеме банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, като в противен случай се дължала неустойка. Условията, които ищецът задължително трябвало да изпълни, за да не дължи неустойка, били поставени в чл. 3.2 от Общите условия към договорите: 1/ да предостави като поръчители по кредита две дееспособни физически лица, които поемат задължение да отговарят солидарно с кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на кредитополучателя, произтичащи от договора за потребителски кредит при условията на чл. 138 и следващите от Закона за задълженията и договорите. Поръчителите трябва да са наети на безсрочен трудов договор и да получават минимум 1500 (хиляда и петстотин) лева брутно месечно възнаграждение, към датата на сключване на договора за потребителски кредит поръчителите не трябва да имат кредити с повече от 30 дни просрочие. 2/ Алтернативно на тази възможност, кредитополучателят може да представи като обезпечение банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, които следва да отговарят на изискванията на закона за тяхното издаване и да съдържат неотменяемо и безусловно изявление, че ако кредитополучателят не заплати което и да е свое парично задължение, произтичащо от договора за потребителски кредит, гарантът (банка или небанкова финансова институция) ще заплати на „Неткредит“ ООД всички дължими от кредитополучателя суми в първия работен ден, следващ деня на получаване на първо писмено искане от страна на дружеството. Размерът на гаранцията по Договор за потребителски кредит № **** от *** година бил в размер на 2700 лева, със срок на валидност - 07.08.2020 година, а по Договор за потребителски кредит № *** от *** година, била определена в размер на 1236 лева със срок на валидност 19.02.2022 година.

Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ бил разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на възнаграждението в посочения от потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в Договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това счита, че договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 от ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП, която дава легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използва в настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се извършвала ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност и е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща е такава търговска практика, при която се 3 съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща, или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава, или е в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация е фактически точна и има за резултат, или е възможно да има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в чл. 4, ал. 3 от договорите било уговорено заемът да бъде обезпечен с гаранция, съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договорите. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, посочени по-горе, съгласно чл. 6, ал. 1 от всеки от договорите, същият дължал „неустойка“ на кредитора в размер на BGN 2556 лева по Договор за потребителски кредит№ **** от *** година и неустойка в размер на 1080 лева по Договор за потребителски кредит № *** от *** година, която се начислява към всяка вноска по кредитите. Тоест се кумулирала месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително. Иначе казано, вноската по кредитите ставала значително по-голяма. Същото това кумулиране на неустойката към погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредитите и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Следвало да се посочи, че „неизпълнението“ на задължението от ищеца да представи гаранция, вдигало лихвеният процент на кредитите неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорите били недействителни, като съгласно чл. 23 ЗПК, се заявява, че се дължи само чистата стойност на кредитите, без лихва или други разходи по кредита. Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин, или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48. Клауза, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на гаранция, което задължение става изискуемо до края на следващия ден от подписване на договорите за потребителски кредит, била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на 4 длъжника се увеличавала. Целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. В заключение, посоченият лихвен процент от 40.44% при Договор за потребителски кредит № **** от *** година и 41.05% при Договор за потребителски кредит № *** от *** година, не отговарял на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен на потребителя и не бил посочен в nap. 1 от договорите в действителния му размер, а това било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. Възнаградителната лихва съставлявала цена на предоставеното ползване на заетата сума и когато била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена се нарушавал принципа на добросъвестността при участие в облигационните отношения. Моли, в случай че съдът прецени, че договорите не са нищожни, същият да приеме, че уговорените договорни лихви по правоотношенията противоречат на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. От съдържанието на двата процесни договора за кредит, щяло да стане ясно, че страните са уговорили заплащането на възнаградителна лихва, която надхвърля 40 % годишно. Като съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да противоречи на повелителните норми на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определяли максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична лихва. Уговорените лихвени проценти следвало да компенсират заемодателя за това, че се е лишил временно от определена своя парична сума, предоставяйки я на трето лице /кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят всички относими обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В случай, че съдът прецени, че нито един от договорите не е нищожен, се моли да постанови, че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение от Договорите противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. Процесната неустойка също така се явявала и неравноправна по смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно била нищожна на основание чл. 146 от Закона за защита на потребителите. Потребителят не могъл да влияе върху съдържанието й, тъй като е предварително изготвена от дружеството - ответник и съответно не била индивидуално уговорена. С така уговорената неустойка се целяло 5 заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължи само обезщетение в размера на законната лихва. С оглед гореизложеното, ищеца счита, че е заплатил, въпреки липсата на основание по Договор за потребителски кредит № **** от *** година, сумата от BGN 560. В тази връзка, моли съдът да осъди ответника да му възстанови процесната сума. За пълна изчерпателност, моли да се приеме, че паричните средства в общ размер на BGN 560 - недължимо платени суми от страна на ищеца към „Неткредит“ ООД, представляват възнаградителна лихва и неустойка за непредставяне на гаранция. С оглед гореизложеното, ищеца счита, че е заплатил, въпреки липсата на основание по Договор за потребителски кредит № *** от *** година, сумата от BGN 620. В тази връзка, моли съдът да осъди ответника да му възстанови процесната сума. За пълна изчерпателност, моли да се приеме, че паричните средства в общ размер на BGN 620лв - недължимо платени суми от страна на ищеца към „Неткредит“ ООД, представляват възнаградителна лихва и неустойка за непредставяне на гаранция.