Решение № 61 от 24.02.2025, Районен съд - Пещера

РЕШЕНИЕ

№ 61 гр. Пещера, 24.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕЩЕРА, III ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милуш Р. Цветанов при участието на секретаря Евгения Сл. Млячкова като разгледа докладваното от Милуш Р. Цветанов Гражданско дело № 20245240100940 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от Н. И. Ч., с която са предявени срещу „Кеш Пойнт България“ ЕООД обективно кумулативно съединение искове: за признаване за установено, че сключеният между страните договор за потребителски кредит (№ 1000776/16.01.2024г.) е нищожен; и за осъждане на ответника да заплати (върне) на ищеца сумата от 430 лева – надплатени над заемната сума (главницата) по договора 800 лева.

Твърденията на ищеца са, че е сключил с „Кеш Пойнт България“ ЕООД договор за потребителски кредит № 1000776/16.01.2024г., по който е получил заемна сума от 800 лв., която е следвало да върне на кредитора, заедно с възнаградителна лихва – 162,50 лв. и неустойка – 647,50 лв. Поддържа се, че уговореното вземане като неустойка (с чл. 11 от договора) за непредоставяне на някое от конкретни обезпечения (по чл. 5 от договора), всъщност представлява скрито възнаграждение за кредитора, което в нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК не е включено при изчислението нито на договорната лихва, нито на годишния процент на разходите по кредита/ГПР/, като по този начин се е стигнало до заобикаляне на закона - чл.

19, ал.4 ЗПК и чл. 33, ал.1 ЗПК. В същия смисъл се излагат съображения, че наричаното неустойка вземане представлява предвидим „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК, който обуславя сключването на договора, и съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.1 ЗПК - следва 1 да е отчитан като компонент на ГПР, като доколкото посочения в договора размер на ГПК не е реалният, а по-нисък – налице е заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП, имаща влияние на решенията на потребителя относно сключването. Сочи се още, че условията по двете алтернативи на обезпечения (чл. 5) са житейски нелогични – за банковата гаранция, и практически неизпълними – за поръчителството, особено предвид 3-дневен срок за осигуряването им. Твърди се неустоечната клауза да е нищожна поради нарушаване на добрите нрави, с доводи, че: тя е за неизпълнение на задължение, несвързано пряко с претърпени вреди, поради което излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции; а размерът й е съизмерим с размера на главницата по кредита и надвишава близо 4 пъти размера на договорната лихва, което води до нееквивалентност на насрещните престации и нарушаване принципите на добросъвестност и справедливост. Клаузата се описва и като неравноправна по смисъла и на чл. 143, ал.1 и чл. 143, ал.2, т.5 от ЗЗП. Нищожност поради противоречие с добрите нрави се твърди и за целия договор, с аргумента, че предвидената в него възнаградителна лихва значително надвишава трикратния размер на законната лихва, практически установен като критерий в съдебната практика. Ищцовата страна извлича нищожността на договора и при съображения за неспазени изисквания на чл. 11, ал.1, т.12 от ЗПК вр. с чл. 22 от ЗПК. Предвид изложеното се иска от съда да постанови решение, с което да прогласи нищожност на сключения между страните договор за потребителски кредит № 1000776/16.01.2024г. и да се осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 430 лв. – като недължимо платени на ответника във връзка с договора за кредит, ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – до окончателно плащане. Претендират се деловодни разноски.

В подадения в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговор ответникът „Кеш Пойнт България“ ЕООД (явно несъобразявайки разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от НМРАВ) поддържа злоупотреба с право от страна на ищеца – тъй като последният не предявил исковете си заедно с други с идентичен предмет и страни, касаещи отделен договор между страните. Дружеството оспорва предявените срещу него искове като неоснователни. Твърди, че в съответствие с чл. 11. ал.1 т.10 ЗПК - в процесния договор за кредит е коректно посочен ГПР, отговарящ по размер на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, като 2 предвиденото в чл. 11, ал.1 от договора плащане на неустойка би било дължимо след, а не към момента на сключването на договора, затова не се включва при изчислението на ГПР. Отделно се счита, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем и дори да се приеме за нищожна – на основание чл. 26, ал.4 ЗЗД тя не влече недействителност на целия договор. Ищцовите твърдения – че уговорената договорна лихва в размер надвишаващ трикратния на законната – противоречи на добрите нрави, се оспорват с аргументи за липса на законовоуреден лимит на договорното възнаграждение и необходимост от преценка за такова противоречие във всеки отделен случай, както и с довода, че определяйки горна граница на ГПР, законодателят нормативно е регулирал опосредено и максималният възможен размер на договорната лихва. Изтъква се, че още към момента на сключване на договора кредитополучателят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя и че договорената неустойка при непредоставяне на обезпечение не е била включена в ГПР, поради което не е налице заблуждаваща търговска практика от страна на дружеството.

Твърди се, че клаузата, уреждаща неустойката по договора, е действителна под предлог, че по аргумент от чл. 11, т.18 от ЗПК се допуска такава; а при посочване на законово гарантираното правомощие на ищеца (по чл. 29, ал.1 от ЗПК) - да се откаже от договора в 14-дневен срок, се прави извод за равновесие между страните и защита в пълна степен на правата на потребителя. Възразява се с неустоечната клауза да е нарушен и принципът на добрите нрави, като се изтъква, че съответното вземане е зависело от поведението на кредитополучателя, имало „предварително определен начален и краен момент“ и е било с фиксирани параметри за срока на договора, ясно отразени и в погасителния план. Оспорва се и ищцовото твърдение за неравноправност на клаузата, при съображения - че тя не се припокрива с хипотезите на чл. 143 ЗЗП, индивидуално уговорена е, и е съставена по прозрачен начин. На база твърдения за сключени от ищеца в периода 2022г.2024г. общо 7 броя договори за идентични кредитни продукти с ответното дружество и други свързани с последното небанкови финансови институции с един и същ собственик на капитала, се поддържа, че клиентът е бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение или плащане на неустойка, като от фактът, че въпреки съзнаването на икономическите последици на съответните уговорки, той е продължил да ги сключва, се извежда неговата 3 недобросъвестност и цел „да се обогати за сметка на ответника“ чрез завеждане искове като процесните. Обстоятелството, че по всичките твърдяни за сключвани от ищеца 7 договора за идентични кредитни продукти били налице и идентични клаузи за неустойка, се счита за доказващо наличието на индивидуално договаряне на тези клаузи. Относно претенцията за връщане на сумата от 50 лв. се изтъква, че ищецът не сочи доказателства за плащането й от негова страна. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете като неоснователни. Претендират се разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност и съобразявайки становището на страните, съгласно изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Срещу ответника са предявени два иска с правни квалификации съответно - по по чл. 124 ГПК вр. чл. 22 ЗПК и с чл. 26, ал.1 от ЗЗД, чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 ЗЗП, както и по чл. 55, ал.1 ЗЗД.

С оглед твърденията на страните с доклада по делото без възражения е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 1000776/16.01.2024г., по който ищецът е усвоил сумата от 800 лв.

С доклада по делото на страните е указано, че съдът служебно следи за неравноправни клаузи в потребителския договор по смисъла на чл.143 от ЗЗП и чл. 7, ал. 3 ГПК.

Неустоечната клауза на чл. 11, ал.1 от договора е нищожна. Тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно - връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо изпълнението на главното задължение, като размерът й е съизмерим с отпуснатия заем (над 3/4 от размера му).

Следователно, уговорената по този начин тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава 4 принципа за справедливост. Клаузата е и принципно неравноправна съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП - защото задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати „необосновано високо обезщетение или неустойка“. Процесната клауза, уреждаща задължение за неустойка, вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение едва след като заемът вече е отпуснат от кредитора. Евентуалните вреди, които ще се компенсират с тази неустойка, са съотносими към риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16, ал. 1 ЗПК обаче, е предвидено законово задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че клаузата, освен че е в противоречие с целта на посочената законова разпоредба, е неравноправна и защото с нея на практика кредиторът недобросъвестно прехвърля риска от неизпълнение на законовото си задължение да провери кредитоспособността на потребителя - върху самия потребител. Ангажирането на длъжника да заплаща не за насрещна престация по договора, а за минимализиране на риска за кредитора от лошо изпълнение на собственото му законово задължение (по чл. 16, ал.1 от ЗПК) няма как да не е във вреда на потребителя и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните по договора - по смисъла на чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

В случая в чл.11, ал. 1 от договора във вр. чл. чл. 5, ал. 1 само формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ищеца, но настоящият състав намира, че фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3дневен срок (чл.5, ал.2 от договора) да му предостави един или двама поръчители, които обаче трябва да отговарят на множество изисквания – за изключително висок осигурителен доход, да не са заематели или поръчители по друг договор, да нямат неплатени задължения, да нямат лоша кредитна история. Налагането на толкова кратък срок за ангажиране на такъв поръчител или даже двама, въобще препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчители, още по-малко да намери двама такива, 5 които следва да отговарят и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то съдът намира, че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за снабдяване с банкова гаранция, в размер за два пъти цялото задължение, валидна 6 месеца след падежа за плащане на цялата сума по договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 3 дни, предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Съдът приема, че горното изискване на кредитодателя е нереално и в никой случай не може да бъде удовлетворено от страна на кредитополучателя и по житейски логичната по причина, че лице, което разполага със средства в размера на два пъти дължимата за връщане сума за заплащане на банкова гаранция в полза на кредитодателя си, няма смислена причина да сключи договор за кредит и то с небанкова финансова институция.