Определение № 3235 от 04.12.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3235 гр. София, 04.12.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно частно гражданско дело № 20251000502395 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. вр. чл. 248 ГПК.

Образувано е по частна жалба на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“ АД, представлявано от адв. Е. Е. и адв. И. Н., наричано впоследствие ПИБ или Банката, срещу Определение № 260964 от 11.06.2025 г., постановено по т.д. № 1979/19 г. по описа на СГС, ТО, VІ-3 състав, с което е изменено Определение от 29.04.2025 г. в частта за разноските. В жалбата се се твърди, че съдът се е произнесъл преди да изтече предоставения на жалбоподателя срок за становище по депозирано искане по чл. 248 ГПК от ответника в първоинстанционното производство. Първоинстанционният съд е упрекнат, че при постановяване на обжалвания акт не е обсъдил доводите на жалбоподателя, на които основава тезата си за даден от ответника повод за завеждане на делото. Застъпва се теза, че ищецът има право на разноски и при отказ от иска, когато той се основава на настъпили обстоятелства след подаване на исковата молба и независещи от неговото поведение и воля без непременно да зависят и да са резултат от поведението на ответника . Поддържа се становище, че именно действията на ответника – взето Решение №4/09.03.2007 г. за отмяна на процедурата по обществена поръчка, е довело до прогласената нищожност на Договора за обществена поръчка, опорочил и договора за цесия. С това решение било възпрепятствано развитието и приключването на инициирано производство по обжалване на решението за прекратяване на обществената поръчка. Изразява се мнение, че при евентуална отмяна на решението за прекратяване процедурата би продължила надлежно, а при потвърждаване на решението за прекратяване договорът за доставка, а и последващият договор за цесия не биха били сключени и съответно не би възникнал спор. Сочи се, че одобряването на договора от държавен орган – министъра на транспорта, в качеството му на принципал на дружество със 100 % държавно участие в капитала, а договорът е обявен в публичния регистър на обществените поръчки, воден от Агенция за обществени поръчки, създало основателно очакване за настъпване на присъщите на договора правни последици. Понеже едноличен собственик на капитала на ХБДЖ е българската държава се поддържа приложимост на гарантирана от общностното право защита на оправданите правни очаквания досежно законосъобразността на 1 процедурата по възлагане на обществена поръчка както у изпълнителя по договора ARWEX AG, така и у жалбоподателя. Въпреки визирания порок, БДЖ получава вагоните и обявява, че е техен собственик и изрично е уверил ПИБ във валидността на договора при встъпване на банката като кредитор. През 2011 г. ХБДЖ прехвърля собствеността на вагоните на БДЖ-ПП, а през 2014 г. ХБДЖ, БДЖ-ПП и БДЖ-ТП отново декларират валидност на договора, но през същата година спира заплащането на предоговорени вноски и отправя претенция към Банката да върне платеното.

Същевременно ХБДЖ продължава да отчита задължение за заплащане на вноските, третирани като спорни. Поддържа се, че Съдът на Европейския съюз утвърждава правото на съответната институция да отстранява грешки или пропуски и да обезпечава административното управление, от което жалбоподателят извежда невъзможност да предположи незаконосъобразност на решение № 4/09.03.2007 г.

Навежда довод, че възложителят на обществена поръчка е бил длъжен да приеме последиците, произтичащи от собственото му поведение. Въпреки това ХБДЖ позовавайки се на създаден от самия него порок се възползва от ситуацията – задържа получените вагони, отказва да плаща за тях, а и претендира връщане на платените суми. Твърди се с цел ограничаване на разходите, в изчакване на съдебното решение по т.д. № 2763/2014 г. и без да е имал очакване, че договорът за цесия ще бъде обявен за нищожен (претенциите на ХБДЖ са били отхвърлени на въззивна инстанция), предвид и продължилото съдебно производство повече от 8 години, Банката била принудена поетапно да предявява претенции за съответните вноски, за да не изтече давността. Поддържа се, че при отчитане принципа за защита на оправданите правни очаквания (действащ и в областта на обществените поръчки) и липса на доброволно изпълнение, предявеният иск е единствения възможен начин, за да отстоява правата си. В обобщение смята, че причинявайки нищожността на договорите и поддържано в продължение на 7 години убеждение у ПИБ в неговата действителност, ответникът е дал повод за образуване на производството. В хода на производството с влязъл в сила съдебен акт е установена нищожността на договора за цесия, обусловил и предявяването на иска. Навежда се довод това да е новонастъпило обстоятелство, независимо от поведението и волята на ищеца, ангажиращо ответника да заплати сторените разноски от ПИБ, а съответно ПИБ не дължи разноски. Евентуално се оспорва определеният размер на юрисконсултско възнаграждение с оглед вида и обема на извършените от юрисконсулт процесуални действия и прекратено производство преди първото по делото заседание като смята за съответно възнаграждение в минимален размер от 100 лв.

В отговор по частната жалба „ХОЛДИНГ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИ

ЖЕЛЕЗНИЦИ“ ЕАД, наричано впоследствие ХБДЖ, оспорва жалбата. Застъпва се теза, че при прекратено производство разноски на ответника могат да бъдат отказани само ако отказът е провокиран от зависещи от ответника факти. Поддържа становище, че понеже съдът е десезиран да се произнесе по спора по същество, не подлежат на изследване отношенията между страните. Смята, че при съответно приложение на чл.

78, ал. 2 ГПК понеже не признава претендираното в процеса право от ПИБ, поради което дори да се приеме, че е дал повод за завеждане на делото, няма основание да бъде отказано възстановяване на разноски. Намира за меродавно в случая не фактическото поведение, а правното основание за водене на процеса. Навежда се довод, че при установена с влязло в сила решение нищожност на договора, на който ищецът основава вземането си ответникът също би имал право на разноски. Не намира основание предпочитанието на ищеца да се откаже от неоснователен иск да лиши ответника от принципно признати му разноски. Оспорва да е налице действие на 2

ХБДЖ, което да е довело до отпадане на интереса от водене на иска. Застъпва теза, че принципът на оправдани правни очаквания е относим към административни правоотношения и не намира приложение при търговски правоотношения.

По допустимостта на жалбата.

Жалбата е допустима. Подадена е в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт, представено е доказателство за внесена държавна такса.

По основателността на жалбата:

Първоинстанционното производство е прекратено с определение № 260703 от 29.04.2025 г., в който акт първоинстанционният съд е приел, че и в хипотезата на чл.

78, ал. 4 ГПК ответникът отговаря за разноските на ищеца, ако е дал повод за завеждане на иска, а отказът е извършен поради обстоятелства, настъпили след предявяване на иска. Прието е обаче, че предявената претенция за връщане на платените лизингови вноски през периода 07.05.2009 г. – 06.03.2014 г. почива на идентични възражения и с противопоставените в рамките на т.д. № 817/2019 г.

Достигнат е извод, че идентичността на възраженията изключва новонастъпилото обстоятелство, за да бъде отчетено в случая. Посочено е и че уважената претенция при идентично съдържание на възраженията не обосновава и извод за недобросъвестно поведение, за да ангажира отговорността на ответника за направените разноски от ищеца.

По повод постъпили молби по чл. 248 ГПК е постановен и обжалвания в случая акт, с който Определение № 260703 от 29.04.2025 г. е допълнено с възложено в тежест на ПИБ възнаграждение за юрисконсулт в размер на 540 лв., а искането на ищеца ПИБ за възлагане в тежест на ответника на сторените от него разноски е оставено без уважение. В обосновка на решението си първоинстанционният съд потвърждава виждането си, че ответникът може да отговаря за разноски и в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК, ако основание за прекратяване на производството са настъпили зависещи от ответника, а не от ищеца факти, довели до отпадане на интереса от иска. Прието е, че за отговорността за разноски относимо е единствено предприетото от ответника действие, индициращо отпадане на задължението без да е необходимо изследване на отношенията между страните по съществото на спора. Указано е, че доколкото не се установява конкретно поведение на ответника, което да разкрива повод за предявяване на иска, а съдът следва да зачете формирана сила на пресъдено нещо по повод на възражения, противопоставени и преди спора по т.д. 1979/2019 г., ищецът дължи да понесе направените от него разноски. Позовавайки се на чл. 25, ал. 2, вр. ал. 1 НПП първоинстанционният съд е определил възнаграждение в размер на 540 лв. Досежно исканото преразглеждане на постановения отказ по искането на ищеца е посочено, че не подлежат на съобразяване обстоятелства, относими към съществото на иска.

Частната жалба е частично основателна.

Законът предписва нарочен ред за реализация на отговорността за разноски, съпътстваща предявено пред гражданския съд искане за защита. Съдът е ангажиран да разпредели имуществената тежест на съдебното производство между страните по спора според неговия изход. При това положение следва да бъде споделено виждането на ответника по жалбата, че в основата на разпределение на отговорността за разноски стои необосновано от правна гледна точка поддържаната позиция по спора. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК правото на ищеца да бъде възмезден за сторените разноски произтича от уважена претенция, освен ако сам съдебният процес не е бил необходим 3 за утвърждаване на предявеното право. След като нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК се основава на признание на иска, несъмнено следва, че правото е на страната на ищеца.

Предпочитанието на ищеца обаче да го утвърди по съдебен ред, макар и това да не се налага с оглед извънпроцесуалното поведение на ответника, ангажира именно ищеца да понесе сторените по негова воля разноски.

Реципрочно на правото на ищеца да бъде възмезден за направените разноски в отстояване на предявеното за защита право е регламентирано и правото на ответника да бъдат компенсирани предизвиканите разноски от необосновано инициираното съдебно производство от страна на ищеца съобразно отхвърлената част от иска (чл. 78, ал. 3 ГПК). Нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК повелява ответникът да бъде възмезден и когато делото не е приключило с акт по същество, но развитието му е породило разноски. При отчитане правилото на чл. 3, изр. първо ГПК нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК подлежи на корективно тълкуване. Нормата на чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България очертава приложното поле на позитивното право. Според основния закон нормативно предписана възможност не поражда задължение, както в хипотезата на злоупотреба с право, така и при упражняването на такова, ако единствената последица от това е засягане на чуждо право или законен интерес.

Отчитането на посоченото принципно положение в контекста на отговорността за разноски предполага осигурена защита на еднозначно утвърден легитимен интерес. В тази връзка няма основание ищецът да понася имуществената тежест от процеса, когато развитието на производството остава безпредметно поради междувременно удовлетворяване на отстояваното право независимо дали това е станало с поведението на ответника или от трето лице. Закъснялото изпълнение ангажира длъжника с последиците, поради което формалното прилагане на чл. 78, ал. 4 ГПК би довело до вреда за ищеца без същевременно да е налице легитимен интерес за ответника. В тази насока и предпочитанието на ответник, допринесъл с извънпроцесуалното си поведение за предявяване на иска да удовлетвори предявеното право вместо да чака принудителното му налагане, не го освобождава от отговорност за провокираните допълнителни разноски в отстояване на изпълнението. Ако с извънсъдебното си поведение ответникът е провокирал исковия процес, няма разумно обосновима причина разноските да бъдат възложени в тежест на ищеца и когато предявеното за защита право е било удовлетворено от трето лице. И двете разгледани хипотези обаче почиват на зачетено право на ищеца, каквото в случая не се установява. Както сочи и жалбоподателят причина за отказа се явява установен в рамките на друг процес порок в източника на предявеното право, което правно положение е утвърдено в рамките на висящия спор. Налице е настъпило обстоятелство след предявяване на иска, но то не утвърждава правото на ищеца, а напротив – отрича го.