Решение № 395 от 22.01.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 395 гр. София, 22.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100505786 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 3494/07.03.2023 г., постановено по гр.д. № 30008/2022 г. по описа на СРС, 25-ти състав, по исковете предявени от Г. Ф. Ф. срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД на основание чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и т. 11 вр. чл. 22 вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК вр. чл.

26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП е прогласен за нищожен договор за потребителски кредит № *******, сключен на 21.08.2020 г. между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД и Г. Ф. Ф..

Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответника „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, в която са наведени доводи за неправилност и необоснованост на първостепенния акт.

Твърди се, че премията по сключената застраховка не следва да бъде включвана като разход в общия размер на ГПР, като намира за неправилен извода на СРС в обратния смисъл.

Оспорва изводите на съда относно недействителността на договора поради неспазване на императивната норма на чл. 11, ал. 1 , т. 10 ЗПК с оглед липсата на описание на компонентите и начина на формирането му, като необосновани и немотивирани. Счита, че не е налице установеното от СРС нарушение на ЗПК относно шрифта на процесния договор.

Сочи, че в настоящия случай е приложимо императивното правило на чл. 19, ал. 4 ЗПК досежно размера на възнаградителната лихва. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което първоначално предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Г. Ф. Ф. , в депозиран отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, респ. да потвърди като правилно и законосъобразно обжалваното решение. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и 1 правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Софийският районен съд е бил сезиран с установителни искове от Г. Ф. срещу „Ти Би Ай Банк” ЕАД за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № *******2, поради противоречието му с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП, а в условията на евентуалност на клаузата на чл. 7.1. от договора, като неравноправна и противоречаща на добрите нрави. В исковата молба се поддържа, че посоченият договор е недействителен на основание чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 9 т. 10, т. 11 и т. 12 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК, чл. 21, ал. 1 ЗПК, чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, както и чл. 146, ал. 1 ЗЗП.

На основание чл. 269 ГПК правомощието на въззивния съд служебно да прецени допустимостта на първоинстанционното решение, е ограничено само до онази част, която е предмет на въззивно обжалване. В останалата необжалвана част, първоинстанционният съдебен акт влиза в сила и не може да бъде предмет на въззивен контрол, включително и по отношение на неговата допустимост. По аргумент от чл. 269 ГПК, правомощията на въззивната инстанция са ограничени както от това дали се обжалва изцяло или в отделна част първоинстанционният съдебен акт, така и относно правилността на обжалваното решение само от релевираните във въззивната жалба основания.

С оглед гореизложеното и доколкото след извършената от въззивната инстанция проверка, първоинстанционното съдебно решение е допустимо в обжалваната част, то следва да бъдат обсъдени доводите относно правилността му.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, тъй като не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 ЗПК. За да достигне до тези изводи първоинстанционният съд е приел, че в процесния договор не е разписана методиката относно ГПР, а само е посочен неговият размер; че застрахователната премия неправилно е включена към общия размер на отпуснатия кредит вместо към размера на разходите, като при включването й в ГПР размерът на последния би надвишил законово допустимия размер; че уговореният годишен лихвен процент е в нарушение на добрите нрави, тъй като надхвърля драстично размера на законната лихва и поради това е нищожна тази клауза; както и че доколкото в договора са инкорпорирани части с различен шрифт и размер на шрифта с основната част е налице нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК.

От приетите по делото писмени доказателства - Договор за потребителски кредит № *******2 от 21.08.2020 г., разписка от Изипей от 21.08.2020 г. за превод на пари в брой от „Ти Би Ай Банк” ЕАД на Г. Ф. за сумата от 2120 лв., се установява, че между страните е налице облигационно правоотношение във връзка с предоставянето на потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, сумата по който е усвоена от ищцата Ф.. Ето защо длъжникът по договора има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, и по отношение на договора са приложими разпоредбите на ЗПК и на ЗЗП.

В чл. 7, ал. 1 от Договора е посочен размера на предоставения кредит – 2120 лв., общ размер на застрахователната премия 1222,37 лв., или общ размер на кредита – 3342,37 2 лв. Съгласно чл.7.2.2 сумата за застрахователна премия представлява част от средствата по кредита, която се превежда директно от кредитора по банковата сметка на застрахователя.

Уговореният между страните лихвен процент (ГЛП) възлиза на 41,12 % (чл. 9). Съгласно чл.

10 от процесния договор за потребителски кредит общо дължимата от потребителя сума по договора възлиза на 6858,83 лв. Тази сума е следвало да бъде погасена на 48 погасителни месечни вноски, като 47 от вноските са в размер на 142,90 лв., а последна изравнителна вноска в размер на 142,53 лв., съгласно погасителния план по чл. 11.2. От инкорпорирания погасителен план е видно, че се олихвява общия размер на кредита от 3342,37 лв. В чл. 10 от договора страните са уговорили лихвен процент в размер на ГПР е 49.38 %.

Пред първата инстанция е представен застрахователен сертификат № *******22020 за застрахователни програми „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити, предоставени от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, издаден от „Кардиф Животозастраховане, клон България“ КЧТ и „Кардиф Общо Застраховане, клон България“ КЧТ в полза на ищцата Г. Ф. Ф.. Последната в качеството си на кредитополучател по договор за потребителски кредит № *******2, е дал изрично писмено съгласие за присъединяването му като застраховано лице към застрахователни програми „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ и като ползващо лице по допълнителна медицинска услуга „Второ медицинско мнение“, за което е заплатил следните суми: еднократна застрахователна премия в размер на 1214,46 лева за застрахователна програма „Защита на кредита“, „Защита на сметките“ и „Второ медицинско мнение“, както и данък върху еднократна застрахователна премия в размер на 7,91 лв. Посочените суми са събрани и преведени на застрахователите от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД в качеството му на застрахователен посредник.

Видно от приложения към договора Стандартен европейски формуляр (СЕФ) – лихвеният процент по кредита е 41,12 %, а ГПР – общите разходи за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит възлиза на 49,38 %. В Раздел II – Описание на основаните характеристики на съответния кредит, т. 7 от СЕФ е посочена – застраховка – 1222,37 лв.

Съобразно заключението на приетата по делото съдебно компютърна-техническа експертиза, текстът на договора и СЕФ преобладаващо е изготвен с шрифт Arial Narrow и Arial Narrow Bold с размер не по-малко от 12, а т. 11.2 Погасителен план към договора и съдържащата се таблица с текстова информация е в шрифт „Calibri и CalibriBold“, с размер на шрифта не по-голям от 11, а Сертификат № *******22020 за застрахователни програми „Защита на кредита“ и „Защита на сметките“ за кредитополучателите на потребителски кредити са използвани шрифтове „ArrialNarrow Arrial и Narrow-Bold” в размер не по-голям от 10.

Спорът пред въззивната инстанция, определен от наведените с въззивната жалба оплаквания е концентриран върху това дали процесният договор за потребителски кредит е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК и съответно какви са правните последици от отговора на този въпрос.

Във връзка с така поставения спор, въззивната инстанция намира следното:

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

3

Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия (т. 1);

„Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2). Следователно в ГПР е необходимо да бъдат включени всички разходи, тъй като той изразява общите други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения от всякакъв вид, които трябва да заплати длъжника, както и по какъв начин е формиран.

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Въззивният съд споделя извода на първоинстанционният съд, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен поради неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В процесния договор е посочено единствено на абсолютни стойности на годишния лихвения процент /ГЛП/ по заема и на годишния процент разходи /ГПР/ на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49,38 %. В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота относно посочените обстоятелства. Посочен е ГЛП по заема, който е фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе, остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Действително, двете величини са с различни математически измерения, но винаги възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР. В този порядък неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. Ето защо възражението на въззивника за неправилност на изводите на първоинстанционния съд досежно липсата на посочване в договора на компонентите, които влияят на образуването на ГПР и съответно наличието на нарушение на правилото за обективиране на договорките по ясен и разбираем начин, предвидено също в чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК се явява неоснователно.