Решение № 19 от 03.02.2023, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 19 гр. Враца, 03.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Тодоров

Пенка П. Петрова при участието на секретаря Миглена Н. Костадинова като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско дело № 20221400500488 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх.№ 261373/06.10.2022 г. на "С.И.Г." ООД, чрез пълномощника му адв.Ц. С., против Решение № 260038/31.08.2022 г. по гр.д.№ 1643/2019 г. по описа на Районен съд-Бяла Слатина, с което са отхвърлени предявените от въззивника против "КОД ГМ" ЕООД осъдителни искове, както следва: иск за сумата 1 927,98 лв., представляваща наемна цена за стопанската 2018/2019 г. по Договор за наем на земеделска земя № 10138560, сключен между ищеца и ответника на 14.07.2018 г.; иск за сумата 196,01 лв., представляваща лихва за забава по чл.86 ЗЗД за периода 16.12.2018 г.-16.12.2019 г. и иск за сумата 564,51 лв., представляваща обезщетение по чл.23, ал.3 от същия договор за периода 16.12.2018 г.16.12.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, и е осъден въззивника да заплати деловодни разноски в размер на 1 305,00 лв.

В жалбата се изразява несъгласие с изводите на РС-Бяла Слатина, че ищецът не е изпълнил задължението си да предаде на ответника фактическата власт върху имотите по договора за наем, поради което искането му за заплащане на наемна цена е лишено от основание. Въззивникът счита, че от събраните по делото писмени доказателства, в т.ч. и от представената разпечатка от сайта на ДФЗ, не се установява, че имотите не са предадени на наемателя. Навежда доводи, че фактът, че имотите не са декларирани с цел получаване на субсидия, не изключва факта на предаването им, както и че страните не са уговорили дължимост на наемната цена в зависимост от 1 деклариране на имотите в заявления за подпомагане. Изтъква, че в договора не е посочен специален начин на ползване на наетите земеделски имоти извън обикновеното им предназначение, поради което наемателят дължи заплащане на наемната цена всякога, когато е получил владение върху вещта, без значение дали реално ползва същата или част от нея е преотдал под наем на трето лице.

В жалбата се развиват съображения, че по делото са доказани всички обстоятелства, от които ищецът черпи права, а именно: изпълнение на задълженията по договора за наем от негова страна, изпадането на ответника в забава по отношение плащането на договорената наемна цена и размера на претендираните вземания. Прави се анализ на изслушаните по делото съдебно-счетоводни експертизи, като се изтъква, че от заключението на вещото лице П. П. е установено, че е издадена фактура, която е осчетоводена при ищеца със счетоводна статия 411/439, че фактурата е включена в данъчния период за ДДС на ищеца за м.април 2019 г. и е отразена в хронологичната/аналитична ведомост и в журнала за операциите за същия месец, както и че този приход по договора за наем е признат за времева база и е разделен по финансови периоди като в 2018 г. са отнесени в приход 25% от стойността на наемната цена, а в 2019 г. са отнесени 75% при извършено съответно осчетоводяване на тези суми по дебит сметка 439/703 на 30.12.2018 г. и на 30.09.2019 г. Посочва се, че вещото лице е изчислило размера на мораторната лихва и на обезщетението по чл.23, ал.3 от договора, като е посочило, че тези суми не са осчетоводени при ищеца, тъй като съгласно счетоводната му политика за тези вземания не се издават фактури с оглед чл.26, ал.2 ЗДДС, според който те не участват в данъчната основа на доставката. Експертът е констатирал, че при ответника липсва осчетоводяване на фактурата, не са отчитани суми от отдаване под наем на земеделска земя, нито има данни за извършени плащания от ответника към ищеца по договора за наем.

Въззивникът навежда доводи, че приетият като доказателство по делото писмен договор за наем на земеделска земя № 10138560/04.07.2018 г. представлява частен диспозитивен документ, който установява, че направените в него изявления изхождат от лицата, които са го подписали, както и че чл.1-чл.4 и чл.6 от същия имат характера на приемо-предавателен протокол, тъй като в тях изрично е записано, че наемодателят предава на наемателя наетите обекти в състояние, отговарящо за ползването, за което са наети, както и че наемателят с подписването на договора декларира и с подписа си удостоверява, че е извършил оглед на имотите, че същите нямат недостатъци, че е запознат с тях и няма възражение по отношение на състоянието и размера им. При това положение счита за неоснователни възраженията на ответника, че не е въведен във владение на наетите земеделски земи. В подкрепа на това становище се позовава и на последиците на чл.176, ал.3 ГПК, произтичащи от факта, че управителят на ответното дружество не се е явил в съдебно заседание и не е отговорил на поставените от ищеца въпроси.

В жалбата се изразява несъгласие и с възражението на ответника, че не дължи плащане на наемната цена, тъй като фактурата е издадена след падежа, т.е. извън законоустановения срок по чл.113, ал.4 ЗДДС. Извършва се позоваване на практика на ВКС, според която когато страните са оформили 2 наема чрез съставена за целта фактура, последната съставлява доказателство за сключването на договора и за породените от нея права и задължения, като отсъствието на изискуеми от Закона за счетоводството реквизити във фактурата не е основание за отричане на облигационното правоотношение, тъй като поради неформалния характер на договора, преценката за сключването му не следва да бъде ограничавана само до съдържанието на фактурата, а следва да се прави с оглед на всички доказателства по делото.

Изтъква се, че в случая ответникът не е оспорил наемното правоотношение, а само дължимостта на плащане по издадената фактура, което е ирелевантно с оглед неформалния характер на договора.

Въззивникът моли за отмяна на обжалваното решение, уважаване на предявените искове изцяло и присъждане на направените деловодни разноски пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е подаден отговор вх.№ 261488/03.11.2022 г. от "КОД ГМ" ЕООД, чрез пълномощника му адв.Б. Т., в който се изразява становище за неоснователност на жалбата. Поддържа се, че обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон, при спазване на всички процесуални правила и е обосновано на база пълен, всестранен и обективен анализ на събраните по делото доказателства.

Въззиваемият изразява несъгласие с основното оплакване в жалбата, че районният съд неправилно е приел за недоказано изпълнението на основното задължение на наемателя за предаване на фактическата власт върху имотите, предмет на договора. Изтъква, че тежестта за доказване предаването на имотите за ползване е на ищеца, но такива доказателства не са ангажирани.

Счита за необосновано становището на въззивника, че сключеният между страните договорът за наем има характер на приемо-предавателен протокол.

Подкрепя това свое мнение с извършване на съпоставка между датата на сключване на договора - 04.07.2018 г. и периода, за който е уговорено ползването на земеделските имоти (за стопанската 2018/2019 г., т.е. за времето от 01.10.2018 г. до 01.10.2019 г.), което според него прави нелогично твърдението на въззивника, че в рамките на предходната стопанска година и преди прибирането на реколтата от същата е извършено предаване на имоти, чието ползване следва да започне в началото на следващата стопанска година.

Въззиваемият изтъква, че в чл.3, ал.2 от договора страните изрично са уговорили задължение на ищеца да въведе ответника във владение на имотите три месеца по-късно, считано от 01.10.2018 г., но ищецът не е представил доказателства да е изпълнил това свое задължение. Посочва, че на управителя на ответното дружество не е било вменено задължение по чл.176 ГПК, че позицията му е била ясно изложена в отговора на исковата молба и че той не носи тежестта да доказва факта на предаването на фактическата власт върху имотите.

В подкрепа на тезата си, че задължението на ищеца за предаване на имотите във фактическа власт на ответника не е изпълнено, на първо място въззиваемият се позовава на представеното по делото писмо № 02-2600/3283 от 27.07.2020 г. на ДФЗ и разпечатките от сайта на същата институция, от които е видно, че и трите имота, предмет на договора за наем през стопанската 2018/2019 г., са ползвани от трето за делото лице, което изключва възможността ищецът да е осигурил несмущавано ползване на имотите от ответника. На второ място се позовава на заключенията на 3 изслушаните по делото експертизи, от които се установява, че при ответника не е постъпвала и поради това не е осчетоводявана фактура за наем, както и че няма счетоводни данни имотите да са преотдавани под наем и да са осчетоводени приходи от такава дейност. Въззиваемият изтъква, че по делото не е представен подписан вариант на фактура, въпреки вмененото на ищеца задължение по чл.183 ГПК. Счита, че наведените в жалбата доводи относно доказателствената стойност на фактурата са неотносими към спора, тъй като съществуването на облигационно правоотношение не се отрича и по делото има представен договор за наем, поради което фактурата не е необходима за доказване съществуването на облигационното правоотношение, а е елемент от изпълнението на поетите задължения в същото.

Във връзка с посочената в жалбата практика на ВКС, в отговора се изразява становище, че районният съд е извършил преценка на представената по делото фактура с липсващи реквизити при съпоставка с всички събрани по делото доказателства. Развиват се съображения, че по делото е установено, че ищецът е осчетоводил фактура № 0000017658/22.04.2019 г., но счетоводните записи не кореспондират един с друг, нито със законовите изисквания за издаване на фактури, което е установено от заключенията на експертизите и от обясненията на управителя, дадени по реда на чл.176 ГПК. Посочва се, че освен липсата на задължителни реквизити, т.нар. фактура не е издадена в срока по ЗДДС и не е доведена до знанието на ответника, като в тази насока се развиват подробни съображения.

Въззиваемият обобщава, че след като ищецът не е изпълнил основните си задължения за предаване на фактическата власт върху имотите, за издаване на редовна от външна страна фактура по ЗДДС, годна за осчетоводяване и издадена в предвидения за това срок, и за предоставяне на ответника на оригинал от същата, исковите претенции се явяват неоснователни.

Моли обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно и да му бъдат присъдени направените разноски през въззивната инстанция.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

При извършената служебна проверка по реда на чл.269, ал.1 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и допустим.

За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение, настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Бяла Слатина е сезиран с искова молба на "С.И.Г." ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.***, представлявано от управителя С. И. С., подадена чрез пълномощника адв.Ц. С., с която против "КОД ГМ" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.***, представлявано от управителя С. М. М., са предявени следните обективно съединени искове:

1/ Иск за сумата 1 927,98 лв., представляваща дължима наемна цена по Договор за наем № 10138560, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 17.12.2019 г. до окончателното изплащане;

2/ Иск за сумата 196,01 лв., представляваща лихва за забава за периода 16.12.2018 г.-16.12.2019 г. (от датата на падежа по чл.7, ал.2 от договора до 4 датата на предявяване на иска);

3/ Иск за сумата 564,51 лв., представляваща обезщетение по чл.23, ал.3 от договора за периода 16.12.2018 г.-16.12.2019 г. (датата на падежа по чл.7, ал.2 от договора до датата на предявяване на иска).