Решение № 3541 от 31.10.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3541 гр. Пловдив, 31.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Боева при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Боева Гражданско дело № 20215330117244 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от „НД Мениджмънт“ ООД, ЕИК 200267101 против Д. Л. Л., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени осъдителни искове с правно основание по чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 9, чл.11, т.7, т.11, т.17 ЗПК и чл. 86 ЗЗД.

Ищецът твърди сключен договор за потребителски кредит от *** с предоставена сума от 1428 лева, платима в срок до 28.07.2020 г.

На осн. чл. 15, ал. 1 от ОУ, настъпили предпоставки за предсрочна изискуемост от 07.04.2020 г. Останала неплатена главница от 823 лева, като с оглед забавата се дължала и неустойка за забава в размер на законната лихва от 131,22 лева за периода 07.04.2020 г. – 01.11.2021 г. Моли за присъждане на сумите, ведно със законната лихва върху главницата от постъпване на ИМ в съда до окончателното погасяване и разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор, с който оспорва исковете.

Оспорва истинността на договора относно положения подпис за кредитора. Възразява за неговата недействителност. Реално била предадена сумата от 600 лв., а в посочената в исковата молба били включени лихви и разходи, които могли да възникнат във връзка със заема, без да може да се установи колко е дължимата главница, лихви и в какво се изразяват разходите.

Договорът бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушение на 1 изискванията на чл.11, ал.1, т.10; чл. 19, ал. 1, чл.11, ал. 2 ЗПК. Липсвали подписи на страните на всяка страница на ОУ. Твърди да се е намирала в условията на крайна нужда при сключване на договора. Не била предоставена предварителна информация, която да я ориентира за основните параметри на договора, не бил предоставен СЕФ.

Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Според договора за потребителски кредит е предоставена сумата от 1428 лева, платима на 28 вноски по 51 лева, с краен падеж 28.07.2020 г., при ГЛП 0% и ГПР 49,51 %, с предвидена еднократна такса за определяне на кредитния риск от 93,20 лева.

Налице са искане за кредит, ведно с приложение 1 – погасителен план. Всички тези документи носят подписи за ответницата, като не са оспорени откъм авторство. При това положение и доколкото договорът е подписан, съдът приема, че правоотношение е възникнало, с включените права и задължения в него.

Видно от представената разписка към договора, с посочено конкретно основание, на ответницата е отпусната и тя е получила именно посочената в същия сума като кредит – 1428 лева. Този документ също е подписан от нея и не е оспорен, при което я обвързва и доказва факта на предаване – получаване на кредита в сочения размер. Горното се установява и от заключението на приетата ССЕ, което съдът кредитира като ясно и компетентно изготвено – неоспорено от страните.

При анализ на всички тези доказателства, обсъдени поотделно и в съвкупност, безспорно се доказва предаване и получаване на уговорената в договора сума като кредит от 1428 лева. Изцяло недоказани, оттам и неоснователни са възраженията, че по него е предоставена сума от 600 лева, а не описаната. Няма нито едно доказателство в подобна насока /въпреки изричните указания по чл. 146, ал. 2 ГПК в доклада/, като собственоръчно подписаният РКО за получаване на 1428 лева опровергава същите. С оглед изложеното, съдът приема, че сумата по договора е получена от потребителя, при което същият дължи връщането й, след настъпване на падежа. За пълнота – възраженията за сключването му при условията на крайна нужда не се споделят, поради липса на каквито и да е ангажирани доказателства /отново въпреки указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК в доклада/. Също така следва да се има предвид декларирането на неизгодно за самата страна обстоятелство, чрез подписване на искането за кредит, в което е посочено, че общите доходи на домакинството са в размер от 2500 лева, като макар да работи без ТПО /което е въпрос и на лично съгласие/, ответницата явно получава месечни доходи, при което и възражението за крайна нужда се опровергава от собствените й изявления.

2

Относно действителността на договора:

Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.

Съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се извърши проверка налице ли е основание за недействителност на договора според възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата 3 сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49,51 %/. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

В случая никъде не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. ГПР следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Непосочването на допусканията, които са взети предвид при изчисляването на ГПР, не позволява да се прецени как е получена неговата стойност при лихва от 0%, неустойка по чл. 11, ал. 5 в размер на исковата сума от 1428 лв. и еднократна такса за определяне на кредитния риск от почти 100 лева.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и 4 изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д.

№ 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.

С оглед изложеното, съдът приема, че поради неспазване на посоченото изискване, договорът за потребителски кредит е недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.

От заключението на повторната ССЕ се установява плащане на главница от общо 605 лева, но и извършено еднократно такова на таксата за определяне на кредитния риск от 93,20 лева с ПКО от 14.01.2020 г. Тази сума е недължима от потребителя. Освен поради чл. 23 ЗПК и тъй като- разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

Съдът намира, че тази такса /в не малък размер/ представлява установено задължение на кредитополучателя, свързано именно с усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимостта й е уговорена изцяло в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана за начисляване на такси и комисиони, свързани с усвояване и управление на кредита.