Определение № 98 от 13.03.2024, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 98 гр. Пловдив, 13.03.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галина Гр. Арнаудова

Членове:

Мария П. Петрова

Румяна Ив. Панайотова-Станчева като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно частно гражданско дело № 20245000500113 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК във вр. с чл. 248 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от адвокат В. М. Д. като пълномощник на К.

И. К. и М. М. К. против определение № 260102/07.11.2023 г., постановено по гр.д. № 2746/2018 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – І гр.с.

Жалбоподателят твърди, че посоченото определение е неправилно и незаконосъобразно поради това, че съдът е определил размерите на дължимите възнаграждения за всеки един от двамата ответници, като е нарушил закона и определението е постановено в пълно противоречие с практиката на Върховния касационен съд, поради което моли съда да отмени обжалваното определение и вместо това да постанови друго, с което да осъди К. да му заплати адвокатско възнаграждение за оказана от него безплатно адвокатска помощ на двамата ответници съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията, обнародвана в ДВ бр. 88/04.11.2022 г., както следва: за К. К. – 176 962,56 лв. на база на материален интерес от 10 385 426,78 лв. и за М. К.

15 351,52 лв. на база на материален интерес от 267 538,09 лв., а в случай, че съдът не възприеме доводите му за приложимостта на Наредбата в тази редакция, размерът на адвокатското възнаграждение да бъде определено по 1 редакцията на Наредбата от ДВ бр. 68/31.07.2020 г., както следва: за К. К. – 113 457,13 лв. при горепосочения материален интерес и за М. К. – 6 880,76 лв. при горепосочения материален интерес.

Въззиваемият К. оспорва частната жалба и моли съда да я отхвърли, тъй като не са налице предпоставките на чл. 38, ал. 2 от ЗА, доколкото ответниците не са материално затруднени лица, на които да бъде оказана безплатно правна помощ, и по тази причина не се дължат разноски, а ако съдът не възприеме тези съображения, счита, че адвокатските възнаграждения не следва да се определят само на база на материалния интерес, а и при отчитане вида на делото и извършените от процесуалния представител процесуални действия, за да бъдат те справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес, поради което моли съда да остави частната жалба без уважение и да потвърди определението на окръжния съд като правилно и законосъобразно.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Частната жалба е подадена в срок срещу акт, подлежащ на обжалване, налице са всички други законови изисквания за нейната допустимост и редовност, поради което тя е ДОПУСТИМА и следва да бъде разгледана по същество.

С определение от съдебно заседание на 18.10.2023 г. на основание чл.

233 от ГПК е прекратено производството по делото в частта, касаеща предявените от КОНПИ против К. К. и М. К. искове за отнемане в полза на Държавата на имущество в общ размер на 10 652 964,87 лв., включващо парични суми, подробно описани в молба на КОНПИ, представена в съдебното заседание, поради отказ от ищеца от тези искове. Това определение не е било обжалвано от страните и е влязло в сила на 26.10.2023 г.

В същото съдебно заседание процесуалният представител на ответниците адвокат Д. е поискал да му бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатно правна помощ на К.и съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

С обжалваното определение е осъдена К. да заплати на адвокат В. Д. сумата 600 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана 2 безплатно правна помощ и съдействие на ответниците К. К. и М. К. по делото.

Настоящият състав приема, че молбата за присъждане на разноски, която по същността си представлява искане за допълване на определението, с което е прекратено производството по делото по отношение на ответниците К.и, е била подадена в срок, поради което е била допустима.

От друга страна по принцип тя е била основателна доколкото К. К. и М. К. са били ответници по делото на Пловдивския окръжен съд, образувано по предявени против тях от К. искове, по тази причина те са ангажирали адвокат, за да им бъде предоставена правна помощ и защита в първоинстанционното производство, с когото са постигнали споразумение да не му заплащат възнаграждение предварително, а да им бъде оказана безплатно правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, като по делото /л.

6688 и л. 6689/ са представени два договора за правна защита и съдействие от 25.10.2022 г., в които е предвидено възнаграждението да не се заплаща, той като е приложима разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, впоследствие производството е било прекратено по отношение на тях и по тази причина им се дължат разноски, респ. такива се дължат на адвоката, оказал им безплатно правна помощ.

Настоящият състав намира, че подадената частна жалба е частично основателна.

Съдът намира за неоснователно възражението на К., че на процесуалния представител на жалбоподателите не се дължи изобщо възнаграждение.

Безспорно е, че между страна по делото и адвокат може да се сключи договор за правна защита и съдействие, с който съконтрахентите договарят размера на дължимото възнаграждение за предоставената адвокатска услуга, като в случаите по чл. 38, ал. 1 от ЗА адвокатът се съгласява да окаже безплатно възложената му работа на свой риск, тъй като само в случай на позитивен за упълномощителя му резултат от воденото производство той има право да претендира това възнаграждение от насрещната страна.

Страните в това правоотношение имат свободата да договорят всички съществени и несъществени негови елементи, като единствено на адвоката е дадено правото да прецени дали е налице някоя от предвидените в горепосочената разпоредба три хипотези, при които може да се предостави 3 безплатно правна помощ /на лица, които имат право на издръжка; на материално затруднени лица или на роднини, близки и на друг юрист/, тъй като той носи както задълженията и риска по договора, така и правото да получи впоследствие възнаграждение от противната страна.

В ЗА, в ГПК или в друг нормативен акт не е предвидено изискване клиентът да доказва наличието на някое от посочените основания при сключването на договора за правна помощ и съдействие, като извършената от адвоката преценка, материализирана в този договор с поемане на задължение за оказване безплатно на правна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА обвързва съда и той не дължи проверка за съществуването на съответната хипотеза, като неговите правомощия се изразяват само в проверка дали са налице предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на адвокат, оказал безплатно правна помощ, и какъв е неговият размер.

Настоящият състав възприема по принцип съображенията на ответника по частната жалба за това, че в случая е очевидно, че ответниците не са от категорията на материално затруднените лица, доколкото се твърди, че те са придобили имущество на стойност 10 652 964,87 лв., независимо дали по законен или незаконен начин, от което са можели да заплатят уговорено възнаграждение на упълномощения си адвокат, но доколкото такава преценка не е дадена законово на съда, а единствено на процесуалния представител на страната, това обстоятелство не може да се обсъжда и съобразява при произнасяне по частната жалба, с която е сезиран съдът.

По делото се установява, че К. е предявила против К. К. искове за отнемане на имущество на обща стойност от 10 385 426,78 лв. и против М. К. за отнемане на имущество на обща стойност от 267 538,09 лв., което следва да се определи като значително.

При прекратяване на производството по тези искове и на основание чл.

78, ал. 4 от ГПК ответниците имат право на разноски.

Съобразявайки решение на Съда на Европейския съюз по дело С438/2022, последвалите актове на Върховния касационен съд /за пример вж.

О. № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1990/2023 г. на ІІ т.о., О. № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на І т.о. и О. № 50017/26.02.2024 г. по т.д. № 1873/2023 г. на І т.о., О. № 50004/29.02.2024 г. по гр.д. № 4028/2021 г. на ІV г.о., Р. № 131/28.02.2024 г. по гр.д. № 5364/2023 г. на ІV г.о. и др./, 4 задължителната сила на решенията на СЕС по преюдициални запитвания за всички съдилища в Република България /чл. 633 от ГПК/, както и противоречието на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на правото на Европейския съюз – в частност на чл. 101, § 1 от ДФЕС като ограничаване на конкуренцията без наличие на легитимни цели, настоящият състав счита, че не е длъжен да приложи националната правна уредба, предвиждаща задължително присъждане на минимални размери на дължимото адвокатско възнаграждение, в т.ч. в случаите по чл. 38, ал. 2 от ЗА.

Съдът намира, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери не са задължителни, а следва да се приемат за примерни, отразяващи представата на адвокатското съсловие за справедливо заплащане на положения от адвоката труд. При оценяване на този труд при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА, подхождайки с дължимото уважение към адвоката и отчитайки висококвалифицирания характер на труда му, следва да се взема предвид не само очевидния количествен критерий /имуществения интерес, респ. цената на исковете/, но и вида, фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния представител правни действия по него, продължителността на производството, фазата, на която то е приключило за страната /в случая преди събиране на доказателства/, които не само позволяват да се прецени по-точно и обективно какъв обем, интензитет и продължителност на защитата е била осъществена от представителя, за да се предвиди адекватно и справедливо заплащане за нея, но и в същото време да се предотврати неоснователното обогатяване на адвоката, респ. неоснователното обедняване на противната страна, като по този начин се гарантира право на справедлив съдебен процес и равно право на защита на двете страни в гражданското производство.

По изложените съображения съдът намира, че в определени случаи при констатирано явно несъответствие между определения съобразно материалния интерес по спора минимален размер по Наредба № 1/2004 г. на адвокатското възнаграждение и положените усилия от адвоката, изразяващи се в извършени по делото процесуални действия съобразно неговия вид, продължителност и сложност, може да бъде определено адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА и под посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери при спазване принципа за справедливост.

5

Не може да се възприеме становището на окръжния съд, че адвокатското възнаграждение в случая следва да бъде определено по реда на чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото тя е приложима само когато адвокатът е изготвил единствено отговор на исковата молба, без да има процесуално представителство.

Безспорно е, че адвокат Д. е подал по делото отговор на исковата молба от името на ответниците, но и се е явил в две съдебни заседания /на 26.10.2022 г. и на 18.10.2023 г./, като на първото от тях производството по делото е било спряно по реда на чл. 229, ал. 1, т. 1 от ГПК, а на второто е направен отказ от исковете за отнемане в полза на Държавата на незаконно придобито имущество от К. К. и М. К. и производството е било прекратено по отношение на тези искове.

При съобразяване на всички горепосочените фактори и при отчитане на фактическата и правна сложност на делото, неговия обем и извършените в първоинстанционното производство процесуални действия, в т.ч. обстоятелството, че то е завършило за ответниците К.и с определение за прекратяване в етап, в който не са били събрани доказателства /с изключение приемане на писмените такива/, съдът намира, че на адвокат Д. следва да се определи възнаграждение по реда на чл. 38 от ЗА в размер на 5 000 лв., от което за К. К. 4 500 лв. и за М. К. – 500 лв.