Решение № 335 от 22.06.2023, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 335 гр. К., 22.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – К., ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: С. В. ГЕОРГИЕВА при участието на секретаря МАРИАНА Т. М. като разгледа докладваното от С. В. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20225510102807 по описа за 2022 година

В исковата молба управителят на ищцовото дружество М. М. заявява, че на 28.12.2018 г. Ю. Ю. М. е получил лично срещу разписка от „Р." ООД сума в размер на 800 лв., за което няма сключен действителен договор за потребителски кредит № *** г. и същият не може да бъде представен от „Р." ООД.

Твърди, че до момента длъжникът е върнал 440,20 лева от получената от него сума - главница, чистата стойност на кредита. Сочи, че при сключването на договора не са спазени императивни изисквания на чл. 11 от ЗПК, което съгласно чл. 22 от ЗПК води до недействителност на сключения от „Р." ООД договор за потребителски кредит № *** г. с длъжника. Предвид това на основание чл. 23 от ЗПК ответникът Ю. Ю. М. дължи да върне само чистата стойност на кредита – получената при начална липса на основание, като предвид гореизложеното това е сумата в размер на 359,80 лева (800 лв. 440,20 = 359,80 лв.).

Заявява, че не могат да представят договор за потребителски кредит № 3233/28.12 .2018 г., поради което претендират само сумата, която са дали на длъжника и по тази причина искат връщане на сумата на плоскостта на неоснователното обогатяване.

Предвид това твърди, че общо дължимите суми от ответника са: 359,80 лв. главница – чиста стойност по недействителен договор за кредит (получена сума при начална липса на основание), ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда - 28.09.2022 до окончателното плащане.

Заявява, че към датата на предявяване на настоящата искова молба ответникът не е заплатил дължимите суми на „Р." ООД.

1

Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да признае за установено между страните, че Ю. Ю. М., ЕГН **********, дължи на „Р." ООД ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. П., ул. ***, с управител М. М., сумата в размер на 359,80 лв. за главница – чиста стойност по недействителен договор за кредит, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по 410 ГПК в съда до окончателното плащане.

Претендира присъждането на разноски както в заповедното така и в настоящото производство.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от адв. С. Т., в качеството й на особен представител на ответника, с който заявява, че счита предявения иск за допустим, но изцяло неоснователен, поради което го оспорва.

Счита, че по делото е предявен установителен иск по реда на чл. 422, във вр. с чл. 415 ГПК, който е продължение на заповедното производство и следва да е идентичен по основание, размер и период със заявената претенция в заповедното производство.

Сочи, че от депозираното от кредитната агенция заявление по чл. 410 ГПК е видно, че се претендира неплатена сума на договорно основание. В установителния иск се претендира връщане на сумата на плоскостта на неоснователното обогатяване. Следователно няма идентичност на претенцията по чл. 410 ГПК и на тази по чл. 422 ГПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК при нищожност на договора за кредит връщане на чистата сума на получения кредит се дължи по правилата за неоснователно обогатяване, а такъв иск не е предявен в заповедното.

В случая, в заповедното производство сумите се претендират на договорно основание като изпълнение, с оглед действителен договор за кредит, за което е била издадена и заповедта за изпълнение, а не на основание чл. 23 ЗПК като дадено по недействително правоотношение, като това основание се въвежда едва с предявяването на установителния иск., поради което счита, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен изцяло.

Предвид гореизложеното моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск като неоснователен. В съдебно заседание адвокат С.

Т. моли съда да отхвърли предявеният иск като неоснователен и недоказан.

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните, намира за установено следното от фактическа страна:

Видно от приложеното частно гражданско дело №2252/2022 г. по описа на Районен съд – К., на основание чл.410 от ГПК съдът е издал заповед за изпълнение №1360/29.09.2022г. срещу длъжника Ю. Ю. М. за изпълнение на парично задължение, за сумата 359.80 лева главница ведно със законната лихва върху главницата считано от 28.09.2022г. до окончателното й , както и 25 лева разноски по делото.

Заповедта за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК е връчена на длъжника Ю. Ю. М. при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса.

По делото е представен Договор за потребителски кредит № ***г. г., сключен между „Р.“ ООД – П. и Ю. Ю. М.. Съгласно договора ищецът като 2 кредитодател се е задължил да предостави на ответника като кредитополучател сумата в размер на 800 лева. Договорът за потребителски кредит е сключен при следните условия : за срок от 12 месеца; брой погасителни вноски 10, всяка една от погасителните вноски в размер на 95.79; при уговорен ГПР в размер на 49, 46 %; годишен лихвен процент в размер на 41 %; обща стойност на плащанията 957.90 лева. В чл. 15 от договора е уговорено, че кредитополучателят се задължава да представи обезпечение, както следва: двама поръчители, всеки от които да се осигурява на не помалко от 1500 лева месечен доход и всеки от които не трябва да има необслужвани кредитни задължения и лоша кредитна история. Всеки един от поръчителите трябва да разполага с чист нетен доход в размер на 300 лева, след като от месечния доход се приспадне размера на месечни вноски по всички текущи лични кредити /ако имат такива/, както и размера на месечната вноска по настоящия кредит, или да представи сключен договор за гарантиране на задължението с дружество – гарант, или да осигури собствен или на трети лица недвижим имот за учредяване на договорна ипотека за обезпечаване вземането на кредитора по настоящия договор, включително за лихви и разноски. Неизпълнението на посоченото задължението за представяне на обезпечение, е скрепено със санкция по чл. 16 от договора, вр. чл. 13 от Общите условия /лист -36-39 от делото/.

По делото е представена Разписка, подписана от ответника, с която декларира, че е получил сумата в размер на 800 лева на 28.12.2018 г. по договора за кредит № ***г. от същата дата /лист 4 от делото/.

Към договор за кредит № ***г. г е представен и погасителен план подписан от кредитополучателя /лист 39 от делото/.

По делото не е спорно, а това се установява и от представената и счетоводна справка за извършени плащания по договор за кредит № ***г. От същата се установява, че ответника е заплатил на ищеца сумата в общ размер на 440.20 лева през периода 31.01.2019г. до 03.05.2019г. /лист 40 от делото/.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД , вр. чл. 23 ЗПК.

За основателността на предявената искова претенция, ищецът следва да установи, че е сключен между страните недействителен договор за паричен заем, и изплащане на сумата в размер на 800 лева – главница по договора за кредит.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 16 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка. Разпоредбата на чл. 15 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или 3 две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания съобразно чл. 15 от договора, при които ответникът предоставя кредитно финансиране ), банкова гаранция или недвижим имот за сключване на договорна ипотека. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 15 и чл. 16 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество "неустойката" представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 15 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, банкова гаранция или недвижим имот за ипотека. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

На следващо място съдът намира, че следва да отбележи, че кредиторът не включва неустойката по договора към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК . Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 46%, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно 4

(като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК .